Един от най-известните разкази на Светослав Минков е „Дамата с рентгеновите очи”, но всъщност не героинята, а самият писател има рентгенов (в смисъл на проницателен и задъл­бочен) поглед върху отрицателните герои на новите времена, върху крайностите на техни­ческата цивилизация, която превръща хората в роботи или в марионетки, управлявани само от суетните си и егоистични влечения.

Светослав Минков е създател и майстор на българската сатирична фантастика. Наричат го „екзотично цвете” в българската литерату­ра поради новаторския му начин на писане, който няма нищо общо с нашата традицион­на класическа художествена проза.

Той е странен и любопитен писател. Пише двусмислено и многозначно, с тънка, язвител­на ирония, със загадъчно въображение и с артистична лекота. Към героите си гледа от­далеч, от голяма дистанция. В нито един от тях не разкрива своята душевност, не изповядва своето собствено верую. Той или им се над­смива, или жестоко ги подиграва, или ги сле­ди с ужас и отвращение, като привидно де­монстрира равнодушие и безучастие към не­лепото им поведение.

Модернизацията на градския бит и нрави (Светослав Минков не пише за българското село, а само за столицата и за провинциални­те градчета) го разсмива и забавлява със сво­ята изостаналост от културата на Европа. Вижда нелепите прояви на еснафщина, на не­допустима наивност и глупост. Самият писа­тел няма нищо общо със своите герои; той е толкова високо над тях, че дори не може да ги съжали, не може да им съчувства за лекомис­лието, дребнавостта и пустотата на същест­вуванието им..

Изумен от човешката безразсъдност, от ка­тастрофалното поражение на здравия разум в съвременния свят, Светослав Минков се настройва скептично и саркастично към всич­ко, което претворява в чудноватите си разка­зи. Проницателният му „рентгенов поглед” от­крива парадоксалното, фантастичното без­смислие в живота на градските парвенюта (разказа „Дамата с рентгеновите очи”).

Светослав Минков разказва странни и не­вероятни истории за времето между двете световни войни, в което живее и твори. Това е епохата на българския модернизъм, когато писателите не описват реалистично и подроб­но народния живот, избягват битовите детай­ли и фактите от конкретния обществен поря­дък. Предпочитат, като Светослав Минков, фантастиката пред реалността. Освен модер­нист той е и един от създателите на българс­ката сатирична научна фантастика, .която през втората половина на XX век се наложи като много популярен вид литература и масово нахлу във визуалните изкуства. Светослав Минков има богато въображение, с което за­бавлява читателите, измисляйки абсурдни и смешни събития. Героите му стават носители на чудновати качества - както се случва в разказа „Това се случи в Лампадефория”, където гражданите се превръщат в овце; или пък в разказа „Човекът, който дойде от Аме­рика”, където домашният прислужник е ро­бот, изпратен отвъд океана.

През 20-те години на XX век Светослав Мин­ков пише страшни разкази (наречени диаболични, което значи сатанински, дяволски), в които разказва демонични случки с призра­ци или със садисти и психопати. Мястото на действието е в тайнствени хотели, в гробища­та, в мрачни градски помещения, в тесни и тъмни улички.

В своите страшни разкази писателят вну­шава безсмислието на човешката екзистенция, страха от лудостта и смъртта, описвайки постоянно ужасите на обезумяването. В тези диаболични творби той подражава на реди­ца модерни тогава европейски писатели на ужаса. Сам бързо се отказва от този неориги­нален начин на писане и още в края на 20-те години започва да иронизира призраците и страшните персонажи и случки (например в разказа „Къщата при последния фенер”).

В разказите от 30-те и 40-те години Светос­лав Минков изобразява комично и сатирично, с фантастични средства, бездуховността в средите на градските парвенюта и на ко­румпираните търгаши. Той предупреждава хората за опасността да се механизират и да загубят човешките си чувства. Героите му се превръщат в безсърдечни същества, запри­личват на марионетки и роботи.

Фантастично-сатиричните разкази на писа­теля съдържат изненадващи събития, загадъч­ни явления, комични в своята повърхностност и бездушие персонажи. Странните хора в то­зи въображаем свят са с празни души, тра­гични самотници или мошеници, скучаещи суетни дами, лъжеизобретатели и псевдоучени с големи претенции.

В разказа „Дамата с рентгеновите очи” ма­естро Галфоне измисля най-неочаквани коз­метични изненади в гримовата техника и хи­рургия. В своя прочут Институт за разхубавя­ване той така променя кривогледите очи на своята пациентка Мими Тромпеева, че те се превръщат в рентгенови и започват да виждат само скелети и черепни кутии с минимално количество мозък. Тъй като героинята се дви­жи само в средите на хайлайфа, тази очна пов­реда не й пречи. Важното е, че хайлайфните дами завиждат на новите й красиви очи и че в нея се влюбва „най-пленителният мъж” - Жан, който знае само улични песни и разговаря за „ефекта на различните парфюми и за чистене­то на зъбите с клечка при официалните динета”. Възторгът на Мими Тромпеева от кухите глави на „аристократите” се дължи на разли­ката им с останалите хора от простолюдието, които притежават мозъчно вещество.

В този разказ подигравките със софийския хайлайф стават все по-саркастични, успоред­но със засиленото рентгеново зрение на геро­инята. „Аз се движа сякаш из някакво живо гро­бище. И интересно, че не изпитвам никакво неприятно чувство от това. Напротив, най-голямото ми развлечение е да се взирам във всеки минувач и да изследвам неговата анато­мия”- възкликва новопроизведената красавица, чиято най-голяма гордост е собствена­та й безмозъчност.

Целта на Светослав Минков тук е да пред­стави сатирично един абсурден и фантасти­чен в своята бездуховност свят на марионет­ки от хайлайфа. Неговото отношение към този свят е не само изцяло отрицателно, но и из­пълнено с отвращение, с погнуса и изумле­ние от крайната степен на човешкото паде­ние и самоунижение. Героите не си дават сметка за своята духовна катастрофа. Те не притежават нито интелект, нито мозък, нито ду­ша, нито съвест. Затова авторът използва фан­тастиката на абсурда, измисляйки вълшеб­ните капки „рентгенол” и тяхното чудодейно въздействие върху зрението, за да докаже без­смислието на съществуванието на хайлайфа и обществената вреда от парвенющината.

Неговият „рентгенов преглед” прониква в същността на бездуховната човешка екзистенция. Фантастичното, уж „научно” откри­тие на маестро Галфоне е само средство за сатирично разкриване на пошлостта, тъпота­та, бездушието и престъпното лекомислие. Той е решен, след сполучливия експеримент с Мими Тромпеева, „да пусне в обръщение пър­вата пробна партида от дами с рентгенови очи”. Писателят сатирично осмива не само хайлайфа и лъженауката, но и масовото про­изводство на опасни продукти.

Не можем да не се запитаме: какви са усло­вията на живота, които правят възможни поро­ците на бездуховността? Неизбежна и съдбо­носна ли е покварата, която носи светкавич­ното развитие на техниката и на научните изоб­ретения? Разбира се, че науката и техничес­ките постижения допринасят повече полза от­колкото вреда на хората. Благодарение на раз­витието на науката и техниката ние имаме все повече и повече време и възможности да се развиваме като разумни и духовни същества. Това косвено внушава и сатирикът Светослав Минков, който отрича псевдонауката, липсата на познание и истинска научност и защитава най-важното в нашата човешка същност: ДУХОВНОСТТА и РАЗУМНОСТТА.

@bgmateriali.com