Антична литература.
1. Понятието антична литература.
Античната литература действа в съвкупност с философията, политиката. Тя съществува в неразривна връзка с останалите изкуства и дори със самата жива дейност. Тази литература е нещо не само сериозно, но и общополезно, тъй като има практическа насоченост. Античната литература се преживява от колектива, слуша се в колектив. Литературата се възприема по време на някакъв празник и всички от колектива са слушали. 8 в пр.н.е. има писменост. В 5в пр.н.е е вече сравнително разпространена. Античната творба е създадена чрез нея да се общува в рамките на колектива. Античната литература е устна по форма в по-голямата част от развитието си, следователно е предназначена за слушане, а не за четене. Античната литература има състезателен характер. По време на спортни състезания се представят литературни творби. На тази литература е присъща внушителност, висока идейност. Основен източник на теми и мотиви е митологията. Основни митологични цикли са:
- Цикъл за аргонавтите.
- Тивански митологичен цикъл
- Цикъл за атридите
- Митове за живота на Херакъл, Персей, Тезей и др.
Античната литература включва два големи етапа:
1. Старогръцка литература
2. Римска литература (подражава на старогръцката литература)
Периодизация:
5 век от новата ера античността приключва. Започва средновековието (5-15век), след това идва ренесансът – 15,16 и 17 век, следва класицизъм – 17в, просвещение 18в, романтизъм – края на 18, началото на 19в.
Средновековието се отнася твърде ревниво към античните времена. Голяма част от античните произведения са запазени и се изучават. Изучават се на латински език. Интерес към Вергилий, Овидий и др. Към края на средновековието вече фигурират и старогръцките автори. През ренесанса авторите виждат като свои предшественици античните автори. Класицизмът се обръща към периода на старогръцката класика. Заявява определено отношение към поетиката. Много важна книга е поетиката на Аристотел. Просвещението не проявява особен интерес към античната литература. Винкелман “История на старогръцката култура.” Лесинг – занимава се най-вече с античната скулптура и живопис. Шилер – Има теоретични текстове върху старогръцката литература “За наивната и сантименталната поезия” – в него противопоставя античното изкуство на съвременното. Гьоте. Романтиците се насочват към старогръцката митология. Романтичната литература включва в себе си митологични образи. Втората половина на 19 век – Шлиман открива Троя. 20век подхожда доста творчески към античността. Започва една тенденция към демитовизация.
2. Гръцка митология.
Митология – набор от разкази, образи и мотиви. Старогръцката митология е сумата от трдиционните елински сказания за богове и герои. Функцията на митологията е да подреди и обясни света. Тя обяснява създаването на света, появата на боговете. По този начин обяснява земния ландшафт и т.н. Има възпитателни функции. Да приобщи индивида към колектива.
Мит – Идва от старогр. “Митос”, което означава “слово”, но свързано слово. “Мит” означава още басня, приказка, различни повествования, разказ. Изворите за митовете – лит. извори - От произведенията на античните автори.
- Античната митограма - Съчинения, които разквазват митове. Такъв сборник е този на Аполодор “Митологическа библиотека”.
- “Метаморфози” – Овидий – включва над 200 мита за превращения.
- “Аргонавтика” – Аполоний Родоски.
Типове митове.
1. Първичен мит – Така, както е съществувал. До него не можем да достигнем.
2. Вторични митове – първични митове, пречупени през съответната епоха и светоглед на автора.
Митологическо мислене – първобитният човек възприема себе си като част от цялото, като равен на всички останали природни обекти. Налице е едно сливане между човек и среда. Основна задача на митологията е да обяснява света. Смисълът на дадено явление се обяснява според неговия произход. Вместо да се обясни огънят се разказва мит за него.
Основни проблеми за първобитния човек – раждане, живот, смърт.
Митологичното мислене стъпва винаги върху опозиции – това е най-елементарното мислене. Например живот-смърт, ден-нощ. Първобитните хора възприемат времето не под формата на линия, а под формата на цикъл. Основна опозиция е минало-настояще. Настоящето време е профанно (обикновено, човешко време), а миналото време е сакрално време (времето на богове и герои, времето на първопредците). Това е времето на т. нар. демиурзи (творец, герой, който създава блага за човечеството). Първобитният човек се стреми постоянно да припомня миналото. Това става посредством мита и ритуала. Митът е разказа, а ритуалът е действието. Празникът има особено място в живота им.
Митологично пространство:
Пространството, както и времето е сакрално и профанно. То е изградено на принципа на опозицията сакрално-профанно, свое-чуждо, небе-земя, земя-подземен свят и т.н. Своето пространство е космосът, а природата е хаосът. Традиционна задача на митологичния герой е да подреди хаоса – да го промени в космос.
Елизиумът, е подобен на християнския рай. Тук идват героите, загинали във войни, като преди това са се прославили. Това е единственото хубаво място на запад.
Герой – Роден от съчетаването на смъртен и божество или имат божетсвени предци. Героите са смъртни и задължително се покровителстват от боговете.
Културен герой – роден от съчетанието на смъртен и божество. Извършва геройства за племенната общност. Учи племето на занаяти, изкуства. В дейността на културния герой се съчетават два мотива: добиването или открадването на някакво благо.
Има два типа герои. Надарени с физическа сила – Херкулес (лат.) Херакъл (гр.). Другите залагат предимно на своите умствени способности.
Основна функция на културния герой е да бъде посредник между боговете и хората. Например Прометей. Културният герой обичайно има своя пародиен дубльор – антигероя. Това е трикстер (измамник, мошеник). Например Прометей – Епиметей. Понякога съзидателната и деструктивната функция се съчетават в вдин герой.
Демиург – Творец, създаващ за хората. Той твори културни блага за общността, като сам ги изработва. Демиургът може да бъде бог, който създава света – като го изработи в своята работилница и чрез назоваване, тоест чрез магията на словото. Например бог Хефес.
Инициация – ритуал на посвещаване. След навършване на определена възраст юнушата трябва да премине през определени препятствия. След тяхното преодоляване той се превръща в мъж – изкачва се в йерархията.
Инцест – кръвосмешение – допускане на брак между хора с близка родствена връзка. Според повечето митологии има два типа инцест. Единият е разрешеният и той е разрешен само за боговете. Другият инцест е инцестът табу, това е забраненият инцест. Той представлява отклонение от нормата. Най-често мотивът за инцеста се свързва с мотива за незнанието – най-често героите не искат да встъпват в определени отношения с близък роднина, но съдбата така е отредила. Инцестът има чисто практически фунцкии за племето. Забраната на кръвосмешението говори за преминаване от дивачество към цивилизация. Инцестът по принцип повишава значимостта на героя. Той прави нещо, което е полезно само за боговете, научава божествени тайни. Затова и в литературата инцестът е добиване на божествено познание.
В различните епохи от своето съществуване старогръцката митология претърпява промени. Два етапа:
Ранен (доолимпийски или хтоничен (земен)). През този етап се създава светът и първите богове – благодарение на съчетанието на Уран (небето) и Гея (земята). Появява се земният релеф.
Вторият етап е наречен олимпийски (класически или героически). Тогава боговете се заселват на олимп. Идва поколението на олимпийските богове, ръководени от Зевс, например Афродита, Артемида, Хермес, Атина Палада.
12 са основните божества, обитаващи Олимп. Това е етапът, на който действат познатите ни герои. Героичната митология се дели на: Ранен героизъм – характерни са герои, които блясват със своята физическа сила. Основно занимание на тези герои е да се бият с хтонични чудовища. Такива герои са Херакъл, Персей, Тезей и др.
Късен героизъм – героите придобиват слава благодарение на умствените си качества. Например героите участници в Троянската война, най-типичен е Одисей.
Основни митологични цикли: Важни са:
Цикъл за аргонавтите; Троянски цикъл и др...
Видове митове:
1. Теогониични митове – разказват за появата на боговете.
2. Космогонични митове – разказват за пространство/времевите параметри – за създаването на цялата вселена.
3. Антропогонични митове. Разказват за създаването на човека.
4. Тотемични митове – Всяко едно племе има свой тотем – растение или животно. Разказват за появата на тотемите.
5. Зооморфни митове – за създаването на животните.
6. Етиологични митове – за произхода на определено явление.
7. Календарни митове – свързани с календара и цикъла.
8. Есхатологични митове – за края на света.
Етапи в развитието на митологичното съзнание.
1. Етап на фетишизма (обясняване на предмети). Най-архаичният етап.
2. Анимизъм – обожествяване (или по-точно одушевяване) на природата.
3. Тератоморфизъм – обожествяване на чудовища.
4. Тотемизъм – обожествяване на растения и животни.
5. Антропоморфизъм – обожествяване на хора.ю
Да се знае:
Основни цикли – Троянски, Тивански, Цикъл за аргонавтите, Цикъл за атридите.
Как е създаден светът според гръцката митология
Софокъл – Едип цар. Омир – Илиада.
3.Геометрична епоха
Омировият въпрос – съществувал ли е Омир или не. Всички изследователи са единодушни, че омировият епос е първата литература в античността, създаден през 8 век пр.н.е. в геометричната епоха. В края на 8в. Пр.н.е. се създава и разпространява буквеното писмо, но 3в пр.н.е. са първите записи на омировите произведения. През този век става и разделението на “Илиада” на 24 песни.Броят е 24, защото буквите в гр. азбука са 24. Омиров епос – “Илиада”, “Одисея”.
Троянски митологичен цикъл.
Съществувал ли е Омир? Според повечето изследователи той е съществувал. Този въпрос се появява през 18в – просвещението. В началото на 18в. Джовани Батиста Вико публикува “Новата наука” – в него той категорично твърди, че Омир е по-скоро обобщен образ на певец, отколкото реална личност. От 1725г – ожесточен спор по въпроса за съществуването на Омир. Оформят се няколко школи:
1. Школа на Волфианците – Волф е основоположник на тази школа. Според нея Омировите поеми не са създадени първоначално във вида в който са достигнали до нас днес. Аргументи: Не може в етап на усвояване на писмеността да са създадат поеми с толкова голям обем. Считат, че дори и да е написал нещо Омир, то не е достигнало до нас.
2. Школа на унитаристите. Лахман е основоположник. Те търсят факти, с които да се противопоставят на тезата на Волф. Според тях Омир е съществувал.
3. Школа на сепаратистие. Теория на отделянето. Според тях първоначално е имало няколко песни, които на по-късен етап са били обединени в “Илиада” и “Одисея”.
4. Школа за първоначалното ядро. Първоначално е имало една малка поема, която е била допълвана постоянно и е стигнала до обема на “Илиада”.
5. Школа за контаминирането – И “Илиада” и “Одисея” в себе си съчетават няколко различни по-малки поеми.
Епос
1 Мит. епос – Епически поеми за божествата и създаването на света.
Борба на героите с различни чудовища – етап на ранния героизъм.
2 Героически епос. За делата на героите и техните подвизи. “Илиада” и “Одисея” са типични представители на героичния епос. В този епос се представят мащабни събития. Действието се развива на принципа минало-настояще. Гледната точка е точката на певеца. Композицията на епическите поеми е отворена – имаме низ от ситуации. Винаги между отделните сцени може да се добави нещо ново. Епическата поема никога не е завършена. Основни мотиви – честолюбие, гняв, слава и т.н. Омировите поеми се появяват в края на устната епоха и началото на писмената.
Особености на елинския епос.
- Създава се и се разпространява устно.
- Епическите поеми са представяни по време на празници – това предопределя и тяхното нееднократно ползване.
- Формулен стил – постоянни епитети, постоянни епически конструкции с цел по-лесното им запомняне.
@bgmateriali.com
