„Робство от смърт е по-страшно“: пълният текст на поемата „Бойка войвода“ от Петко Р. Славейков
Зареждане на оценките…
Петко Р. Славейков
Бойка войвода
Мина ся късна вечеря,
време петляно настава;
силна му буря вееше;
буен дъжд рукна отгоре,
Бойка от къщи излиза,
буря й в нищо не бърка,
буен дъжд воля не спира…
Бойка саминка излезе,
тя ся към чучур упъти,
там над реката под брястът.
Седна саминка на камък —
на саморасъл бял камък,
седна там Бойка да чака.
Бурята тихна, утихна
и дъждът секна, престана.
Буен си порой протече;
страшно шумеше реката —
бряг ся над нея ронеше.
Бойка не гледа, не види
страшна ми върли стихии
как си бушуват, върлуват.
В мисли ся беше вглъбила:
нейните тежки въздишки
сливат се с речно шумтенье.
Вече петлите пропяха.
Полунощ стана, настана.
Бойка ся дигна, та стана,
в мрак ся наокол уникна,
уникна и ся ослуша.
Нийде ся нищо не види,
нищо отнийде не чува;
само звездите над нея
изново на свод небесен
ясно блещяха, трептяха.
Бойка ся жално нажали,
от очи сълзи пророни,
тръгна, назад ся повърна;
две стъпки Бойка пристъпи,
застана, пак ся ослуша.
Стъпки ся чуха надясно —
стъпки на Бойка познати;
знайно си лице идеше:
млад Стоян, млада войвода,
Бойкин ми драгий годеник —
годеник, верен любовник.
Срещна го Бойка посрещна
весела вече, засмяна
и му благатно подума:
— Видиш ли, драгий, чакам тя…
— Бойке ле, мило байново,
прошка, задет ся забавих.
Снощи си късно получих
писмо от нашът войвода:
скоро, по-скоро да стана,
вярна дружина да сбирам,
горе в Балкана да ида.
Прекопът гърци минали,
в наште предели навлезли,
пакости правят кървави:
де кого сварят, убиват;
градове палят и грабят,
а села пленят и харат
и вървят напред, та идат —
днеска са, утре при нази…
Мене ми писмо поръчва
през гора пътя да хвана,
горе зад гърци да ида,
заднината им да хвана.
Нямах аз време да дойда:
твърде за скоро прилетях:
„Сбогом, прощавай!“ да кажа.
Дай ръка, либе, прощавай.
Моля недей мя забравя!
Ако ся живо завърна,
скъпи користи твои са —
първий е обир за тебе.
Ако би на бой загина,
Като ти сърце прощава,
Просто да ти е от мене:
жени ся, Бойке, за други:
земи си, Бойке, кого щеш,
само да ти е по сърце
и по юнашство прилика.
Бойка Стояна изгледа,
нежно ся някак посчумри,
троснато малко продума:
— Та що би грижа таквази!
Туй ли остана да мислиш?…
Сетне ся Бойка усмихна
и с глас по-нежен подума:
— Праща ми сърце и воли
туй, що съм длъжна да сторя,
и ще го сторя, да видиш,
да видиш и да познаеш
как може Бойка без тебе!
Тръгваш ти, драгий, отиваш
на войска с вярна дружина,
тръгва и Бойка със тебе —
с тебе на войска да дойде!
Ти добре знаеш баща ми,
той е от стари бойници,
стрели у него с товари —
остри ми стрели пернати,
в чд и отрова калени;
копья у него пробойни,
сулици, саби, ножове,
с всякакво върло оръжье
цели са изби у него.
С коне са пълни обори,
с хранени коне жребяти.
Негово сърце юначно
ден и нощ тъжи и плаче,
що няма рожба момчана —
син, — на юнашство наследник,
на царска служба отмяна,
на войска да го прожоди
царю и роду да служи.
Ази сама съм, едничка,
аз за син и за дъщерка,
една у баща, у майка…
Аз сама с тебе ще дойда,
в любовта вярна на тебе
и на баща си в юнашство.
