Тежко, тежко! Вино дайте! Пиян дано аз забравя туй, що, глупци, вий не знайте позор ли е или слава!

Ти ли си, мале, тъй жално пела, ти ли си мене три годин клела, та скитник ходя злочестен ази и срещам това, що душа мрази?

Бързай, странник, върви скоро къща бащина да стигнеш, пред къщата играй хоро, през хорото ти ще минеш

Свети владико! Пастир народен! Днес тебе песен пея за слава и казвам: отче, ти си достоен не за епархия - за държава;

Ботевата проза и лирика могат да се разглеждат като единен авторски текст с множество диалогични връзки, защото по публицистичен или поетически път интерпретират обединителните теми на цялото Ботево творчество – за демаскирането на социално-политическия гнет, за бъдещата съдба на българите и другите поробени народи, за националната и световната революция. Но докато в стихотворенията му се преплитат елегико-сатиричния с одичния патос, в прозаическото му наследство е водеща предимно изобличителната тенденция

Я надуй, дядо, кавала, след теб да викна - запея песни юнашки, хайдушки, песни за вехти войводи -

Патриот е - душа дава за наука, за свобода; но не свойта душа, братя, а душата на народа!

Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз рабска люлка люлее? Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата,

По чуства сме братя ний с тебе и мисли еднакви ний таим, и вярвам, че в светът за нищо ний няма с теб да се разкаем.

В тъги, в неволи, младост минува, кръвта се ядно в жили вълнува, погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде...