Албатросът Бодлер

          По време на своето пътуване към Индия Бодлер става свидетел на странна случка. Пострадал от разразилата се буря албатрос каца на палубата на кораба. Грубите моряци започват да си правят шеги с неговата безпомощност. Тази гледка силно впечатлява младия Шарл, който я възприема като алегория, представяща съдбата на поета. Така се ражда стихотворението му „Албатросът“, което е включено като програмен текст във второто издание на „Цветя на злото“. Несъмнено Бодлер е разпознал себе си в незавидната съдба на ранената птица, но смисълът, който влага в обрисуваното противоречие, изразява един общ за времето проблем. Става дума за разрива между търсещия смисъла на живота, ценящ своята индивидуалност човек и баналната еснафска действителност с нейните примитивни вкусове и отдаденост на материалното. Едва ли има значителен автор от втората половина на 19. век, който по някакъв начин да не е развил този мотив в творчеството си. Ние го познаваме от критическите статии на Пенчо Славейков, изпълнени с презрение към „фасулковците“ и „пазарската врява“.
          Житейската и творческата съдба на Бодлер се определя изцяло от този основен конфликт, очертал се още в детството му. Когато едва шестгодишен остава сирак, майка му се омъжва за Жак Опик, офицер от кариерата. Мъжът приема сериозно отговорността към доведения си син и решава, че трябва да го възпита подобаващо. А това в очите на един военен означава „да бъде вкаран в строя“, т.е. да бъде възпитан в духа на чинопочитание, йерархия и уважение към официалните ценности. Нещо, което чувствителният младеж ненавижда до смърт. Такава е и общата нагласа на формираната под влияние на Романтизма артистична интелигенция. Този общ духовен и социален конфликт ражда и една нова прослойка – хора, които живеят встрани от обществото, презират го и му се подиграват. При романтиците основна фигура на тази нагласа е дендито, който към средата на века се превръща в бохем.
          Презрението към обществото с неговите лицемерни правила несъмнено е израз на стремежа към свобода и индивидуалност, характерни за романтиците. Но то има и своята обратна страна – нежеланието да се живее „като хората“ води до злоупотреба с наркотици, алкохол и чувствени удоволствия, които бавно разрушават човека, лутащ се в усилието да „намери себе си“. В немалко случаи това лутане се оказва неуспешно. Бодлер е привърженик на романтическата идея да превърне живота си в произведение на изкуството – „нашият живот е шедьовър“, заявява той. Затова по време на младостта си живее като денди. Но търсенето на свободата във всичко дава възможност да се проявят и отрицателните страни на човека: „Всеки човек има едновременно два стремежа: единият е към Бога, другият към Сатаната, единият е към духовността, да се изкачва по-високо, другият е да се спусне надолу.“ Не е трудно в това изказване да се открие ренесансовата идея за човека, поставен в центъра на света, на когото е предоставена свободата да избере съдбата си – дали по посока на Бога, или по посока на животното. В разбиранията на Бодлер обаче този избор е невъзможен – според него човекът е обречен цял живот да се намира на самия кръстопът, непрекъснато лутащ се в търсене на изход.
          Тази фатална обреченост обяснява и болезнения интерес на Бодлер към темата за смъртта. Нейната неизбежност обезсмисля човешкото съществуване, защото всички усилия на човека да постигне вечността отиват напразно. Дори любовта не е радост, както проповядват ренесансовите хуманисти, а е болка и мъка и се възприема като другото лице на смъртта. В поезията на Бодлер любовта е само робска зависимост, която пречи на човека да постигне вечността на високите идеали. Тя го дърпа не към Бога, а към Сатаната. Така, търсейки истината за живота на модерния човек, Бодлер стига до извода, че той по необходимост е обречен на злото, защото е лишен от възможността да почувства и да преживее вечното. От тази негова убеденост поникват и екзотичните цветове на неговите „Цветя на злото“.