Димчо Дебелянов е поет с изострена чувствителност към заобикалящия го свят, която намира израз с помощта на художествените средства, похвати и лексикално богатство на символистичната поетика. Той влага много живот и искреност в някои от клишираните вече по негово време символно-метафорични образи и традиционни за символизма теми.

В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родния дом и носталгията по детството. Творбата се възприема като дълбоко емоцио­нална изповед за въображаемото завръщане в бащиния дом и съкровените спомени от детството.  Носталгията по родното се предава чрез душев­ните състояния и преживявания на лирическия герой. Домът присъства в пространството на родното в предметно отношение на бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката.

Димчо Дебелянов е поет с изострена чувствителност към заобикалящия го свят, която намира израз с помощта на художествените средства, похвати и лексикално богатство на символистичната поетика. Той влага много живот и искреност в някои от клишираните вече по негово вре¬ме символно-метафорични образи и традиционни за символизма теми.

В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за „фабулна поезия”, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоцио­нална „лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена ат­мосфера в него. Копнежът по родното е обективиран в душев­ни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни предс­тави.

 Поезията на Димчо Дебелянов е огледален лирически образ на неговия душевен свят. Животът му е кратък и белязан с поредица от раздели, всекидневието за него е оцеляване на ръба на глада и бедността. Авторът е безприютното “патриархално” дете на модернизма,

Стихотворението е миражно видение, картинно инсцениран спомен. Всеки спо­мен излъчва тъга дори само с невъзвратимостта си, особено когато е превърнат в мечта. Тогава всичко в живота е изгубено, изпепелено докрай, душата не вижда ни­що светло напред, затова се извръща изця­ло към миналото. Там щастието е било ре­ално, живо. Оттук идва болката, обхванала изцяло лирическия субект. За него тя е и настояще, и бъдеще. Само споменът е в състояние да я разсее. Но магията му е миг­новена. Това определя елегичния тон на творбата.

Тъгата обгръща Димчо Дебелянов в мигове на изповед. Всяка негова поетична творба е отново преживян спомен, който придобива „плът" чрез приглушения стон на мъката и радостта, слели се в едно и изтръгнали се като скрит вопъл на сърцето.