В поезията на Елисавета Багряна потомствени­ят родов корен е духовна стойност на лирическите образи на „Вечната и святата”, на женското начало в българската поезия през 20-те години на XX век. Младостта на духа, като вечен полет на творческото въображение, създава вътрешната метафорична същност на образите и внушенията. Кипналата ка­то вино трескава метежност и неудов­летвореност в духа на поетесата носи лирическата копнежност в стихосбирката „Вечната и святата”, излязла през 1927 година.

   Изящната орнаменталност и художествена пластика на поетично слово и лирически образи създава свободния по­лет на мисъл и въображение. Чувства­та са пронизани от земни, витални страсти. Библейско и легендарно изплитат образа - представа за родовото на­чало и духовните корени на човека. В лирическите послания има роман­тична извисеност и езическа, земна чувственост. Много живот, волност и си­ла струят от стиховете на Багряна. Тя вае дъхави български слова, разпли­та тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и гре­ховните изкушения на „вечната и свята” жажда на човека да зачева и да дава жи­вот. Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава „вечната” женска душевност на лирическите героини от поезията на Баг­ряна.

   Творческите сетива на поетесата се сливат с духовното битие на лирически­те героини. Тя става една от тях и изпо­вядва в монологична АЗ-форма тревога­та на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще. Раздвоена от пулса на времето е и лирическата героиня на Багряна от стихотворението „Потомка”, публикувано за първи път през 1925 г. в списание „Златорог”. Земните страсти на родовото минало възкръсват като поетичен спомен в ду­шата на героинята. Лирическият размисъл следва импулсите на потомствения дух, оживял в кръвта. Тя пулсира с трескавия ритъм на поетичното настояще.      Стихът на Багряна настойчиво търси дирята на родовото минало в съвремен­ния пулс на житейското битие:

Няма прародителски портрети, 
ни фамилна книга в моя род 
и не знам аз техните завети, 
техните лица, души, живот.

   Размиват се реалните контури на спо­мена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, кой­то е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за се­бе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа. Действието става стремително. Ди­намично се сменят усети и настроения. Емоционалната багра на разкъсания от зова на кръвта духовен свят на лирическото АЗ на Багряна изпълва поетичните й усети с реално чувство за сетивен до­сег до родовото минало:

Но усещам, че в мене бие  древна, 
скитническа, непокорна кръв. 
Тя от сън ме буди нощем гневно, 
тя ме води към греха ни пръв.

   Пулсът на времето отеква в художес­твеното съзнание на лирическата геро­иня. Греховната съблазън да сътвори жи­вот в неясното предчувствие за идващи­те, като далечен прилив, образи на род­ното подчинява душата и поетичното съзнание разтваря тайника на памет­та. Потичат образи. Застигат се. От­начало неясни, но все по-плътно очерта­ващи се с пулса и дъха на времето, от което изплуват:

Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан, 
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.

  Романтичният филтър изсветлява об­раза. Нощта става дълбока и светла. По­ривът на душата и земната страст на чувството създават усещане за светла - свята любов. Тъмната греховност на желанието е потопена в светлината на изплувалия спомен за пълнокръвието на отминал живот. Душата ликува, „взира” се в разтворилата се тайна на сърцето, чийто „глас” кънти със среднощния кон­ски тропот на уловена романтична из­повед:

Конски тропот може би кънтял е 
из крайдунавските равнини 
спасил е двама от кинжала 
вятъра, следите изравнил.

  Вятърът приласкава спомена. Вдъхва му живот, който, блеснал като магне­тично видение в съня на лирическия унес, „изтича” обратно, назад в миналото. Любовта със своя сърдечен плам вина­ги е бълнуващо романтично приключение за духа. Нейните „следи” остават в спомена. Той идва и си отива като милувката на вятъра, любим метафори­чен образ в поезията на Багряна, свърз­ващ незримо с тайната на любовта ми­нало и настояще. В дългото „пътуване” на времето към интимната тайна на сърцето поете­сата вписва пробудени лирически усе­ти, дошли от миналото и населили из­поведта на незримата „вечна и свята” жена - поетическото АЗ на Багряна:

Затова аз може би обичам
необхватните с око поля, 
конски бяг под плясъка на бича, 
волен глас, по вятъра разлян.

   Любовта за лирическата героиня е вол­на и свободна, витална стихия на духа, облъхваща  сетивата  с  горещата страст на споделеното чувство. То има своя условна художествена среда за дейс­твие: „необхватните с око паля”, свой ри­тъм и динамика: „конски бяг под плясъка на бича”, но и глас за изповед на обичта: „волен глас, по вятъра разлян. ” Поривът на сърцето бие с пулса на ра­достта, но и на дълбокото съмнение, раздвоило душата от осъзнатата греховност на чувството. В „среднощ дълбока” идва споменът за любовта, но и в същата тайна доба на приказно любовно щастие се разпада съм­нението за вечната сила и постоянство на чувството.

Може би съм, грешна и коварна, 
може би сред път ще се сломя 
- аз съм само щерка твоя вярна, 
моя кръвна майчице-земя. 

   За Багряна любовта е светлият грях на душата, запалил в кръвта огнената страст на живота. Земна, истинска и силна е болката от раздялата с любовта в лирическата изповед на поетичното АЗ. Тя не сломява волния дух на героинята. Любовта, като наследствен родов закон, разпалва „жаравата” на интимната споделена ласка на обичта в душата на потомката, която е „само щерка - вяр­на” на сътворяващата живот „майчица”-„земя”. Това е „вечната и святата" жена - „грешна и коварна" в поезията на Елиса­вета Багряна.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave