Когато се среща с „Градушка“, читателят обикновено има усещането, че вижда описана една конкретна случка от реалността – дотолкова разказът е жив и непосредствен. Историята на творбата обаче е съвсем различна. В анкетата си с проф. Михаил Арнаудов Яворов твърди, че конкретен повод за написването на творбата няма. Той по-скоро е искал да изрази една обща идея за трагичния
Основната тема на книгата, озаглавена „Сън за щастие“, едва ли може да бъде друга, освен мечтата за един съвършен живот, в който душата на човека да се слее с вечната световна хармония. В сравнение с тази мечта всичко, което заобикаля човека, се възприема или като нещо маловажно, или като израз на бленуваната хармония и успокоение. При това именно безметежното спокойствие
В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родния дом и носталгията по детството. Творбата се възприема като дълбоко емоционална изповед за въображаемото завръщане в бащиния дом и съкровените спомени от детството. Носталгията по родното се предава чрез душевните състояния и преживявания на лирическия герой. Домът присъства в пространството на родното в предметно отношение на бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката.
Мисли и чувства на лирическия герой: Лирическият увод съдържа основните причини за направения от лирическия герой житейски избор: • синовната обич към отечеството - към майката, която го е родила „със сърце мъжко, юнашко“ и с чието мляко е закърмен; либето с „оназ тиха усмивка“, чийто поглед е пленил сърцето му; бащата и братята, които „черни чернеят“
Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (по нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Началното си образование (1854 - 1858) получава в Карлово, където учителства баща му. След това до 1863 г. учи в калоферското училище.
УВОД Родната реч е живата памет за героизма и мъченичеството на нашия народ. Родният език е символ на безсмъртния български дух , на националните ни ценности. Затова според Иван Вазов посегателството срещу българската реч е опит за накърняване на националното ни самочувствие. В ответ на несправедливите нападки срещу родната реч поетът написва стихотворението ,,Българският език”. С него той защитава езика ни от хулите и клеветите и превръща творбата във възторжена възхвала на родното слово.
Когато се говори за проблемите, свързани с миналото и паметта, най-често мислим за конфликта между паметта и забравата. С този проблем се срещнахме, разглеждайки одата „Паисий“ от Иван Вазов. В „История“ обаче имаме друг конфликт. Памет формално има – пожълтели страници, тежки клишета, натрупани през вековете грамадни томове. Тази памет обаче е дистанцирана, хладна, от нея
В стихотворението "До моето първо либе" няма междуличностен конфликт. Резкият тон, с който лирическият герой се обръща към своята любима, не означава противопоставяне, а по-скоро решителност. По този начин той сякаш показва на либето си, че думите, които изрича, са съдбовни, че нямат нищо общо с любовните игри и преструвки, че трябва да се възприемат крайно сериозно.
След като лирическият говорител е обяснил причините за смъртта на героите, неговият възторжен тон изведнъж се пречупва от горчивия въпрос възклицание „Но кой ви знай, че спите в тез полета!“. Както и в други творби от този период, с които поетът иска да изгради някоя страна от образа на отечеството, неизменно изплува мотивът за забравата.
В изброяването на мотивите, разработени от одата „При Рилския манастир“, стигнахме до ненатрапчивото, но достатъчно ясно откроено противопоставяне между две състояния на битието. Както знаем, основната задача на одата е да утвърди някакъв идеал в живота на човека, някакъв нравствен или битиен принцип, който да служи като ориентир и пример за следване.