БИБЛИЯТА: НОВИЯТ ЗАВЕТ
ЖИВОТЪТ И ПРОПОВЕДИТЕ НА ИИСУС ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА
ЧЕТИРИМАТА ЕВАНГЕЛИСТИ — АКЦЕНТИ И РАЗЛИЧИЯ

 

      Най-внушителната по брой на своите последователи съвременна световна религия — християнството, се заражда през I век като едно скромно по обхват, но въпреки това яростно преследвано в Римската империя религиозно реформаторско учение. Централна фигура в него е Божият син — Иисус от Назарет, наречен по-късно Христос (Месията), който идва на земята, за да изкупи със страданията си греховете на човечеството и да го подготви за настъпването на царството на Духовността, на Божието царство. Разказът за неговия живот, мъченическа смърт и възкресение на кръста се възприема от първите му последователи като откровение за един свят, пълен с чудеса, с отдавна лелеяни надежди за справедливост и с непознати дотогава ценности, каращи ги да се чувстват по-добри и по-различни от другите. За тях този свят, голяма част от който е още в мечтите им и ще им се открие едва след Страшния съд на Апокалипсиса, е по-реален дори от собственото им ежедневие, защото е премного желан!

      С течение на времето Иисус Христос все повече става обект на всеобщ и възторжен култ, но първият писмен документ за някои епизоди от живота му се появява едва 40 години след неговата смърт. Причините за това парадоксално наглед явление са няколко: все още водещата роля на устното, а не на писменото слово при разпространението на всяко ново учение, неразкъсаната докрай връзка на първите християнски общини с юдаизма и най-вече — непоклатимата вяра на участниците в тях, че предстоящото Божие царство ще настъпи съвсем скоро и че самият Иисус отново ще се върне на земята, както е обещал на учениците си. Отминават обаче години и десетилетия, сменят се поколения, стихват постепенно месианските възторзи и еуфория, а Учителят така и не се връща. Сред новите последователи на неговото учение все по-осезаемо започва да се чувства потребността от повече знания за живота и за чудотворната му дейност, от писмени свидетелства за божествения му произход, за любовта му към хората и за саможертвата му в името на тяхното спасение. Християнското учение окончателно се отцепва от юдаизма и тръгва по свой самостоятелен път, пленявайки въображението на стотици хиляди хора. Нещо повече, то се разпространява изключително бързо в един много различен и отдалечен във всяко отношение от Палестина свят, дълбоко проникнат от културата, идеите и достиженията на елинизма. При съприкосновението и при взаимодействието между традициите на юдаизма и на елинизма се ражда и богатата литература за Иисус Христос, представена от Новия завет и всички свързани с него апокрифни и канонични трактати и коментарии.

      Новият завет, свещеният документ на християнството, съдържа 27 книги: четирите Евангелия на Матей, Марко, Лука и Йоан като успоредни варианти на разказа за живота и смъртта на Иисус Христос, 21 послания, чието авторство се преписва на апостолите Павел, Яков, Петър, Йоан и Юда, а също и „Откровенията на апостол Йоан“, т. нар. Апокалипсис. Представителите на науката библеистика водят многогодишни и ожесточени спорове кога са създадени тези писания, от кого и къде, на какъв език първоначално са били написани, на какви източници се позовават и какъв е относителният дял в тях на сведенията, почерпани от очевидци, от непосредствени съвременници и приближени на Иисус. Във всеки случай, прието е да се счита, че те се появяват най-общо през периода от 50 г. до около 120 г., че отделните Евангелия се създават през различни периоди и са дело може би на анонимни автори, чиито писания са обобщени по-късно и приписани на името на четиримата известни ни вече евангелисти: Матей, Марко, Лука и Йоан. Едно е без съмнение — че всички те, известни и анонимни, са говорили и писали на гръцки език! И авторите, и читателите им са произлизали главно от елинизираните среди на еврейската диаспора в отделните провинции на Римската империя и са били горещи последователи на Христос! Новият завет е изцяло преведен на латински много по-късно от доктора на теологическите науки Св. Йероним (320 – 340 г.) и е известен под заглавието „Вулгата“.

      Книгите в Новия завет, датиращи някъде откъм 67 г., все още не са имали никакви заглавия и са известни само с това, че съдържат сведения за живота на Христос и за главните постулати на проповядваното от него учение. Те биват наречени „Евангелия“ едва от Св. Юстин в книгата му „Апология“, написана около 150 г. — т. е. книги, които носят добри, благи вести за хората. При това изрично се набляга на факта, че става дума за едно-единствено „Евангелие“, предадено обаче според вижданията на Матей, Марко, Лука и Йоан. С други думи, признава се авторството на по-късните анонимни претворители на сведенията, дадени директно навремето от Иисусовите съвременници — четиримата евангелисти.

      Първият от тях — Матей Леви, известен още като „митар“, „митничар“, „бирник“, бил изтъкната личност сред дванадесетте апостоли и необикновена за равнището на тогавашните отношения фигура между учениците на Иисус Христос. Преди всичко професията му не се ползвала с уважение, защото се считало, че само ренегати и грешници могат да бъдат на служба в администрацията на Римската империя, изменяйки ежедневно на древните закони на еврейската общност. Затова в Евангелията и на Матей, и на Марко, и на Лука фигурира един общ пасаж, в който се съобщава за критиките на фарисеите и книжниците спрямо Иисус, че си позволява „да яде и да пие с митари и грешници... Като чу това, Той им каза: здравите нямат нужда от лекар, а болните. Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.“

      Църковната традиция приписва „авторството“ на първото в каноничния ред евангелие от Новия завет тъкмо на този ученик на Иисус — т. е. то е написано „според Матея“. В него някои сказания за сторените от Учителя чудеса странно се повтарят — например, чудотворното нахранване с хляба, изгонването на злия дух от лудия, слепия и немия човек и обвиненията на фарисеите, че всичко това е сторено с помощта на Велзевул. Интересното е, че според библеистите това не са обикновени дублети, а по-скоро особен похват на разказвача. Евангелието му няма нищо общо с историческата биография, не се спазва никакъв хронологичен ред при повествованието, а се следва една предварително избрана и оригинална литературна конструкция. Текстът му е разпределен в пет части, всяка от които съдържа съответни групи от проповеди и притчи на Иисус Христос на нравствени теми. Те завършват обикновено със сходен рефрен: „И всеки отиде у дома си“, „И там мнозина повярваха в него“, „И не извърши там много велики дела поради неверието им“ — т. е. как вярата пуска корен или въобще не засяга душите на слушателите му. Основната цел на автора е да докаже на своите читатели, че именно Иисус е техният Месия и че притчите, които Той разказва, приобщават мнозина и им помагат по-лесно да прогледнат за истината.

      В „Притчата за сеяча“, на която акцентират всички евангелисти, образно се посочват различните пътища, по които „словото на царството Небесно“ достига до хората. Сеячът, т. е. Месията, сее семена, но едни падат край пътя и птиците ги изкълвават, други се случват на „канаристи места“, не могат да пуснат дълбок корен и загиват, трети се пръскат между тръните, които ги заглушават, и само тези, които попадат на добра земя, дават плод „кое стократно, кое шестдесет, кое тридесет“. В края Иисус разяснява на учениците си какво все пак означава притчата за сеяча. Попадналото край пътя семе е случаят, когато някой чува словото, не го разбира и лукавият грабва посятото в сърцето му. При втория пример, някой чува и дори приема с радост словото, но ако няма „корен в себе си“, при първата беда то загива — все едно, че е посято на ветровита скала! А това, че тръните не позволяват на семето да поникне, се отнася за онзи, когото „светските грижи и съблазните на богатството“ са отклонили от правия път. Единствено този, който чува, разбира и приема словото, посятото в „добра земя“ със сърцето си може да бъде полезен на себе си и на другите — „да дава плод, и да принася стократно...“

