Анализ на "Легенда за разблудната царкиня" - Димчо Дебелянов
В "Легенда за разблудната царкиня" Дебелянов не интерпретира една конкретна легенда, нито обобщава един легендарен образ. Напротив той срива границите на конкретната легендарна съдържателност, за да отвори път към един неограничен асоциативен свят на художествени представи.
В границите на текста усещането за легендарност има свои конкретни измерения с целенасочено постигнатата протяжност на художественото време, реализирано в многоточието и повторението на съюза и, срещан 42 пъти в поемата. Той включва един безкраен ред от събитийно-временни възможности и паралелно с това свързва в здрав пръстен началото и края на творбата. Времето има и реални, точно посочени измерения: три дни на светла надежда; нощ на черно падение; няколко дни на изкупително страдание и отново три светли денонощия. Така се постига пръстеновидната структура на творбата.
Сред елементите, носещи легендарност, трябва да се открои образът на смъртта с нейното незримо, но властно присъствие като неизменна гостенка в двореца на царкинята. Чрез този образ изобразяваната събитийност застава между двете основни екзистенциални прояви живота и смъртта. Но паралелно с нея има едно незримо, страшно присъствие черен призрак, по силен и от двете битийни реалии. Неговата същност се свежда до внушението за една предвечна обреченост на човешкото съзнание, за безсмислието на всеки копнеж, за неспособността на човешкия дух да надмогне собствената си ограниченост. В този контекст смъртта се възприема като благодатен изход, спасение и утеха.
Разривът между естествената непогрешимост на природата и противоречивия свят на модерния градски човек е смислово еквивалентен с трагичната неспособност на душата царкиня да открие равновесието и хармонията. Дебеляновата легенда има свой литературен аналог в Пенчо-Славейковата "Симфония на безнадеждността".
Образът на царкинята е ключов за възприемането на целия текст. Път към неговото тълкуване е мотото от Албер Самен, което е част от началния стих на неозаглавено стихотворение на френския поет. Приликите между двете творби са в ключовия символ, метафоричната връзка душа - царкиня, реализирана в аналогични структури от образи и отношения. Декорът в двете творби също има много допирни точки с екзотично-легендарната атмосфера и разположеност. Дебеляновата творба не е просто подражание, а поема с напълно индивидуален идейно-концептуален замисъл. В центъра й е изоставена сред пустите зали на мрачен дворец самотна девойка, чийто единствен спътник е верният паж. В безсилна надежда и плахо смирение тя очаква незнаен приказен цар. Непрекъсната борба на добро и зло, на живот и смърт, на полет и падение изпълват творбата. Действието получава една особена психологическа напрегнатост. Драматическата смяна на противоположни психологически състояния, болезнената напрегнатост на мисъл и чувства, образно реализираната антонимичност (крайно противопоставяне) свързват поемата с националната ни поетическа традиция и най-тясно с творчеството на Яворов.
Поемата притежава добре оформен сюжет със събитийно-повествователни елементи. Образът на царкинята се самоизгражда и в процеса на своето реализиране тласка напред сюжетното действие. Динамичната смяна на гледните точки нюансира драматическото начало в творбата. Всеки от трите образа: лирическият говорител, царкинята и влюбеният паж може самостоятелно да придвижи сюжетното действие. Поетът структурира творбата като мозайка от нравствени възгледи, зрителни ъгли и актуални лирически настроения. Всяка част има свой психологически и повествователен субект, гама от преживявания.
По впечатляващ начин са построени трите строфи на шестата част, които са умален модел на цялостната архитектоника, в нея се редува участието на трите действащи лица, представени в процеса на техните активни взаимоотношения. Така се постига ненатрапчива, но съвършена и емоционална многогласност, градираща драматизма в творбата.
В поемата на Дебелянов символът се изгражда оригинално. Преживяванията на царкинята са вписани в система от причинно-следствени отношения. Психологическият акцент пада върху сложната духовна борба, която предхожда всяка гранична стойност на преживяването. Елементи на психологическа конкретност се откриват и в образа на пажа. Неговата пряка характеристика е лаконична, но дори само определението влюбен е достатъчно, за да отключи един познат ред от реалистични психологически състояния. Той също се самохарактеризира чрез своите думи и действия. Царкинята на Дебелянов не е психологическа абстракция. Затворена в замък, лишена от истинско общуване, тя все пак носи живота в себе си. Нейните преживявания са обобщени и хиперболизирани, но не са абстрактен модел на човешката нравственост. Тази непрестанна борба между доброто и злото, между светлината и мрака се корени в неизчерпаемата диалектика на живота. Мечтата за хармоничен живот е определящ мотив и в две от определяните като най-символистични произведения на Дебелянов "Гора" и "Легенда за разблудната царкиня". Все пак определянето й като поема в жанрово отношение не е достатъчно прецизно, защото някои критици смятат, че творбата, обединяваща девет отделни стихотворения, прилича на други цикли на поета "Станси" и "Под сурдинка". Душата на поета, разблудната царкиня трябва да открие своя път към живота и да напусне зловещия чертог. По този път я дебнят различни изпитания, затова и образът е видян като подвластен на греховното. Двата основни символни образа на затвореното пространство дворецът и на безкрайната шир на живота морето са отчетливо изразени и противопоставени. Те са обвързани и чрез надеждата, която в последната част на творбата е попарена. Предложени са два възможни изхода: радостният и тъжният, животът и смъртта. Лесно решение, спасителен изход няма копнежът на царкинята да се завърне в лоното на пълноценния и осмислен живот остава неосъществен.
Наличието на ясно осъзнат житейски идеал, визуализиран в образа на мечтата и копнежа предполага два пътя пред лирическия човек на Дебелянов. Първият води до сбъдването на бляна и логично води до идилията, но той не намира реализация. Остава вторият жалбата по загубената мечта, по неизживяния живот. Безсмислието на усилията, невъзможните стремежи пораждат един качествено нов поетически изказ до голяма степен, основан на оксимороните като тропи на мисълта. Традицията на тази стилистика отвежда до ренесансовия поет Франсоа Вийон, част от прокълнатото поколение, техен духовен предтеча.
@bgmateriali.com
