Поезията на Христо Ботев е емблематична за българската литература. Тя отразява целия му вътрешен свят, в който бушува истинска буря, която може да затихне само когато свободата бъде постигната дори и с принасянето в жертва на живота. Свободата и смъртта в Ботевата поезия са две философски категории, които са взаимносвързани и натоварени с дълбок смисъл. Свободата

Стихотворението на Елисавета Багряна „Потомка” (1925) е включено в първата стихосбирка на поетесата - „Вечната и святата” - книга, с която тя заявява едно ново присъствие в българската литература. 

Както вече стана ясно, смисловият свят на „История“ е много сложен и противоречив. Но най-голямата сложност и противоречивост се пада именно на човешките образи. В жанра, в който е изградено стихотворението – волунта, образът на говорещия не изпълнява някаква служебна роля, каквато например е фигурата на одическия певец, чиято задача се изчерпва с повествуване за

Творбата е написано през 1913г. и излиза за първи път в сп. „Смях”, г. III, бр. 15 от 3.09.1913г. Посветено е на рано починалата от туберкулоза учителка Мара Василева – Звънчето. Този факт и съдържанието на творбата я определят като любовна елегия.

Двете човешки страни в конфликта също са очертани така ясно, както и ценностните позиции. От едната страна са „свестните“, чиято гледна точка се изразява от лирическия говорител. Неговата позиция в никакъв случай не е неутрална. Напротив, той е заел решително едната страна на барикадата, а гласът му защитава позицията на онези „ние“, които са решени да умрат

Както вече се каза, в стихотворението няма междуличностен конфликт. Интересна е обаче позицията на двамата герои към ценностното противопоставяне. От едната страна безспорно е лирическият герой. Той вече е преминал символичната граница между роб и свободен човек и не може и да си помисли за връщане назад. Съзнателно е приел героичния модел на поведение, поставяйки

Макар и ненатрапчиво, но в стихотворението присъстват образите на четири типа хора. В центъра са, разбира се, героите, паднали в изпълнение на своя отечествен дълг. Но както вече се каза, тяхната смърт не е самоцел. Тя е резултат на волята им да защитят някого и нещо. Но тези, които загиналите са защитавали, не са единна общност. От една страна са близките на покойниците, споменати

Очертаният в стихотворението „При Рилския манастир“ конфликт е представен от двамата основни участници в „разговора“. От едната страна е лирическият говорител. Той отправя своето похвално слово към природата най-вече заради това, че се чувства част от живота синджир, оплел го в своите безсмислени страсти и борби. Този факт не е подчертан, но достатъчно ясно личи от някои

Основен герой в лирическите стихотворения обикновено е онзи, който говори, за да изповяда своите чувства и преживявания. Ненапразно лириката се слави като „субективен“ литературен род, за разлика от „обективния“ епос. Както казахме обаче, в света на „Спи езерото“ човешко присъствие – било то на лирическия говорител или на някакъв негов събеседник, почти не се усеща.

Един от най-активно и настойчиво интерпретираните проблеми в лириката на Багряна е този за свободата на човешкият дух, за преодоляването на тесните обезличаващи пространства на дома и излизането на широкия път, където личността ще реализира най-пълноценно себе си.