С гърди ща да тя закрилям
от остри стрели пернати,
със щит ща да тя забраням
от силни копья замашни…
В време безбойно на лагер:
моите коси — тебе сянка,
коленете ми — възглавье,
тънки ми пръсти — ветрило…
На моите гърди почивай,
както по жътва на нива.
— Бойке ле, вярна душице,
три години как ся любиме,
години как сме годени,
все си мя наум учила
за много неща, за всичко…
При твойта хубост и лепост
ти ся на разум отличаш;
но сега как ми приказваш,
сякаш че дете седмаче!
На войска не си ходила
и ти ся струва на тлака.
Сабята на сърп не мяза —
там иска сърце юначно;
очи там иска кървави —
кървави, непобоени;
ръце там иска корави
и силни мишци пъргави…
Страшно е войска на удар:
Трошат ся саби, ножове,
ломят ся копья, щитове,
гърди с гърди ся ударят;
падат юнаци в кръвта си,
брат тъпче брата ранена,
пред супостати излязва
на борба за смърт, за живот,
за слава и за отмъщенье…
Твоето сърце нежното,
твоите стави крехките
как могат стоя насреща?
Как могат трая, утрая
да гледат буйни войскари —
хубави, млади, зелени,
кат росно цвете през мая —
в кръвта си да ся търкалят
капнали, жълти, бледави,
каквото листье през есен?…
Сърце ся с кървье облива,
Пот ти от лице — яд капе,
чувство от милост замира…
Как мож ти, Бойке, утрая
такваз сърдечна поклата?
Я стой си, мило, на село,
майце отмяна да бъдеш
в тежки й служби домашни,
тейко подпора да бъдеш
в негова старост и вялост…
Тежък е животът войнишки!…
Войник трапеза не знае,
нито постелка, подложка…
Сухий му хлебец — вечеря,
на два дни, три дни обяда,
все пак от сухи корички.
Морава му е постелка,
бял камък — мека подложка,
горово листье — покривка,
ясното небе — приютье,
тънка му сабя — другарин,
остри стрели му — слугици…
Туй дори Стоян думаше,
Бойка ся беше вглъбила
в мисли широки, дълбоки
и черна земя гледаше.
А щом Стоян издума,
тя ся от мисли завърна
милно в очи го погледна,
та че му дума продума:
— Що са тез пречки, що казваш?
Що ли са тези плашилки?
Ти ли не знаеш, Стоене,
аз от кого сум родена?
Що сърце носи баща ми?
Що ми разказваш надълго
и мя раздумваш напразно?
Ти откак си мя залибил,
дали не си мя угадил,
че под таз лика моминска
сърце юнашко почива…
Нима не помниш, Стоене,
когат водата дохожда,
стара ти майка поднесе;
по лов ти беше далеко,
баща ти беше на Търнов,
нямаше никой при нея.
Аз сама скочих в реката,
буйни талази пресякох,
насред река я настигнах,
жива на брега я извлякох…
Или забрави, Стоене,
Теб когат тя тресеше,
Че ви ся къща запали;
Кой скочив страшни огневе,
Че на ръце тя изнесе,
Каквото агне гергевско?…
Страшно е, казваш, Стоене,
страшно е войска на удар —
страшно е само да гледаш
как ся там борят юнаци;
още по-страшно да мислиш
отдалек как ся те трепят…
Вътре в войската кога си,
сам на борбата отгоре,
мъст у гърди ся разпаля,
сърце ся в кърви запеня,
в жили ся дързост разлива,
ръце от ярост потрепват,
сами ся теглят към сабя;
очи от огън тъмнеят,
нищо пред себе не видят:
страшен противник — муха е.
Смърт ли настреща излезе,
гледаш на неябезстрашно,
сам ти връз нея политаш…
Час дошъл мъртъв да паднеш:
де ся по-лесно умира,
ако не тамо, в войската?
Кога тя болест снамери
вкъщи, на мирна постелка,
и да н’си още за мрене,
гледаш, че всички из къщи,
скръбни и жални за тебе,
ником поникли, не шават.
Ако поискаш водица,
треперят и ти подават.
Роднини, виж, ся изреждат
да идат да тя наглеждат,
гледаш ги все ся припазват,
за тебе кога приказват,
ниско тя гледат и шушнат.
Сепваш ся и ти тогази,
трепнуваш пред смърт пред време.
Имаш и време дожолно
светът по-тънко да смисляш,
да тъжиш, да го милееш.
Страшна е смъртта, Стоене,
кога я чакаш на легло:
буден я гледаш наяве
дремеш ли — нея сънуваш,
а то е сто пъти по-тежко,
по-грозно от смърт на войска.
С войската на бой кога си,
щом чуеш екне тръбата,
кипва кръвта ти, възвира,
смърт ни наум ти не иде;
мислиш ти само за мщенье…
Рана ли враг ти нанесе,
кръв ли ти виде да блюкне,
по-силна жажда за мщенье
в теб тогаз ся възражда.
Смъртна ли бъде таз рана —
ясна, засмяна душата
отведнъж тяло оставя
мъртво, но с слава покрито…
Всякога й било, ще бъде —
от живот слава по-честна.
От такваз участ блажена
що аз да бъда лишена?
Ако жена съм, не съм ли,
както мъжете родена?
Що да не мога, кат искам,
както тях и да умирам?
Само мъжът ли обича
домът си, още родът си?
Той ли само е тъй длъжен
за тях да лее кръвта си?
Богу съм длъжна кат тебе,
Роду си длъжна не сум ли?
Що да ся крия от смърт аз,
ти като на смърт отиваш;
и кат ся крия, ще л’мога
някъде да ся укрия?
На войска ако не ида,
вечно ли жива ще бъда?
Ако на село остана,
ще ли безсмъртна да стана?
Смъртни сме всинца еднакво,
мъж ли, жена ли веднъжки,
в бойно поле ил’ вкъщи,
рано ли, късно, ще мреме.
А като без смърт не може,
де ся по-сладко умира,
ако не на бой с дружина?
Смърт било страшно, ти казваш:
робство от смърт е по-страшно.
Свиден и мил е животът,
но дали няма от него
нещо по-мило, посвидно?…
Тежко е, казваш, войнишство!
Как ще е тежко за мене?
Аз не съм в Търнов родена,
ни цариградски учена.
В път мя е майка родила,
в остри пелени повила,
на студен извор къпала,
с своя си кърма доила…
Ази съм расла, порасла
по дъжд, по вятър с овцете,
по буйно слънце на нива,
често и гладна, и жадна!
На какво не съм учена?
От какво свяна да имам,
та да не дойда със тебе
на войска, дето отиваш
с тоите отбор дружина,
другар най-малък, най-верен?…
Ако ти либеш, ще знаеш
жива раздяла какво е
и не ще искаш от мене
сам да тя пусна да идеш
на войска в явни премежди…
От любов нищо по-силно,
ни от раздяла по-тежко!…
Ако съм твоя до гроба,
що и дам с тебе да н’дойда?
Ей ще да дойда със тебе;
ти дето бъдеш, и аз там…
В кървави битки при тебе
нека стрела мя умери,
нека мя копье промуши,
нека мя сабя премахне;
на твойте ръце юнашки
аз ще издъхна със радост,
пълна със сладки надежди,
че ще отмстиш за мене…
Да стоя тука на село,
тамо за тебе да мисля;
ветрец дръвя ли разклати,
птиче ли пръпне меж’ листье,
ази да трепвам, горкана!
Всякога все в страх да бъда
от жални вести печални.
Не мога, мило, за бога,
и недей иска да стане,
от войска кат ся завърнеш,
гробът ми само да найдеш…
Тук доде Бойка думаше,
ронеше сълзи два реда,
Стояну в поли падаха;
жално я Стоян гледаше…
Когато Бойка издума,
и двамата са мълчели —
що веч да думат, не знаят…
Свързани материали
„Не дига се за работа ръка, когато падне мъка на сърце“: „Бойко“ от Пенчо Славейков, пълният текст на поемата
Три вечери един млад бъчвар обикаля пустите дворове на Неда, а после дълги дни носи мъглата, която му тегне и пред очите, и на сърцето. Тук е публикуван пълният текст на поемата „Бойко“ от Пенчо Славейков, така както е написана, без съкращения. Страницата съдържа само творбата, без анализ, коментар и въпроси. Разказът в стихове тръгва от безсънните нощи на първия майстор бъчвар в селото, когото до вчера всички са търсели и за работа, и за седенки, и за хоро. Оттам минава през тихите увещания на майка му, през женитбата, която тя урежда, през пристигането на снахата в дома и през една случайна поръчка, която връща всичко назад. Втората половина следи как оттеглянето от работата и от близките се задълбочава и как мълчанието в къщата се превръща в зли думи, преди последната нощ на двора да преобърне погледа на героя към самия него. Стихът е неримуван, с дълъг равен ритъм, а диалозите са вплетени направо в повествованието, без творбата да се разпада на сцени. Лексиката е народна и старинна (севда, изгора, къщовница, чембер, оджак, бъчевар), а битът е изнесен на преден план: седенки и хоро, гроздобер и зимници, чардак и механа, врачки и знахари, магии, зашити в елека. През цялата поема се повтаря песента на невидим млад свирач с медна цафара, която свързва началото и края и носи една и съща жалба за младост и за обич. Наред с главния герой в творбата стоят три женски образа, чиито съдби се преплитат с неговата: старата майка, която мисли, че знае лека на всяка мъка, невястата, която мълчи и понася, и жената от миналото, чиито няколко думи задвижват всичко. Между тях са разпределени и най-силните реплики в поемата. Текстът е удобен за четене в час, за наизустяване на отделни части, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или устен отговор и за наблюдение върху това как Славейков строи характер чрез мълчание, повторение и битова подробност, вместо чрез обяснение.
„Все тая нощ, все тоя сън“: пълният текст на „Нощ“ от Пейо Яворов, творбата на безсънието, клетвата и предчувствието
Стая с оголени стени, угаснала камина и човек, който не може да заспи: тук е поместен целият текст на „Нощ“ от Пейо Яворов, без съкращения и без чужд коментар между стиховете. Творбата тръгва от треската и полумрака в тясното помещение, минава през прозореца към бягащите облаци и от външната буря се пренася навътре, в душата, където тътенът се превръща в писъци, окови и размахан бич. Оттам израства обвинението на съвестта и клетвата пред родината, изречена с думите, които се цитират най-често от цялата творба. Следват виденията: веригите, които стягат насън, злобният дух с продадените отдавна мечти, изчезналата звездица и появата на мечтата, дошла окъсана и премръзнала, а след нея, тълпата. Втората половина е предсмъртно видение, отправено към майката: гробът, босилекът, жената, която ще дойде в лунна нощ, и гласът на родината, зовяща и живите, и мъртвите. Финалът връща утрото и същата стая, така че кръгът на творбата се затваря там, откъдето е тръгнал. Записът пази оригиналната графика, включително дългите редици чертички, с които е предаден прекъснатият сън. Удобен е за точно цитиране в анализ или съчинение, за наблюдение върху видението като похват, върху смяната на гласовете и върху мотивите за нощта, съня, съвестта и родината, както и за наизустяване на отделни части.
Хляб, изгнание и любов в шест творби: Пейо Яворов, избрани стихотворения с пълни текстове
Подбор от шест творби на Пейо Яворов, събрани на едно място с пълните им текстове. Началото е с „Градушка“: разгърнатата картина на селския труд, на надеждата за добра реколта и на стихията, която за минути помита труда на цяло семейство. Следва „Заточеници“, където корабът отнася героите все по-далеч от родните брегове, а имената на реките и планините остават единственият спомен за загубения роден край. „На нивата“ носи натрапчивия рефрен на орача и показва как еднообразният труд, бирникът и мизерията се сливат в едно безизходно ежедневие. „Арменци“ представя изгнаниците в чуждия бордей, чиято песен прераства в бунт, подет от зимната буря. „Две хубави очи“ е кратката, музикална творба, изградена от повторения и огледални стихове, а последната част от подбора е поемата „Калиопа“ с приказния ѝ сюжет за затворената хубавица, младия ковач и стария лихварин. Текстовете са дадени изцяло, с оригиналното разделяне на строфи и части, така че да се четат, цитират и сравняват направо от страницата, без съкращения и преразказ. Подборът е удобен за подготовка по темите за социалната поезия и за интимната лирика на Яворов, за откриване на точен цитат при анализ, интерпретативно съчинение или устен отговор, както и за преговор преди изпитване върху творчеството на поета.
