Тютюн все пак няма: анализ на фейлетона „Страст“ от Алеко Константинов и представата на Щастливеца за щастието
Зареждане на оценките…
В българската следосвобожденска литература има едно явление, което обогатява и преосмисля традиционната българска писмена словесност в търсенето на модерния облик на родната култура. Във времето, когато се строи съвременна България, в литературния живот се ражда и се утвърждава самобитното творчество на А. Константинов. Нарекъл сам себе си Щастливец, сред своите събратя по перо той се откроява с аристократизма на духа си, с неподражаемия си талант да осмисля битието на границата на сериозното и смешното, на устойчивото и злободневното, на личностното и общностното. Съвременникът му д-р Кръстев отбелязва, че след 40-50 години литературният критик ще бъде смаян от явлението Алеко Константинов, защото „посред мрачни и втънали в злословия и интриги души той ще съзре едно вечно весело и смеещо се лице”. Като форма за изява на своите идейни и естетически прозрения Алеко често избира жанра на фейлетона. В специфичната му положеност между публицистиката и художествеността той открива възможност за многопланово осмисляне на своята проблематика.
Фейлетонът „Страст” е сред емблематичните текстове на писателя; произведение, което по думите на Пенчо Славейков излиза от рамките на публицистиката и предлага „откровение на индивидуалитета на художника”. „Страст” е творба, която може да се чете не само като фейлетон, но и като лирическа изповед, като автобиография. В краткия обем на текста, чрез ясна и стегната структура и с помощта на лайтмотивна техника (периодично повтаряне и разгръщане на определен мотив), Алеко заявява представата на нравствено извисената личност за щастието. То е извън социалните измерения на човека, извън обозримите чрез сетивата характеристики. Щастието е в независимостта на творческия дух, в избора на бедността и честността пред охолството и нравствената деградация, в съхраняването на човешкия облик на личността.
В представите на съвременниците си безпаричният писател е щастливец, защото нему са недостъпни материалните блага на земното съществуване, но единствено той се докосва до духовните висини. Щастливец е той и в собствените си представи, защото е дарен със способността да надмогва делничните несгоди и да живее според висшите правила на нравствеността – достойно, в хармония със себе си, независимо от оковите на конюнктурата, въпреки неволите на деня.
Според възгледите на писателя дребният, незначителен и същевременно угнетяващ, непрестижен по нормите на обществото, житейски факт може да се превърне в метафора на индивидуалното субективно осмисляне на битието. Още в първите редове на текста се сблъскват всеизвестното („Че аз съм щастливец, това го знае цяла България”) и съкровеното („но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн”). На всеобщата представа за осезаемата мизерия, за видимото страдание и за неуловимото, химеричното щастие Алеко противопоставя разбирането си за безспорното видимо щастие на духовно извисения и скритата му угнетеност от недоимъка. А когато съкровеното се афишира чрез лекотата на самоиронията и се съчетае с категоричната самооценка („Това обаче никак не ми попречи да съхраня своето царствено величие”), изповедта се превръща във философско прозрение за различията между видимото и същностното („Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми цигара.”). В едно изречение Щастливеца е побрал своето съизмерване с преуспелите и имащите и то се е превърнало в сигурен източник на самочувствие и себеуважение. Същевременно фейлетонът разколебава идеята за безспорното щастие на интелектуалеца, въвеждайки мотива за страстта: „Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!”.
