Минало, настояще и бъдеще в „История славянобългарска“

Има творци, чиито имена се свързват с популярен литературен герой, създаден от тях, други — с определено естетическо направление, а трети — с цяла епоха. Паисий Хилендарски принадлежи към последните, защото няма българин, който да не свързва личността му със зората на националното ни Възраждане. С написването само на една книга монахът успява така да размести историческите

Паисий Хилендарски — „История славянобългарска“. Възкресяването на българската духовност.

„История славянобългарска“ неслучайно се смята за началото на българската възрожденска литература. Малка по обем, но уникална по своето значение, творбата на Паисий Хилендарски въплъщава идеята на своя създател да възкреси чрез нея духа на българския народ, неговото самочувствие и достойнство. За да реализира своя творчески замисъл, хилендарският монах

Паисий Хилендарски – „История славянобългарска“ (Анализ)

Основните извори, които Паисий Хилендарски ползва за съставянето на произведението, са „Царството на древните славяни“ на Мавро Орбини (1601) и „Анали църковни и граждански“ на Цезар Бароний (1607). Към тях прибавя и още много други съчинения.

„История славянобългарска“ и идеите на Европейското просвещение

В послесловието на „История славянобългарска“ Паисий съобщава кои са били мотивите му да се захване с издирване на „забравените и погребани“ източници за историята на българския народ: Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния