Социалната съдба на човека е общата проблемна и тематична база, която обвързва художественото повествование в разказите на „На оня свят” и „Мечтатели”. Иронично шеговитият тон на Елин Пелин в разказа „На оня свят” създава усещане за особена нравствена сила и устойчивост на главния герой дядо Матейко, който с лекота надмогва несретата на своя живот, но и без страх поема пътя към отвъдното.

Способността да се разбира скритото в човешката душа е това нравствено богатство, с което природата е надарила Йовковия герой Петър Моканина от разказа „По жицата“. Той носи у себе си едни от основните християнски добродетели – състрадание, отзивчивост, доброта.

Връзката на човека с природата е изначална и напълно естествена за неговата същност. Неслучайно във века на Просвещението Жан-Жак Русо създава понятието „естествен човек" — този, който трябва да е естествена част от природния свят. В романа на Даниел Дефо „Робинзон Крузо“ повествованието е насочено към съдбата на литературния герой, преживял сред дивата природа

Алеко Константинов принадлежи към онези творци, които са надарени с редкия артистичен талант да виждат грозното в живота около себе си и да го отразяват през призмата на хумора и сатирата. Изобразяването на грозното е конкретно – историческо.

Голяма част от Лилиевата поезия е вдъхновена от природата, която носи копнеж по красота, спокойствие, смирение и много надежди. Със своя символистичен изказ авторът описва природните картини паралелно с човешките емоции и стремежи. Точно с това изразяване става ясен целият смисъл на текста и се разкрива авторската идея. Неговите образи се превръщат в мелодия и хармония, обагрени с цвета на нежността и благозвучието. В лирическата миниатюра „Тихият пролетен дъжд” се наблюдават субективни преживявания и впечатления, родени в душата на поета.

Елин Пелин разказва увлекателно за селския живот, за радостите и скърбите, за делниците и празниците, за труда и веселието. Тежък е животът на българския селянин, изпълнен с непосилен труд и непрекъсната борба с природата.

Алеко Константинов принадлежи към онези творци, които са надарени с редкия артистичен талант да виждат грозното в живота около себе си и да го отразяват през призмата на хумора и сатирата. Изобразяването на грозното е конкретно –

В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възела между човека и рода в своя разказ „Дервишово семе”. Словото на заклинателя, на дервиша - на па­зителя на рода, оживява със свещения глас на дедите в съзнанието на стария Асан Дервиш. И древният ритуал за продължение на наследст­вената родова верига привързва съдбата на пос­ледния кълн на Дервишовия род - внука Рамадан, към вечно живото дърво на традицията. В неговия корен е миналото на рода, а около него в кръг се въртят поколенията, подчинили раж­дането и смъртта, началото и края на земния си път на дълга и уважението към родовото право на традицията.

Френският писател Шарл Перо е роден в Париж през 1628г. Автор е на много приказки, най-известните сред които са „Спящата красавица", „Синята брада", „Котаракът в чизми", „Пепеляшка" и др. Любопитното е, че едва на 55 години се отдава на литературно творчество, като черпи идеите си направо от „извора", от народното творчество. Богатството на народните приказки привлича писателя с разнообразието на сюжети и образи, с вложения народен опит и мъдрост, с живия си и изразителен език, с богатото си идейно съдържание, с тънкия см хумор.

Времето, в което живее и твори Никола Вапцаров, предлага не малко примери на антихуманност и социална несправедливост. Това е периодът между двете световни войни. Социалните условия поста¬вят на изпитание личността, която постепенно започва да възприема действителността като затвор, в който