„Евгений Онегин“ от Александър Пушкин: пълният текст на романа в стихове в български стихотворен превод
Пред теб е самото произведение, а не разказ за него: „Евгений Онегин“ на Александър Пушкин в български стихотворен превод, четим изцяло на страницата. Именно затова текстът е удобен за точно цитиране при подготовка на анализ, съчинение, реферат или отговор на литературен въпрос, а не само за преразказ по чужди думи. Изданието започва с авторовото посвещение, в което Пушкин представя творбата като скъп залог на вярна дружба и предупреждава, че стиховете му са пъстри, ту шеговити, ту печални, родени и в безгрижни часове, и в безсъници. След него върви първата глава с епиграфа от княз Вяземски и с представянето на героя: домашното възпитание при чуждите гувернантки, лустрото на светското образование, езиците и танците, познанията, които стигат само колкото да блеснат в разговор. Оттам нататък текстът следва деня на Онегин в столицата, разходките, театъра, кабинета му, бала до зори и умората, която идва след всичко това, а после и заминаването при болния му вуйчо, наследството и първите му дни на село. Романът в стихове тече в характерните римувани четиринадесетстишни строфи, номерирани една след друга, а между тях се вплитат авторовите отклонения, в които разказвачът говори за себе си, за своята младост и за разликата между него и неговия герой. Оригиналната композиция е запазена, така че всяка строфа може да се намери по номер, а повествованието продължава глава след глава в същия стихотворен строй. Още в първата глава се вижда и онова, което прави романа необичаен за времето си: разказвачът не се крие зад героя, а спори с него, шегува се със себе си и предупреждава читателя да не бърка двамата. Тъкмо тези места са най-полезни при писане, защото дават готови опори за разсъждение върху иронията, върху отношението автор и герой и върху скуката, която движи Онегин. Текстът е подходящ за четене вкъщи и в час, за откриване и извеждане на цитати, за характеристика на героя, за наблюдения върху иронията на разказвача и върху ролята на авторовите отклонения, както и за подготовка по темите за романтическия герой и за руската класика.
„Сърцето силом се не зема“: пълният текст на поемата „Ралица“ от Пенчо Славейков
Цялата поема на Пенчо Славейков, поместена без съкращения, с авторовия правопис и с диалектните думи, които се срещат в нея. Творбата започва с представянето на Ралица: сираче, останало без баща и без майка, отгледано от леля си и превърнало се в най-личната девойка в селото. Още в началото се чуват трите мнения на съселяните за нейната хубост, а третото от тях звучи като предупреждение. Следва изборът между заможния и личен Стоичко Влаха и сиромаха Иво Бойкин, чиито благи думи и вакли очи вече са спечелили сърцето ѝ. Сватбата, китните свати и широките дворове, огрени сякаш от слънце, са предадени подробно, а редом с тях расте мракът в душата на отблъснатия ерген. Срещата при Бешбунар е дадена изцяло: скъпият армаган, отказът на Ралица и думите, с които тя обяснява защо сърцето не е пита, за да се ломи. Оттук нататък действието се пренася в една зимна нощ с разбесняла хала, когато Иво излиза от къщи. Какво се случва в тази нощ, как посрещат вестта близките и селото и с какво завършва пътят на Ралица, читателят вижда в самия текст, чиито последни стихове са сред най-цитираните в българската поезия. Поемата е удобна за четене преди час, за търсене на точни цитати при характеристика на Ралица, Иво и Стоичко, за наблюдение върху фолклорните сравнения и епитети и за подготовка на съчинение върху силата на духа и нравствената устойчивост.
ТЕСТ – Христо Ботев (12 клас)
1. От кое стихотворение са стиховете? Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее? Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата, или тоз, що толкоз годин ти пее: „Търпи, и ще си спасиш душата?“ A) „Борба“ Б) „Елегия“ B) „Към брата си“ Г) „Майце си“ 2. Кой пее песента в цитираните стихове? Ако ли, майко, не можеш от милост и туй да сториш, то ‘га се