Българската литература и тоталитаризмът
Зареждане на оценките…
Годините след края на Втората световна война са много противоречив период в развитието на българската литература. Комунистическата партия налага тотален контрол върху духовния живот на обществото. И в същото време в нашата литература израстват много талантливи писатели, създават се значими произведения, възпитава се образована публика. Това е време, в което се чете извънредно много – литературата е един от малкото прозорци към света, даващи възможност на човека да осъзнае своите проблеми. Затова властта полага огромни усилия да контролира литературния живот, който преминава под знака на социалистическия реализъм.
СЪЩНОСТ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ РЕАЛИЗЪМ
Теорията и практиката на социалистическия реализъм се създават през 30-те години на 20. век в Съветския съюз като средство за превръщане на литературата в мощен лост на партийната пропаганда. Неговите основни принципи са:
1. Реализмът се възприема не като исторически възникнала школа в изкуството, а като универсален принцип, изискващ изобразяване на живота „във формите на самия живот“. Така за предшественици на социалистическия реализъм се обявяват световни автори като Омир, Бокачо, Шекспир, Пушкин, Балзак, Толстой и още много други.
2. Разнообразните функции на литературата се свеждат до две – познавателна и идеологическа. Исторически възникналата през 19. век теория за типичното (Енгелс) се обявява за единствения правилен подход при изграждане на образа. Художествената творба се цени само ако в нея се разпознават социалните проблеми на епохата, представени като сблъсък между обществени класи и прослойки. За „наша“ се приема само позицията на потиснатите, докато всички останали – аристокрация, буржоазия, интелигенция, се обявяват за враждебни.
3. Партийността се налага като основен художествен принцип. Светът и протичащите в него процеси се обясняват единствено чрез комунистическата идеология. Ако това не е така, произведението се възприема или като вражеско, или като непълноценно. Световни автори са обявени за „критически реалисти“, т.е. второ качество писатели, защото са достигнали само до критика на буржоазното общество, но не са показали, че неговите недостатъци трябва да се преодолеят чрез революция.
4. Основно изискване е наличието на положителен герой. Със своите възгледи и действия той трябва да утвърждава комунистическата идея и да служи като пример за подражание. Ако такъв герой липсва, трябва да се създаде чрез възпитание и превъзпитание, по време на които човекът си изгражда правилен мироглед. От тази схема се изключват представителите на враждебните класи, които не подлежат на превъзпитание. Ако някой такъв успее да се издигне в обществото, бива разобличен като фалшив герой и впоследствие наказан.
5. Налага се възгледът, че литературата трябва да участва пряко в обществения живот, решавайки производствени, образователни и социални проблеми. Под влиянието на това изискване се развива т.нар. производствен роман.
Основната цел на тези изисквания е да се изгради една литература, която да утвърди комунистическия строй като висш етап в развитието на човека и неговите общности. За да бъде успешен, този процес трябва да се представи като „обективен“ – оттук и изискването за реализъм. От друга страна, литературата трябва да създаде легендарни модели за подражание, които да служат като основен морален ориентир при възпитанието на младите поколения. Оттук идва и определението „социалистически“.
ОТНОШЕНИЕ КЪМ ТРАДИЦИЯТА
В началото партийната литература отхвърля всички останали направления, развили се до този момент в България. За най-голям враг е обявен индивидуализмът. Произведенията на Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов, символистите, както и на модернистите от следвоенното поколение са заклеймени като упадъчни и са изхвърлени от учебните програми, не се издават, а върху имената на техните автори тегне забрава. На второ място се повежда война срещу националистите и „шовинистите“ в литературата като Иван Вазов, Димитър Талев, Стоян Загорчинов и др. Върху техните произведения също се налагат забрани, защото патриотичната идея противоречи на комунистическия интернационализъм и на теорията за световна революция.
Повежда се борба и срещу т.нар. ревизионисти – основно чуждестранни писатели, отхвърлящи схемите на партийната литература и търсещи нови изобразителни принципи, нови методи за въздействие. Най-яростна е битката с теорията за „реализъм без граници“, развила се във Франция. В него тоталитарната власт вижда своя най-голям враг, защото разрушава каноните на социалистическия реализъм отвътре.
Основен инструмент за борба с нежеланите литературни традиции е т.нар. революционна бдителност, поощряваща доносничеството и идеологическите разправи с неудобни автори. В ръцете на партийния апарат са всички издания на периодичния печат и другите средства за масова информация. Официална цензура не съществува, но тя се упражнява на всички равнища на литературния живот, като се започне от самоцензурата на самите автори.
Конфронтацията с всичко предишно скоро разкрива своите недостатъци. На мястото на изхвърлените Вазов, Славейков, Яворов, Дебелянов се настаняват третостепенни автори, угодни на властта. Това бързо компрометира комунистическата културна политика. Става ясно, че така може да се загуби повече, отколкото да се спечели. Затова укрепналата тоталитарна власт постепенно започва да реабилитира големите автори от миналото. За да бъдат допуснати в литературния живот обаче, техните произведения се обявяват за „реалистични“.
СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН ЖИВОТ
Макар и половинчат, този процес на нормализация връща развитието на литературата в нормални релси. Започват да излизат книги, свързани с разпадането на традиционните ценности, с кризата на семейството, с вътрешните противоречия на личността, с болезнения преход от традиционност към модерност, със сблъсъка между човек и природа. Това изправя властта пред сериозна дилема – да се забранят и заклеймят всички подобни творби или да обявят всичко по-ценно, което се появява на литературната сцена, за „наше“. Здравият разум налага да се избере вторият път и така в литературата намират място редица талантливи писатели, които не спазват строго каноните на социалистическия реализъм. Благосклонно се приемат даже произведения, критикуващи отделни прояви на властта. Те служат за социален отдушник. Така ясните критерии на социалистическия реализъм се размиват, като остават само два основни принципа – да не се изобличава пряко властта и да не се подлага на съмнение комунистическата идея. А за да се държат писателите в подчинение, от време на време се устройват публични разправи с неудобни автори и произведения.
В съответствие е развитието на литературния живот се променят и изобразителните принципи на литературата. В първите години след 9 септември 1944 г., когато основният проблем на властта е налагането на пълно господство, предпочитан е жанрът на епическия роман. В него основният обект на изображение е героичната битка между старото и новото, показана като сблъсък на два свята. Въпреки тези ограничения в романите на Д. Димов и Д. Талев има действителен социален и психологически анализ, характерен за истинската литература.
През 60-те години се появява подчертан интерес към вътрешния живот на личността и към дълбоките пластове на народната душевност. Усилено се заговорва за „лиризация“ на литературата – поезията става водещ жанр, а белетристиката започва да проявява интерес към интимните човешки преживявания. На мястото на пространните епически романи идват повестта, късият разказ, „философската“ проза, романът равносметка и др.
Трябва да се подчертае фактът, че в този период българската литература, въпреки всички ограничения, се възприема като мощен инструмент за социално действие. Добрите книги получават огромен отзвук и така литературата става една от най-важните съставки на обществения живот. Тя успява да развие критичната мисъл на обществото, да изгради значима прослойка от мислещи и чувстващи личности. Така, въпреки идеологическите ограничения, литературата успява да изпълнява своята мисия.