Анализ на стихотворението „Вик“ на Елисавета Багряна
Един от най-активно и настойчиво интерпретираните проблеми в лириката на Багряна е този за свободата на човешкият дух, за преодоляването на тесните обезличаващи пространства на дома и излизането на широкия път, където личността ще реализира най-пълноценно себе си.
Домът в стихотворението „Вик” е видян в най-отблъскващия му и потискащ за човека образ ( „... тази стая тясна, тъмна, ниска” ). На този дом са отнети традиционните значения като топос на хармония, уют и топлина, на сигурност и защитеност от опасностите на външния свят. Той е асоцииран със сковаващо човешкия дух пространство, със затвор. Освен това домът ограбва стойностното в човешкия свят и го обрича на смърт чрез безразличие и нелюбов:
...умирам от неизцерима рана,
че аз не съм възлюбена и близка,
ни чакана от някого, ни звана.
Стихотворението е болезнен вик на една отчуждена душа. Вик за взаимност и близост, за разбиране, за любов. То е изповед на копнежа по всеотдайност и извисена нравственост ( „от всяка тъмна мисъл се отричам,/ край своя враг беззлобно ще отмина” ). То е обещание за щедра обич. Лирическата героиня жадува да раздаде своите духовни богатства, своята младост „огнено пламтяща” и да полети „над света” с крилете на свободата и любовта. Именно този волен полет е алтернативата на сковаващото и убиващо пространство на дома.
Мотивът за дома затвор е в основата на смисловото изграждане и на стихотворението „Зов”. Знаците на отнетата свобода са експлицирани директно – „зад три врати заключена”, „прозореца ми е с решетка”, „клетка”, „ключалки раждясали”, „тъмни коридори”... На този мрачен, тягостен свят противостоят слънцето, светлината, вятъра, простора. Опозициите вътре-вън, затвор-свобода, тъмнина-плам чертаят драмата на лирическата героиня – пленница на дома, но с душа, жадуваща за волен полет. Нейното послание е императивно и е страстна, категорична проекция на силния й, свободен дух:
Разтроши ключалките раждясали!
Дай ми път през тъмните коридори!
Опозицията „навън” – „в нашата стая” ескалира емоционалното напрежение и в стихотворението „Видение”. Първата строфа репрезентира магията на пролетта чрез персонифицирания образ на пеещия „април, цветоносеца блед”. Оксиморонът „отрова, по-сладка от вино и мед” поставя акцента върху освобождаващата и в същото време пленяваща човека сила на света вън от дома.
Втората строфа рязко сменя значенията. Пространството се свива и концентрира между четирите стени на стаята. ( „ Как душно и тясно е в нашата стая...” ). Тази тягостна пустота на дома на фона на „зелената пролет” импулсира лирическата героиня да даде образ на мечтите си и да адресира своето послание към другия, към онзи, заедно с когото обитава дома затвор. В съзнанието й изплува романтично видение, което е проекция на нейната романтична същност, копнееща по волност, бленуваща да се докосне до други – далечни, непознати, примамливи – светове. Това видение е маркирано чрез детайли, които се обвързват знаково с представата за пътуване и свобода ( „морето”, „белия кораб”, някакъв бряг неизвестен”, „сирени”, „невиждани хора”, „нечути езици”, „и смели, и волни сърца” ). Чрез мечтата си героинята преодолява четирите сковаващи същността й стени и дава простор на своя скиталчески дух.
Следващата строфа ( V-та ) отново сменя перспективата и я стеснява до познатите граници. Усещането за дом затвор се засилва от монотонността и тягостната отмереност на движенията на другия ( „пет стъпки напред и назад” ), когато и от лишенията му от разбиране и съпричастие реакция ( „недоволен и мрачен” ). Той всъщност е видян като неделима част от интериора – сив, скучен, сковаващ. Неподвластен на екзотичната яркост и примамливост на „видението”, той се изолира от света на мечтите и остава здраво враснал в лишения от простор и размах свят на реалността и традицията.
Но тъкмо този свят „напразно” се опитва да задържи лирическата героиня на Багряна. Той няма противоотрова срещу „отровата” на влеченията, кипящи в кръвта й. Няма противодействие срещу никнещите на плещите й „две силни, две волни крила”.
Така стихотворението гради своите послания за неподвластната на окование човешка воля по простор и пътуване чрез пулсациите на пространствения модел ( вън – вътре , светът – стаята ), чрез движението на погледа ( романтиката на непознатото и мечтаното – сивата реалност но познаното и ограбващото човешката същност ), чрез интонациите на лирическия глас ( констатиращи , описващи, емоционално натоварени, диалогични, пророкуващи, властно категорични ).
@bgmateriali.com
