Социалната съдба на човека е общата проблемна и тематична база, която обвързва художественото повествование в разказите на „На оня свят” и „Мечтатели”. Иронично шеговитият тон на Елин Пелин в разказа „На оня свят” създава усещане за особена нравствена сила и устойчивост на главния герой дядо Матейко, който с лекота надмогва несретата на своя живот, но и без страх поема пътя към отвъдното.

Способността да се разбира скритото в човешката душа е това нравствено богатство, с което природата е надарила Йовковия герой Петър Моканина от разказа „По жицата“. Той носи у себе си едни от основните християнски добродетели – състрадание, отзивчивост, доброта.

Връзката на човека с природата е изначална и напълно естествена за неговата същност. Неслучайно във века на Просвещението Жан-Жак Русо създава понятието „естествен човек" — този, който трябва да е естествена част от природния свят. В романа на Даниел Дефо „Робинзон Крузо“ повествованието е насочено към съдбата на литературния герой, преживял сред дивата природа

Омир възпява воинската чест и доблест на Ахил и Хектор в XXII песен на Илиада, която е кулминационен връх в развитие на епическото действие. Двамата герои влизат в единоборство. Изправени един срещу друг, за да премерят сили и героизъм, те ще решат изхода на десетгодишната война за Троя.

Човешката природа в своята естествена първичност е първоизвор на красота. От него ближат духовните сили за живот, който е страстен вик за обич и човешко щастие, носен като дълбоко вътрешно неудовлетворение от героите на Йордан Йовков в цикъла„Старопланински легенди”.

Разказът „Една българка“ от Иван Вазов представя преживяванията на една жена от народа, готова да жертва себе си в името на своя свещен идеал – спасяването на човешки живот. Баба Илийца съхранява в душата си християнските добродетели: вяра, надежда и любов, човеколюбие и милосърдие. Тя не може да остане безучастна към съдбата на нуждаещия се от помощ бунтовник. Майчиното

(“По жицата” – Йордан Йовков) Йовковият свят е населен от герои, които носят един особен копнеж по красивото и доброто в живота. Тези герои – обикновени селяни, притиснати от мъката и страданието на тежкото ежедневие, притежават отзивчивост към чуждото нещастие и състрадание към другите.

Алеко Константинов принадлежи към онези творци, които са надарени с редкия артистичен талант да виждат грозното в живота около себе си и да го отразяват през призмата на хумора и сатирата. Изобразяването на грозното е конкретно – историческо.

Голяма част от Лилиевата поезия е вдъхновена от природата, която носи копнеж по красота, спокойствие, смирение и много надежди. Със своя символистичен изказ авторът описва природните картини паралелно с човешките емоции и стремежи. Точно с това изразяване става ясен целият смисъл на текста и се разкрива авторската идея. Неговите образи се превръщат в мелодия и хармония, обагрени с цвета на нежността и благозвучието. В лирическата миниатюра „Тихият пролетен дъжд” се наблюдават субективни преживявания и впечатления, родени в душата на поета.

Елин Пелин разказва увлекателно за селския живот, за радостите и скърбите, за делниците и празниците, за труда и веселието. Тежък е животът на българския селянин, изпълнен с непосилен труд и непрекъсната борба с природата.