Все там до моста приведен седи,     тегли полекичка лъка,     а над главата му ревностно бди     черната старческа мъка.

В стихосбирката си „Да бъде ден” (1922г.), Смирненски пише няколко стихотворения, посветени на социално онеправданите в големия град. Така се оформя своеобразен цикъл (”Децата на града”), в който влизат: * Братчетата на Гаврош * Цветарка * Улична жена * Старият музикант

Със своето идейно-тематично и стилово своеобразие поезията на Христо Смирненски влива нова струя в развитието на бъл­гарската литература. Тя отговаря на потреб­ностите на своето време - годините след Първата световна война, когато се раздвиж­ват социалните пластове у нас и по цял свят.

Мизерията залюля те в свойта люлка при първите лъчи и на живота под фалшивата цигулка танцуваш ти с разплакани очи. Нощта е твойта мащеха неумолима — безмилостна и зла, последний нарцис на душата ти отнима и свлича те по черни стъпала.

В историята на българската литература стихосбирката на Хр. Смирненски „Да бъде ден” дълго време се интерпретира като етапен текст, който маркира един „от върховете на революционната поезия” и е част от емблематичната парадигма

Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът; тъпо стъпките отекват надалече  и в тъмата се топят.

Нощта е черна и зловеща, нощта е ледна като смърт. В разкъсаната земна гръд струи се бавно кръв гореща. В димящите развалини безокий демон на войната развял е хищно знамената

Аз ще дочакам празника на мойте братя и размаха на техните крила, когато върху хиляди чела ще начертае смъртен знак съдбата и бурята със гръм ще призове

Смирненски е създател на една нова стилистика – стилистиката на светлината. Тя не е синтез на определена идейност, а е потърсен образът на революцията като рушителна и обновяваща сила. Революцията сама по себе си не е конкретизирана, а е стихия, която ще помете този грозен свят.

Надоле! Надоле! Надоле! В студените бездни слезни, където тела полуголи се гърчат край черни стени, де опват се мишци железни и техния удар звъни сред мрака на страшните бездни