Вечери в Антимовския хан

          Докато работи в Букурещ, Йордан Йовков започва да пише книга с разкази, сюжетите за които търси основно във вестникарските хроники („аз винаги чета хрониката“, казва Йовков, изяснявайки повода за разказа „По жицата“) или в личните си впечатления от живота в Добруджа. За разлика от сборника „Старопланински легенди“, в който е показан един митологизиран образ на света, основан изцяло върху народните предания и песни, в новата си книга писателят прилага съвършено различен художествен подход – в различни куриозни случаи от всекидневния свят се търси някакво изнънвременно обобщение, представящо цялата сложност на човешкото. Това обобщение обаче никога не е окончателна и категорична присъда – то представя света от различни гледни точки. Този начин на разказване поставя героя и събитието, свързано с него, на една плоскост с разказвача и читателите, които също трябва да се включат в обсъждането на проблема. Подобен художествен подход е характерен за новелата, използваща въздействената стратегия на казуса – странен случай от живота, който поставя под въпрос устойчивостта, валидността и адекватността на нормите, с които е оценяван. Казусът обаче само задава въпроса и показва различните възможности за решаването му, но предоставя на читателя задължението да го разреши. Ето защо новелите обикновено се разказват в компания, която води свободен разговор по морални въпроси, подкрепяйки разсъжденията си с показателни житейски случки. Най-известната книга с такава структура е сборникът на Джовани Бокачо „Декамерон“.
           Книгата „Вечери в Антимовския хан“ е изградена на същия принцип – в едно условно пространство се пресичат съдбите на различни герои, разказват се много истории, провеждат се спорове за валидността на различните прояви на човешкото. Първите седем разказа от книгата дори са свързани сюжетно с общи събития и герои. Но и останалите девет разказа, които имат напълно самостоятелни сюжети, са част от това условно пространство на „разговора“, в който се обсъждат различни житейски казуси. Тук сюжетите се търсят не в преданията, които вече са ги осмислили и митологизирали, а в „хрониката“, в достоверната случка, представяща света като сложно и противоречиво място, в което всяка норма е непълна и относителна. Както доказват различни изследвания, в основата на повечето от разказите, включени във „Вечери в Антимовския хан“, лежи някаква случка, наблюдавана лично от писателя или прочетена във вестниците. Така например разказът „Албена“, който предстои да прочетем, е създаден по действителен случай, на който Йовков става свидетел, докато учителства в Добричкото село Мусубей, днес Долен извор. Там през 1904 г. става убийство, приличащо на описаното в разказа. Убит е мъжът на известна красавица, която поддържала връзка с майстора на парната мелница в селото. При полицейското разследване по-малкият син на жената издава какво се е случило. Тя и любовникът й са арестувани и отведени в града. По този повод писателят разказва:
          Аз се случих на самото място, когато откарваха жената в града, и онова, което най-много ме порази, беше туй, че въпреки виновността си тя не беше изгубила симпатиите на мъже и жени от селото, които я изпращаха с плач.
          Книгата е завършена в София през 1928 г. и веднага си спечелва високата оценка на критиката, която я нарича „една от най-мъдрите книги на Йовков“ с дълбоко философско обобщение за живота, за това „което отминава, и това, което остава“.