Въпросителните местоимения в българския език, теория, книжовни правила и примери

Пет от десетте вида местоимения в българския език произлизат от един и същ корен, а въпросителните стоят в началото на тази верига: оттук тръгва и урокът. В началото е изяснена същността на въпросителните местоимения и ролята им в общуването, а веднага след това е показана системата от сродни думи, в която те влизат заедно с отрицателните, неопределителните, обобщителните и относителните местоимения. Същинската част подрежда основните функции по категории: за лица и предмети, за признаци, за притежание и за количество, като всяка е онагледена с изречения от всекидневната реч. Следва пълна таблица на въпросителните местоимения по род и число, в която формите се намират бързо. Отделни раздели са посветени на двете форми, които създават най-много колебания: „какво“ с двете си различни функции и „колко“, чиято употреба зависи от това дали следващата дума означава предмет, или лице, с обяснение и за бройната форма. Следва употребата на въпросителните местоимения в сложни изречения и правилото за запетаята, което най-често се обърква, а след него разделът за честите правописни грешки при „кой, кои“ и „чий, чии“ с ясен признак за избора между двете форми. Финалната част излиза извън същинския въпрос: показани са реторичните въпроси и възклицателните изречения, в които тези местоимения не търсят отговор, както и въпросителните местоименни наречия за време, място и начин. Урокът е подходящ за преговор преди класно, за самостоятелно упражнение върху правописа на въпросителните местоимения и за бърза справка с таблиците по род и число.

Кой, чий, колко: три кратки думи, зад които стои цяла граматична система, представена тук стъпка по стъпка. Началото поставя въпросителните местоимения в естествената им среда: даден е откъс от „Принцът и просякът“ на Марк Твен, а подчертаните в него думи са анализирани, за да се види как местоимението пита за неизвестно лице, признак или количество. Следва частта за същността и функцията им: какво заместват, защо улесняват общуването и как помагат да се получи търсената информация. Отделен акцент е поставен върху употребата им в различни по цел на изказване изречения. Показано е как едно и също местоимение работи във въпросително изречение, как звучи във възклицателно, с примери от Йовков и Вазов, и кога поема свързваща роля в сложното изречение, без запетая пред него. Същинската част подрежда граматичните признаци в таблица по род и число: формите за лица и предмети, за признаци, за притежание и за количество, както и въпросителните местоименни наречия, които често се бъркат с местоименията. Практически най-полезна е частта за правописа и правоговора: кога се пише окончание -й и кога -и, какво става с формите за признаци, кои разговорни варианти нямат място в официалната реч и къде оцелява старинната форма „що“. Финалната част обобщава ролята на въпросителните местоимения за точното и ясно изразяване. Текстът е подходящ за упражнение и преговор по български език в 6. клас, за подготовка върху местоименията и за бърза справка при правописни колебания.

Кратък и подреден справочник за неопределителните местоимения в българския език, събрал на едно място формите, значенията и нормите, които се изпитват най-често. Изложението тръгва от начина, по който тези местоимения се образуват от въпросителните, и от правоговорното правило за ударението. Оттам формите са подредени по групи: за лица и предмети, за признаци, за количество и за притежание, като всяка група е показана с редица словосъчетания, в които местоимението стои пред различни съществителни имена. Отделно са изведени книжовните правила, които затрудняват учениците: коя форма се употребява при подлог и коя при пряко допълнение, какво става с формата за непряко допълнение, в какъв вид стоят съществителните имена от мъжки род след местоименията за количество и защо при едни думи се пише я, а при други е. Всяко правило е придружено с примери за правилна и за сгрешена употреба. Правописът на формите за мъжки род единствено число и за множествено число е показан отделно, защото там една буква променя смисъла на целия израз. Финалната част показва другите начини, по които българският език образува неопределителни местоимения: чрез частици, които се пишат полуслято, и чрез съчетания, които се пишат разделно, както и как неопределеността може да бъде допълнително засилена. Справката е подходяща за преговор преди тест и класна работа, за домашна работа върху местоименията и за бърза проверка при писане, когато трябва да се избере правилната форма.