Най-необоримата мотивация в съзнанието на Щастливеца за лично щастие е съизмерването му с други социални типове; „Вървя из улицата и погледът ми разсеяно се мята от фигура на фигура и всяка фигура още повече укрепва съзнанието ми, че аз съм щастливец". Контрастното представяне на бедния писател и на типичните за буржоазното общество фигури на предприемача, на висшия чиновник, на министъра и на акционера разгръща и затвърждава представата за разминаването между илюзорното материално богатство и безценното богатство на духа. „И защо му са пустите пари, дето ги печели, когато живее като говедо” – реторично пита Щастливеца и отминава с гордост изкушенията на парите и властта. Вглеждайки се в печално известния министър, фейлетонистът заявява: „А за мене светът не само че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има. Ето кое съзнание ме кара да се взирам с почтение само в кръга на бедността, като мисля, че доволството и богатството са заклеймени ако не с позор, то поне с малко подлост. И аз гледам на богатството почти с презрение. Това не е завист, съвсем не. И как можеш да завиждаш на това, което ти докарва отвращение, понеже знаеш, че не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента на унижението и лакейството.”. И позицията му е освободена от всякаква патетика и фалш, защото е изповядана без декларативност и нравоучителност и е издържана в стилистиката на самоиронията: „Ето по коя причина, като не може нищо да смути моето душевно спокойствие, аз съзнавам преимуществото си пред другите и се смятам за Цар, майка му мечка. Добре, ама тютюн няма, да го вземе дяволът! Па ми се пуши, страшно ми се пуши. Глупава страст!”. Неповторимият естетизъм на смешното предпазва Алековата изповед от мелодраматичност и претенциозност и я превръща в провокация към съвременното съзнание. Чрез безобидното, незлобливо изобличение на процесите в новото общество, съчетано с откровеното споделяне на собствената „страст”, писателят разколебава традицията. Познатото тенденциозно литературно говорене е заменено с естетското интелектуално проблематизиране на човешкото битие. В стилистиката на Алековата „Безделица с претенции за художественост” могат да бъдат иронизирани дори устойчивите представи за човешко страдание, с които литературата често борави, за да заяви своята хуманност и да декларира своите разбирания за стойностно („...в този същия момент, когато аз седя с перо в ръка в моята полутемна килийка, колко ли дечица простират ръце към майките си и искат корица хлебец, колко ли коварно излъгани моми са изхвърлени на произвола на съдбата си...”). С присъщата си лекота и волност текстът определя подобни размишления като „философстване” и им противопоставя откровението на интелектуалеца бохем, обладан от „глупава страст”. За да изкристализира разбирането му, че духовният финес е не в отказа от дребното, човешкото, първичното, а в осъзнаването на принадлежността към делника и в откриването на пътищата за надмогване на нищетата чрез опорите на духовността и разума. Щастието не е нито в трупането на пари, нито в съзерцанието на местната оперна звезда Ботеро. То е постижимо, когато писателят се възприема от общественото съзнание като щастливец, а върнатите от приятеля два лева са равностойни на два милиона; „Взех аз тези два лева и да ме видеше някой в този момент, ще ме счете за обладател на два милиона. Купих си тютюн, отидох в килията си, разрязах една нова книга, запуших... Създателю, благодаря ти! Има ли по-щастлив човек от мене?...”.
В краткия обем на своя непретенциозен текст Алеко формулира и заявява своето житейско и творческо верую – във времето, когато се развихрят най-низките човешки страсти, свързани със стремежа към власт и охолство, нравствено извисената личност е обладана от не по-малко силната, но несравнимо по-безобидна страст на пушача. Неговото влечение, иронизирано и изобличено, е щастливо избавление от пагубните страсти на времето; неговата самооценка е утвърждаване на духовното в един материализиран и опорочен свят, в който властват непреодолимите разрушителни страсти на бездуховните и себични управници. И въпреки самоиронията и насмешката текстът всъщност утвърждава своята представа за щастието – делникът да се осмисли като откровено осъществяване на човешкото, като съпротива срещу псевдозначимото, като път към постигане на себеуважение.
Свързани материали
Смехът като обвинителен акт: Алеко Константинов - анализ на фейлетоните, на „До Чикаго и назад“ и на „Пази, Боже, сляпо да прогледа“
Един писател вижда грозното около себе си и го превръща в смях, а смехът се оказва обвинителен акт срещу цяла една епоха. Обширната разработка върху Алеко Константинов събира на едно място творческия портрет на автора и подробен анализ на основните му творби. Началото очертава личността и времето: духовният облик на Щастливеца, деветдесетте години на XIX век, средата около кръга „Весела България“ и нравствената мярка, която писателят налага на своето общество. Следва обособена част за фейлетона, в която са изредени характерните черти на Алековите фейлетони, водещите теми и мястото на автора спрямо традицията на Ботев и Каравелов. Разгледани са конкретни творби: първата политическа дописка, текстът, пародиращ избирателния закон, антимонархичната група фейлетони, сред които и този с рамката на съня, както и икономическата студия, изградена около един неочакван битов предмет, превърнат в централен образ. Обстойно е анализиран цикълът „Разни хора, разни идеали“: типовете герои, монологичната форма и самоизобличението, речевата характеристика, комичните и ироничните ефекти и мечтата, която движи всеки от героите. Отделно място заема фейлетонът „Страст“ с неговия автобиографизъм и с образа на разказвача. Следващият голям дял е посветен на проблема за пътя: пътеписът „До Чикаго и назад“ е съпоставен с пътуването на бай Ганьо, проследени са очакванията и разочарованията от Новия свят, срещите със спътниците, картината на Ниагара и въпросът за цената на прогреса. Последната част разглежда разказа „Пази, Боже, сляпо да прогледа“ като история за прекъснатата връзка с рода, с двата типа пътуване и с контраста между бащата и сина. Текстът е богат на цитати от творбите и на оценки на критиката, затова върши работа при подготовка на литературен анализ, интерпретативно съчинение, реферат или отговор на изпитен въпрос върху Алеко Константинов.
Перо срещу властниците на деня: анализ на изобличителната сила и сатиричното майсторство във фейлетоните на Алеко Константинов
Кои са „героите на деня“, които Алеко Константинов изправя пред очите на читателя, и с какво оръжие ги поваля, е въпросът, около който е построена тази разработка. Началото представя писателя като най-последователния критически реалист през деветдесетте години на деветнадесети век и обяснява откъде идва неговата сатира: от всекидневното следене на обществения и политическия живот, от професията на юриста и от убеждението, че богатството на властниците не е плод на честен труд. Обяснено е и защо самият той се смята за щастливец, макар да живее почти без средства. Следва частта за отделните фейлетони. Разгледан е сюжетът на „Страст“ с предприемача и с висшия чиновник, стигнал до поста си с подлости, а след това и картината от изборите в Свищов, където полицията, чиновниците и дори войската са поставени в услуга на силните на деня. Отделен акцент е поставен върху заповедта, забраняваща на военните да посещават клуб „Славянска беседа“, и върху раболепието на вестникарите, най-ярко проявено при награждаването на Вазов с орден. Същинската част е посветена на цикъла „Разни хора, разни идеали“. Четиримата герои са разгледани поред: дребният кариерист от първия фейлетон, който сам се разкрива чрез речта си; бившият властник, който се изповядва без капка разкаяние; великобългарският патриотар с мечтата си за Солунската митница; и еснафът, който учи племенника си да си мълчи. Цитатите са подбрани така, че самоизобличението да се чува от устата на самите герои. Изводите за художественото майсторство на автора и за трайното въздействие на фейлетоните върху следващите поколения са оставени за самия текст. Подходящ за отговор на литературен въпрос за сатирата на Алеко Константинов, за интерпретативно съчинение върху „Разни хора, разни идеали“ и за преговор преди изпитване.
Чистата съвест срещу мижитурките: анализ на българския свят в Алековите фейлетони
Какво става с един народ, когато се сдобие с държава, но още не и с граждански навици? На този въпрос е посветена разработката, която чете фейлетоните на Алеко Константинов като най-точния портрет на българския свят след Освобождението. В началото е очертана творческата нагласа на автора: откъде идват подтиците му за писане, защо е определен като реалист в най-чистия смисъл на думата и каква роля играе субективният оценъчен патос в моралната му позиция. Същинската част тръгва от двете явления, върху които Алеко се спира най-често, защото са нови за народа и ще оформят характера му за десетилетия напред: изборите и чиновничеството. Проследено е как народът посреща насилието в политиката със старото си оръжие, хитростта, и защо то вече не му върши работа. Отделно е разгледан образът на чиновника и обяснението откъде идва отношението на българина към държавната служба. Следват конкретните текстове: „По изборите в Свищов“ и въпросът кое ражда насилието като политически акт; „Страст“ и позицията автор-герой, която преминава през цялото творчество; фейлетоните срещу Фердинанд, публикувани на руски език и подписани с псевдонима „Башибозук“; „Миш-маш“ и присъдата над българската практичност; „Разни хора - разни идеали“ и четирите типажа, в които се оглежда цялото общество. Финалната част е за художествения похват: сарказмът, гротескната деформация и мястото, където смехът заглъхва, за да останат гневът и негодуванието. Изводът за отношението между авторовия идеал и действителността е формулиран в самия текст и не се издава тук. Разработката върши работа за теза върху сатирата на Алеко Константинов, за характеристика на типажите от „Разни хора - разни идеали“, за съчинение върху българския национален характер след Освобождението и за устен отговор в час.
Звънецът, амнистията и Солунската митница: анализ на фейлетонния цикъл „Разни хора, разни идеали“ от Алеко Константинов
Четири фейлетона, четири гласа и един общ въпрос за цената на идеалите. Разборът тръгва от мястото на цикъла в творчеството на Алеко Константинов, от годината, в която е писан, и от особеността, която отличава тези текстове от чистата публицистика: нито един не е насочен срещу конкретна личност, а само един е плътно обвързан с определено политическо събитие. Всеки от четирите фейлетона е разгледан поотделно. Първият е анализиран през манталитета на дребния чиновник: защо героят е оставен сам да се самопредстави, какво означава отсъствието на лично име, как сказовата реч имитира устното слово и каква роля играят ценностните антитези, завистта и комичното несъответствие между самооценка и същност. Вторият е свързан с историческия повод за написването му и с речта на герой, чиято изповед пред трапезата разкрива цинична откровеност; обяснено е и по какво неговото слово се различава от сказовите интонации на останалите. Третият фейлетон е поставен в контекста на българската политика от 1896 и 1897 г., но разборът показва защо творбата се чете пълноценно и без този контекст, изграждайки обобщен образ на патриотара, за когото националната кауза е само инструмент. Проследено е как ниският стил, с който се коментира голямата политика, работи за сатиричния портрет. Четвъртият е разгледан като диалог между практичния чичо и племенника идеалист, с внимание върху фразеологията на приспособяването и върху това защо кратките реплики на племенника не са само формално присъствие. Финалната част включва оценката на Пенчо Славейков за тези герои и разсъждение защо фейлетоните на Щастливеца надживяват своята злободневност. Текстът е подходящ за подготовка на урока по литература, за домашна работа, за интерпретативно съчинение и за преговор преди матура.
Щастливец, защото е чист пред съвестта си: анализ на псевдонима и на мисията на Алеко Константинов
Човек, който губи майка си, баща си и сестрите си и въпреки това подписва фейлетоните си като Щастливец: от това противоречие тръгва разработката за Алеко Константинов. Началото събира нещастията в биографията на писателя и поставя въпроса дали псевдонимът не е самоирония. Отговорът е потърсен в самия Алеков текст, в който той обяснява избора си, и оттам разговорът се пренася върху друга дума, определила мястото му в българския обществен живот. Следващата част се спира на отзвука от убийството през 1897 г. и на определението, с което тогавашният печат изпраща писателя, съпоставено с познатата Вазова формулировка. Обяснено е защо грешката на убийците се оказва вярна в символното пространство на нацията и как се ражда убеждението „Бай Ганьо уби Алеко“. Същинската част е посветена на мисията на писателя: приобщаването на българина към модерността и мястото на словото сред средствата, с които той служи на тази цел. Разгледано е защо самите институции на западното общество не гарантират демокрация, какво означава образът на наметнатата мантия и кое превръща проблема в нравствен, а не във формален. Финалът обвързва казаното със съвременността и обяснява защо примерът на Щастливеца остава актуален и днес. Разработката е подходяща за подготовка по темата за Алеко Константинов и „Бай Ганьо“, за интерпретативно съчинение върху ролята на писателя в обществения живот и за есе по проблема за модерността и нравствеността.
Златният пясък на една душа: критическа студия за таланта на Алеко Константинов, за изворите на неговото обаяние и за границите на неговата природа
Двадесет години след смъртта на Щастливеца тази студия се връща към него с един ясен въпрос: откъде идва обаянието на неговия талант и къде свършват възможностите му. Началото поставя човека, писателя и общественика един до друг и показва защо у Алеко трите не се разделят, а качествата на единия се откриват под друга форма и у другите двама. Оттук се извежда и първоосновата на цялата личност. Следва по-широк поглед към вътрешната хармония, която авторът разпознава и у духовните водачи на Възраждането, и у творците след тях, а после и към противоположния закон: недоволството и копнежът, които не оставят такива хора на мира. Тук е и чуждата максима, която Алеко обичал да повтаря, макар да не понасял книжната мъдрост. Централната част е за страданието като извор на творчество. Разгледан е случаят с една визитна картичка и последвалото унижение, от които израства болезнено изострената съвест на фейлетониста, а оттам и чувството за национален срам. Обяснено е и защо според автора именно фейлетоните и отделни глави от „Бай Ганьо Балкански“, а не пътеписните страници, ще останат. Отделен раздел определя натюрела на писателя: защо цялото му дело може да се нарече дневник на неговите преживявания и защо въпреки това той не е лирик, а нещо друго, за което студията предлага собствено название. Голямо място заема съпоставката с Пенчо Славейков: в какво двамата си приличат, в какво са пълни противоположности и как всеки от тях действа върху душата на читателя. Последната част е и най-неочакваната. В нея са изброени границите на Алековата природа, включително няколко неща, които той никога не е познал, и една странна празнина в цялото му творчество, за която авторът предлага две обяснения. Кои са те, се разбира само от самия текст, както и смисълът на легендата за царя със златния дар, с която студията завършва. Подходяща е за подготовка по темата за Алеко Константинов и следосвобожденската литература, за цитати в съчинение върху „Бай Ганьо“ и фейлетоните и за сравнение между Алеко и Пенчо Славейков.