Анализ на стихотворението ,,Тиха победа''
Новата Дебелянова философия за личността и общността, за живота и смъртта изкристализира най-релефно в стихотворението ,,Тиха победа”. В стихосбирката, издадена през 1920г., стихотворението е включено в цикъла „Скрити вопли”. През 1930г. е направено ново издание, където военните стихове на поета са оформени в самостоятелен цикъл под заглавие „Тиха победа”. Според изследователите на поета тази творба е последната и е писана на фронта. Жанрово я определяме като елегия заради скръбното звучене и нотките на тъга и печал. Лирическият глас се изразява чрез „ние” – формата като израз на идеята, че всеки войник трябва да преживее своята вътрешна борба и тиха победа.
Заглавието - „Тиха победа”- разкрива отричането на военната обстановка и на войната като цяло, защото тя носи само разруха и страдание, болка в човешката душа. Постигната е една победа над мъчителното душевно колебание, над страха от смъртта. Епитетът „тиха” говори за едно интимно преживяване на войната, което води до отказ от победата като резултат от войната, а утвърждава победата над самата война и над смъртта. Смисълът на човешкото съществуване е в житейския подвиг и надмогнатия изконен страх от смъртта. Краят на пътя е живот за едно нежно завръщане в топлата майчина прегръдка, обляно от светлината на „слънчеви цветя“. Красива, тиха и спокойна е дори смъртта, когато духът е прозрял вечните тайни и победил съмненията и неяснотата. Това е победа над надменната дързост да отхвърлиш най-висшия божи дар – живота, за да осъзнаеш непостижимото – може би защото е непосилно за човешкия ум.
Стихотворението, което съдържа единадесет строфи, започва с риторичен въпрос, отправен от лирическия герой. Питането разкрива размислите му за опустошителната сила на войната, която води до нарушаване на традиционния живот, на обикновеното протичане на ежедневието. Тя обърква дори представите за „ден” и „нощ” и носи на хората по света единствено нещастие и разрушаване на тяхното спокойно, нормално съществуване – прави ги „изгнани”. Лирическият герой описва състоянието, в което се намират хората, а и самият той. Жестокият вихър на войната е преобърнал живота, начертал е върху хиляди чела „чер жертвен кръст”. Но общите опасности сближават и сродяват хората:
...и сля се радост и тъга,
сроди се малък и велик.
Това сродяване с колектива носи душевно равновесие на лирическия герой, дава му сила и мъдрост, за да достигне едно такова важно прозрение, изразено чрез заглавието на стихотворението. Човекът е намерил своето място на „безимен” сред безименното множество, което без героически пози громи врага и побеждава. Самият той е обхванат от примирението на обречения. Само в четири стиха авторът успява да нарисува картината на вечния мрак на войната:
вървим под техните крила
на буреносна, мощна бран
и върху хиляди чела
чер жертвен кръст е начертан.
Глаголът „вървим”, както и епитетът „хиляди”, недвусмислено говорят за сливането на лирическия герой с общата маса. Той се явява изразител на самосъзнанието на жертва, която се чувства като част от една колективна съдба. Но въпреки примирението душата на лирическия герой тръпне пред мимолетните витални призиви на живота:
Но няма мраз да заледи
топлик жадуващия кълн
нито ще трепне пред бури
обуреваемият чълн.
Човекът е сред безличното множество от свои братя по съдба, изказът се колебае между ,,аз'' и ,,ние''. Лирическият герой е представен като част от лирическото ,,ние''. Вътрешните му бури стихват под грохота на оръдията. Характерно за тази творба е, че запазва индивидуалната характеристика на Дебеляновия лиризъм, но внася и нова предметна образност. Социалните мотиви са по-рядко изявени, като са поставени в по- ярък конкретен обществено-исторически контекст. Новото в нея са не толкова мотивите, колкото мистичното успокоение, мъдрото поетическо съзерцание. Отношението на Дебелянов към войната не е героически-патетично, а фаталистически- трагично. Денят и нощта се сливат в битието на войната, но вече не в отвлечените си символни значения, а в непобедимия си, екзистенциален ритъм:
Денят за студ е отреден,
за сласт и мирен сън-нощта,
а що е нощ и що е ден
за нас, изгнани из света?
Дебеляновият лирически човек, чийто дух винаги е бил двойствен и неспокоен, сега открива своята цялостност, своето единение със самия себе си и със света. Смъртта чертае върху ,,хиляди чела ....чер жертвен кръст''. Но чертае в душата на Аза едно светло прозрение:
Че светли тайни дух прозя
и аз обикнах тоя път,...
В последните три строфи плавният ритъм на стиховете буди усещане за тишина и спокойствие, за постигането на една „тайна победа”.Човекът се помирява със себе си и живота чрез мъдрото и успокоено вглеждане в смъртта. Смъртта в стихотворението е онази измъчена майка, която умилено очаква завръщането на своите чеда в бащиния си дом. Човешките страсти избледняват, бунтът в душата заглъхва, човекът смирено очаква преминаването в отвъдния свят, за да получи жадуваната почивка. По този начин лирическият Аз достига до познанието за вечния кръговрат на живота и смъртта в ритъма на битието.Човекът преотрива живота чрез смъртта, възвръща си ,,земната любов''. Изграждането на тези смисли води до внушението за извървян път. По него крачи самотникът, който изпитва неудовлетворение и съмнение.
Основно събитие за лирическия Аз е разговорът със земята, разположен в централната част на произведението. Този разговор разкрива копнежа по разбиране на саможертвата. Внушено е, че вътрешният покой настъпва, когато човекът осъзнае, че е едновременно и тленно, и вечно същество, свързано със света, в който живее. Особено важно е прозрението, че победата във войната е относително събитие. Това е илюзия. Истински човекът побеждава на духовното поприще. Там се противопоставят мисли и емоции, воля и безволие, убеждения и съмнения. Невъзможността да се реши конфликтът раздвоява човека. Но творбата ни кара да мислим, че Азът е преодолял съмненията и се е отърсил от страха пред смъртта, тя вече не го плаши и именно в това се крие неговата „тиха победа”. Умирането е видяно като път към роден бряг, където чакат близки хора, като достигане до уютното пространство на родното, където човекът преодолява чувството за обреченост.
Според критиците Дебеляновите творби, писани на фронта, в една или друга степен се характеризират с лирически сюжет. Това твърдение със сигурност можем да отнесем и към тази творба, защото тя разкрива пътя, който извървява човекът към смъртта, минавайки през самоотвержено изпълнения дълг към майка и родина.
Гергана Мандарова
@bgmateriali.com