Една буква дели „някой“ от „някои“, а сгрешена, тя променя цялото изречение. Урокът обхваща двата вида местоимения, при които се греши най-често, и обяснява правилата през примери, а не през определения. Първата част е за неопределителните местоимения: как се образуват от въпросителните с представките ня, и не, таблица с видовете по категории и примерни изречения за всяка от тях. Специалните правила са отделени и стигат до истинските капани. Обяснено е кога се пише някой и кога някого, дадена е и проверка, с която разликата между някой и някои се решава за секунда. Показано е защо ударената представка отличава местоимението от отрицателната частица и защо „някой не дойде“ значи съвсем друго в сравнение с „никой не дойде“. Втората част е за относителните местоимения и започва с двойната им роля: те едновременно заместват дума и свързват подчиненото изречение с главното. След таблицата с видовете идват правилата, които решават най-честите грешки: как службата в подчиненото изречение определя избора между който и когото, с какво точно се съгласува чийто и кога се пише чиито, къде застава запетаята и по какво относителните се различават от въпросителните. Накрая двата вида са събрани в обща таблица заедно с въпросителните, от които произлизат. Урокът е подходящ за подготовка за класна работа, за преговор преди изпит и за самостоятелна проверка на правописа и пунктуацията.

Граматична справка за относителните местоимения, която обяснява не само кои са те, а и защо българският изобщо има отделна такава категория. Началото съпоставя българския с други славянски и балкански езици, в които същата функция се поема от въпросителните местоимения, и показва как в книжовния български се е развила самостойна категория. Оттам е изведен и произходът на формите, свързан със старо показателно местоимение и с определителния член. Следва подреден преглед на формите по значение: за лица и предмети, за признаци, за количество и за притежание. Пояснено е защо тези местоимения не живеят в простото изречение и какво правят в сложното, както и каква е разликата между свързаната и свободната им употреба, онагледена с познати народни изречения. Самостоятелен акцент е поставен върху запазените стари падежни форми и върху книжовното правило, което мнозина нарушават: кога се пише който и кога когото. Правилото е изведено отделно, с примерни изречения за всяка от двете функции, и е допълнено с бележка за почти изчезналата форма комуто и за начина, по който тя се заменя днес. Накрая са споменати и формите с ограничена или разговорна употреба, които се срещат в народната реч. Справката е подходяща за преговор по морфология, за подготовка за тест по български език и за всеки, който иска да спре да се колебае между който и когото.

Две групи местоимения, които се учат заедно, защото вършат точно противоположни неща: едните свързват и заместват, другите отричат. Тази разработка ги представя последователно и с готови таблици. Първата част е за относителните местоимения: за какво служат, как заместват вече споменати съществителни и как свързват простите изречения в състава на сложното. Правилото е показано върху откъс от „Под игото“ на Иван Вазов, в който подчертаните форми са разгледани една по една. Следва обобщение на функциите им, образуването от въпросителни местоимения и списъкът на относителните местоименни наречия, а таблица подрежда формите по род и число за лица и предмети, за признаци, за притежание и за количество. Втората част е за отрицателните местоимения: как се образуват, какво точно отричат и как работят в изречението. Употребата е показана върху откъс от „Песента на колелетата“ на Йордан Йовков, с обяснение на всяка подчертана форма, а след това идват обобщените функции, наречията и отделна таблица с формите. Отделно място е дадено на правописните уловки, заради които се губят точки: съгласуването по род и число, окончанията при мъжки род и при множествено число и разговорните форми, които не се употребяват в официална реч. Заключението обобщава ролята на двете групи в граматиката на българския език. Разработката е подходяща за подготовка за класна работа, за упражнения по морфология и за преговор преди изпитване върху видовете местоимения.