      Изключително стойностна по съдържание и силно въздействаща с афористичния си стил и образен език е частта, вместена между пета и седма глава от Евангелие на Матея. Това е прочутата „Проповед на планината“, която Иисус произнася пред новоизбраните 12 апостоли и пред събралото се огромно множество от негови ученици и поклонници. Наречена е така, защото, за да бъде чут по-добре, Той се изкачва на един хълм. Тази проповед съдържа основните етични норми на неговото учение и представлява истински морален кодекс за всеки християнин в продължение на вече две хилядолетия. Странно е, че освен Матей и Лука, който предава съкратената й версия, останалите евангелисти или не я споменават, или дават части от нея, разпръснати в изложението. Само тук са събрани на едно място и последователно изложени запечатващите се едновременно в съзнанието и в сърцето девет Блаженства, мислите на Иисус за убийството, прелюбодеянието, развода, клетвите, молитвите и придобилите огромна популярност във времето Негови нравствени послания от рода на: „Чули сте, че било казано: „Обичай ближния си, а мрази неприятеля си.“ Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и молете се за тези, които ви гонят, за да бъдете чада на вашия Отец...// „Недейте си събира съкровища на земята, където молец и ръжда ги разяждат и където крадци ги подкопават и крадат;// „Не съдете, за да не бъдете съдени. Защото с каквато присъда съдите, с такава ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери.// „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори, защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на този, който хлопа, ще се отвори.// „Пазете се от лъжливите пророци, които идват при вас с овчи дрехи, а отвътре са вълци-грабители.// По плодовете им ще ги познаете... Не може добро дърво да даде лоши плодове; или лошо дърво да даде добри плодове.// и т. н. Дори само тези бегли цитати са достатъчни, за да разберем защо френският писател Ернест Ренан нарича Евангелието на Матея „най-значителната книга на света“.

      Библеистите са единодушни, че Евангелието на Марко хронологически предшества това на Матей, че е първото от четирите Евангелия и че може би е създадено някъде около 55 г. Що се отнася до личността на самия евангелист, се счита, че става дума за един от любимите ученици на Иисус — Йоан Маркус, син на Мария, в чиято къща Месията и апостолите често намират подслон и където се е състояла и Тайната вечеря. Има предположения, че по-късно Марко става секретар на апостол Петър в Рим и че много от сведенията за живота на Иисус и от коментара на отделни факти идват направо от него. Характерно за това Евангелие е пропускането на каквито и да е сведения за произхода на Христос, не се споменава дори името на майка му (!) и не се говори нищо за живота му преди първото „служение в Галилея“. За сметка на това акцентът пада на последната седмица преди разпятието му на кръста, която заема една трета от цялото изложение. Стремителното развитие на действието и приближаването на съдбоносната развръзка придава драматичност на събитията и компенсира видимо непропорционалната структура на повествованието. Всъщност, това е и най-краткото Евангелие в Новия завет, обръщащо внимание не толкова на посланията и притчите на Иисус, колкото на чудесата, които Той прави като лечител и Божи син, изцеляващ болни и прокажени, слепи и глухонеми, нахранващ със „седем хляба и малко рибки“ 4000 души! За разлика от образния стил и език на Матей, Марко е доста лаконичен, суров и дори рязък, но независимо от това ясно проличават обичта, преклонението и обожанието му спрямо Иисус. Изумлението от Неговите свръхестествени дарби и болката от смъртта му на кръста са искрени и завладяващи.

      За автора на третото Евангелие — Лука, библеистиката разполага с повече данни, отколкото за другите евангелисти. Името му не фигурира в книгата, но много недвусмислени факти и сходства по стил и структура говорят, че това е авторът и на „Деяния на апостолите“: По всяка вероятност е бил жител на Антиохия, грък по произход, който, подобно на много свои сънародници, приема християнската вяра. Знае се, че е бил лекар по професия, занимаващ се и с живопис и право, високообразован и възпитан в духа на елинистичната култура. Всичко това дава отражение върху неговите произведения и ги прави по-различни от тези на другите евангелисти — по-поетични и философски, с повече паралели в исторически и социален контекст при проследяването на живота на Иисус и дейността на раннохристиянските общини. Лука придружава апостол Павел в някои от мисионерските му пътувания и директно се повлиява от неговите схващания за учението на Христос и за неговото бъдеще извън тесните рамки на еврейската общност. Затова в първите редове на Евангелието, в посвещението си към неизвестния „почтен Теофил“, Лука заявява, че създава свой вариант на разказа за Учителя с мисълта да бъде по-подробен и истинен от другите — „за да познаеш достоверността на нещата, в които си бил поучаван“.

