Представата ни за апокрифната литература обикновено се свързва с нейното название. Апокриф означава „скрит, таен текст". Това название се появява след IV век, когато църквата изготвя т. нар. „индекси", съдържащи заглавията на забранените книги, обявени за неканонични. Забраната да се създават творби, които канонът на църквата не допуска, не прекъсва развитието на апокрифната литература. И така, през средновековието апокрифите стават съставна част от литературата на всички християнски народи.

Онова, което предизвиква значителен интерес към този вид литература, е любопитството на средновековния читател към библейски събития, за които е казано
твърде малко в светото писание. Жаждата да научат повече от позволеното провокира въображението и така се раждат разкази, наситени с динамика на повествованието, жив диалог, ярки и изключителни герои, богата картинност на изображението. Друга част от апокрифите са израз на несъгласие с официалната религия и имат определена критическа насоченост и вероятна връзка с разпространените ереси.

Чрез така наречените псевдоепиграфи авторството на апокрифите често се приписва на известни творци на канонична литература. Това затруднява разпознаването им като забранена литература според църковните индекси и прави възможно разпространението им. Жанровата разновидност на апокрифите, макар и не категорично определена, обхваща прозаични и поетични творби, молитви, гадателни книги, въпроси и отговори. В тази връзка те могат да се класифицират според персонажите и събитията, с които са свързани, като старозаветни, новозаветни и късни апокрифи. Последните са извън библейски, а героите в тях не са канонизирани. Често апокрифите са изградени върху митове, легенди и предания, с влияние на дребния източен и гръцки фолклор, популярен през Средновековието.

Създателите на апокрифни творби внасят в изображението повече земни характеристики, отколкото има в каноничната литература. Обикновено това личи в
представите им за живота на душите в рая или ада, поставени там според земните им дела. Човешки земни са разбиранията за грях и добродетел. Водещи в апокрифите са социалните мотиви.

Разпространението на тези тайни текстове в България става най-вече чрез
преводи от византийски източници, но съществуват и оригинални творби, например „Повест за кръстното дърво" на Йеремия. По-известни заглавия на апокрифи са: „Откровение Варухово", „Книга на Енох", „Слово за Адам и Ева", „Детство
Исусово".
Особен интерес предизвикват гадателните книги, както и тези, свързани с природните явления: „Гръмовник", „Лунник", „Коледник", „Трепетник", „Месецослов"и др.

Един от най-популярните апокрифи в старобългарската литература е „Ходене
на Богородица по мъките", в който като водещ мотив се откроява присъдата над
земната несправедливост. Създадените представи за устройството на света у
средновековния човек са формирани според християнските традиции. Неговите несъгласия с това устройство обаче влизат в противоречие с църковния Канон. Макар
и вярващият да се влияе от християнския морал. Като земен човек той явно осъзнава разминаването между реалния свят и религиозните предписания.

В апокрифа „Ходене на Богородица по мъките" са отразени моралните критерии на средновековния човек за доброто и злото, както и необходимостта от възмездие, възприемано като справедливост. „Ходенето" на Богородица през необятното пространство на ада отразява пред ставите за престъпленията и наказанията на човешките дела от Страшния съд. Вьзприемателят на творбата сякаш сам присъства при обхождането на ада, придружен от Божията майка. Самата тя е подпомогната от 400 ангели. Това, което авторът на апокрифа показва през погледа на състрадателната Божия майка, е ужасяващо. Наказанията съответстват на греховете и ужасяват с жестокостта си. Явна е връзката им с нарушаването на Божиите заповеди: „Не кради!", .Не лъжесвидетелствай!", „Не прелюбодействай!". Към тях са прибавени и наказанията за социалните несправедливости, като лихварството например. Не са пропуснати и
престъпленията, които имат обществен характер, каквито са интригите, свадите, липсата на уважение към общоприетите ценности и църковни ритуали. При изображението на страданията авторът на апокрифа е проявил находчивост и многообразие в избора на фантастични елементи. Въздействието е силно, провокира
въображението на читателя. Интригантката е „увиснала за зъбите и различни змии
излизаха из устата й и я хапеха".
За клюкарите-клеветници е определено желязно
дърво с железни куки по клоните, на които тези хора висят за езиците си. Детайлите в отделните картини са с апокалиптичен рисунък: „И видя светата на друго
място човек,
който виси на четирите си краища и от ноктите му течеше много кръв, а езикът му бе свързан от огнен пламък'. Водата в ада ври „като в котел” и вълни издигат и потопяват грешниците „на хиляди лакти". Забележително е, че в характерната образност на апокрифа преобладава присъствието на огъня и водата като
стихии, които причиняват дълготрайно страдание на прегрешилите земни хора,
вероятно защото страхът от природните бедствия е голям и човекът е безпомощен пред тях. Единствено Бог може да ги направлява и подчинява, а тук те са оръдие на неговото справедливо възмездие за делата на онези, които „са вършили зло и не са се отдалечили от злото”. Една от водещите идеи за Страшния съд е отдалечаването на човека от Бога. Той не е вече негово подобие: . „Чуйте всички. Рай насадих и създадох човека по свой образ и го поставих господар на рая. И живот вечен дадох на хората, а те не послушаха и в желанията си съгрешиха и станаха смъртни. Аз не бих искал да гледам делото на своите ръце, измъчвано от дявола”. Отдалечаването от Божия благослов осъжда хората да бъдат в плен на греха. Именно този мотив следва повествованието на творбата. Към него обаче неизменно се прибавя и мотивът за милосърдието и състраданието като морално-етична потребност. Щом има страдание, макар и в резултат на човешките грехове, трябва да има и милост, опрощение. Този дълбоко хуманен призив е реализиран чрез образа на Божията майка. Тя не само е потресена от видяното, но и затрогната от молбите на грешниците: . И рече просветата на архистратега: Моля ти се, да се помолим заедно да вляза и аз да се помъча с християните, понеже се нарекоха чеда на моя син". Нейната съпричастност към съдбата на земните хора е съвсем явна. Тя е породена от естественото желание на майката да закриля и да моли за опрощение греховете на съгрешилите.

Измолването на Божията милост обаче е съпроводено с явен драматизъм, както става в реалния свят на земята. Трудно се достига до справедливостта и де проявата на снизхождение, както от Бога така и от земните властници. Затова е повествованието света Богородица призовава цялото небесно войнство, всички светци. В тази сцена присъстват всички известни библейски и евангелски лица и това я прави внушителна и въздействаща в художествен и социално-нравствен аспект.

Образът на Бога-отец и Бога-син е израз на висшата справедливост и като наказание, и като проява на милосърдие: „Показахте се християни само на думи, а заповедите ми не спазихте. И затова се намерихте в неугасим огън. Така че няма да помилвам, но сега заради милосърдието на моя баща, който ме изпраща заради вас,
заради молитвите на майка
ми, която много плака за вас... - ето давам на всички, а които се мъчат денем и нощем, почивка от великия четвъртък до св. Петдесетнииа, за да прославите Отца и Сина и Светия Дух”.

Християнската традиция в апокрифа обогатена с разнообразното представлява житейската реалност през Средновековието. Може би, затова в съзнанието на читателя остават картините на мъките и наказанията като следствие от земните дела на човека, като част от социалната система на обществото, в което живее. А в нея липсва жадуваната, необходимата справедливост и милосърдие. Така, освен страха от Бога в съзнанието - човека се поражда стремеж да надникне зад завесата на забраненото познание и да удовлетвори потребността от истинско хуманно възмездие за делата и отговорностите в земния живот.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave