На слънцето запалената мутра  гори над необлегните жита,  вървиме и пред нас е синьо утро  и веселата радост на пръстта.

Страшна смърт ли беше то за всички ни,  кой в мъглите мечът им пречупи?  Аз видях вратите с креп окичени  и в нивята - в кърви двата трупа. 

Моя майко и моя кръщелнице,  полудяла и огнена пролет,  дето весело биеш в кепенците  и лудуваш над влажните клони! 

Омръзнаха ми твойте пусти думи  омръзнал си ми много, дядо попе,  в гърдите пари като смърт куршума  и гният по хармана мойте снопи.

Не знам дали ще трябва още  да бъдеме така добри,  кръвта гори, блести от снощи  и мрак поляните покри.

Конници, конници, конници, кървави конници,  моя родино и пламнало родно небе,  де е народа и де е земята бунтовница,  де сме, о мое печално и равно поле! 

Издигна се огромен месец снощи  като свиня нощта се черна тръшна  и вятъра лети и бие още  над урвите и сламените къщи.

Много мъка ли стене в душите ни,  много кръв ли е в наште души,  но езиците пак ненаситени  над ушите ми шепнат: руши!

Ах, гърмят на небето големите, тъмните тъпани,  равнините горят, и високо, и страшно над тях,  като крави в нощта, като крави от блясък окъпани,  идат облаци зли, и потъват просторите в прах. 

Глутница вълци яростно се спуща,  посевите в мъглите сиви спят  и ние със железните обуща  от ранина вървиме пак на път.