      Поставяйки си тази благородна и амбициозна цел, Лука наистина създава най-пълния и най-подредения летопис за живота на Спасителя. Той акцентира на мисълта, че Иисус е обичал всички хора, независимо от техния произход, от предишното им вероизповедание и от начина им на живот, което прави Неговото учение универсално. Живеейки в едни от най-трудните времена за християнството, когато някъде към 63 година или пък към 95 година написва Евангелието, Лука се стреми да докаже, че християните не са врагове на държавата и че масовото им избиване и заточаване не е в интерес на Рим. Той единствен сред евангелистите дава по-различна представа за Пилат, съобщавайки, че римският наместник в Юдея пръв е дошъл до убеждението, че Иисус е невинен и на три пъти се опитва да го помилва, но надъханата от фарисеите тълпа не му позволява. В интерпретацията на Лука Иисус е богочовек и пророк, изпълнен с неземно милосърдие към нещастните и бедните, но в същото време е безкомпромисен изобличител на техните потисници, на всички, които злоупотребяват със своята власт, богатство и привилегии. Притчите за богаташа и Лазар, за богатия младеж и особено Притчата за вдовишкия грош го представят именно в такава светлина. Последните „2 лепти“, които вдовицата дава в дар на Бога, са много повече и много по-ценни от даровете на богаташите, защото тя дава всичко, което има, а те отделят нещо „от излишъка“ си. В неговата трактовка предсказаното „Божие царство“ няма да бъде на този свят, а ще се прояви в духовното възраждане на човечеството. Така Лука противодейства на обвиненията, че християните са опасност за Римската империя, защото се стремели към създаване на собствена държава: „А Иисус, запитан от фарисеите кога ще дойде Божието царство“, в отговор им каза: „Божието царство не иде така, че да се забелязва; нито ще рекат: „Ето, тук е! Или: Там е! Защото, ето, Божието царство е сред вас!“ (В други преводи: „вътре във вас е!“)

      В Евангелието на Лука има много страници, от които лъха радост и възторг от добротата и обичта на Иисус към хората. Притчите за добрия самарянин, за връщането на блудния син, за опрощаване на греховете на блудницата учат вече много поколения на любов към ближния, на толерантност и милосърдие. Атмосферата, която цари при отразяването на различните дела и проповеди на Иисус, е изпълнена с чувствителност и съчувствие към слабите и онеправданите, защото навсякъде Той носи радост, надежда, изцеление и справедливост. Когато например учениците Му не искат да допуснат децата при Него, Иисус изрича знаменателните думи: „Оставете дечицата да дойдат при Мен и не ги възпирайте; защото на такива е Божието царство. Истина ви казвам: който не приеме като детенце Божието царство, той никак няма да влезе в него.“ Поетичните способности на Лука проличават най-вече във включените химни в неговото Евангелие, липсващи при другите евангелисти — например химните на Дева Мария, на пророците Захарий й Симеон, които векове наред са вдъхновение за композитори и поети. Никъде другаде няма да намерим по-подробно и по-поетично описание на Рождество Христово, на някои сцени от детството на Иисус и на множеството чудеса — не само тези, които той предизвиква, но и знаменията, които съпътстват живота и смъртта му.

      Явно по времето на Лука процесът на митологизацията на Иисус е далеч по-напреднал в сравнение с предшествениците му. Все пак аналогиите, успоредните описания и общата гледна точка на Матей, Марко и Лука при изобразяваните от тях събития и към личността на Учителя са много повече, отколкото различията. Това дава основание на библеистите да ги наричат с обобщаващия термин синоптични, за разлика от Евангелието на Йоан, което предлага един друг подход към Иисус и неговата житейска мисия.

      В Евангелието на Йоан се срещаме с един Месия, който няма нищо общо с познатия ни от синоптичните Евангелия реален образ на Иисус, надарен с всички черти на човек от плът и кръв. В интерпретацията на Йоан той е преди всичко и единствено само Божи син, което нито за миг не бива да се забравя. Когато Йоан Кръстител вижда задаващия се към него Иисус, възкликва: „Ето, Божия агнец, ето кой изглажда греховете на света.“ Авторът на четвъртото Евангелие ни най-малко не се интересува от историческите факти и епохата, а неизменно се старае да докаже и да внуши божествеността на Иисус, да защити гледната си точка от противниците на християнството и да изрази радостта си, че Бог посредством Своя син дарява на човечеството изгубеното след грехопадението безсмъртие. Подобна екзалтирана и нетърпяща никакви възражения относно божествеността визия за Иисус е присъща на голяма част от ранните християни, вложили всичко в надеждата си за неговото скорошно завръщане и установяване на Божието царство на земята. Затова Йоан вплита в думите на Учителя повече от 120 декларативни израза от рода на: „Аз съм светлината на света“, „Аз не съм от този свят“, „Аз съм добрият Пастир“, „Истина, истина ви казвам: който слуша Моето учение и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смъртта в живота.“

      В Притчата за самарянката Иисус нарича своето учение „жива вода“ и казва: „Да би знаела дара Божий и кой е Оня, който ти казва: „Дай ми да пия, ти би поискала от Него, и Той би ти дал жива вода.“ Под „жива вода“ една част от библеистите разбират духовно-нравствените добродетели, които Учителят внушава и насажда у своите последователи и които им дават сила да се справят с всички беди и изкушения благодарение на вярата си. Други пък считат, че под тази метафора се крие възможността душите да придобият „вечен живот“ и сами да станат „извор“ на жива вода за околните. При интерпретацията на Матей, Марко и Лука чудотворството на Иисус го представя като закрилник, лечител, учител и утешител на нуждаещите се от изцеление и просветление, който е преизпълнен от обич и състрадание към всички хора без изключение! Иисус възкресява дори мъртвите. Подобни чудеса има във всички Евангелия, но в това на Йоан те са свързани не толкова с благоговение, колкото с проявата на подчертано неземна сила, внушаваща ужас и дълбоко потресение. Такава е например сцената с възкресяването на мъртвия Лазар четири дни след погребението му, описана изключително драматично и доказваща, че само някой, който е обладан от божественост, може да извърши такова небивало и невиждано чудо. Впрочем за него не споменава никой друг от евангелистите.

      Най-удивителният аспект на Евангелието на Йоан обаче е концепцията му за „Логоса“, изложена от автора още в предговора. Той започва с думите: „В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Бог беше Словото.“ А малко след това съобщава: „И Словото стана плът и живя между нас“, което вече недвусмислено доказва отъждествяването на Словото или на Логоса със самия Иисус като въплъщение на Бога. Освен че е очевидна препратка към юдаизма и към началото на Стария завет, тази концепция на Йоан е пряко свързана и с основни положения в древногръцката философия и по-специално — с учението на Хераклит, създателя на понятието „Логос“, схващано като „разумно слово“.

      В историята на човечеството християнството изиграва през последните две хилядолетия една почти необозрима по своя обхват и значимост роля за голяма част от света. Отношението към неговата свещена книга — Новия завет, независимо дали е проявено от позициите на теологията, литературата или историята, е отношение като към една безспорно мъдра и ценна със своите послания книга. С всички свои компоненти — Евангелия, послания, откровения, тя преобръща представите на човека за времето и пространството и създава у него усещането, че е длъжен да служи преди всичко на доброто, красотата и справедливостта, ако иска да намери щастие на земята.

Веселина ДИМОВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave