Героите на старозаветния разказ като мяра за човешкото

      В първите няколко глави на книгата Битие герои са Бог и създадените от него хора. Ролята на Бога, разбира се, е централна - в тези глави е показано изпълнението на неговия замисъл. Но все пак хората се интересуват повече не от този замисъл – той се възприема като единствено възможният, – а от съдбата на своите прародители, т.е. от своята собствена съдба. Едва ли в историята на европейските цивилизации има друг сюжет, който да е повлиял повече върху представите на човека за самия себе си от историята за грехопадението.

      Проблемът идва от изначалната двойственост на човека. Всички останали сътворени от Бога обекти са положени изцяло в лоното на природата - водата ражда рибите и влечугите, земята ражда злак (жито) и плодни дървета, от нея произлизат също всички зверове и добитъци, всяко нещо според рода му. Всеки се храни с предопределеното му от божия промисъл. Всичко се съчетава в прекрасна хармония, която Бог след усилните шест дена на труд оглежда с одобрение и оценява като „твърде добра“. Само човекът, направен по образ и подобие божии, не се вписва в тази хармония. Той е едновременно земен и божествен, природно същество и същество, надарено с възможности за познание. Въпросът е как човекът се отнася към тази своя двойственост.

      От една страна, той е нещастен от своето битие, осъзнава изгонването си от рая, т.е. от блаженото съществуване в лоното на природната хармония, като наказание за проявеното непослушание. От друга страна, човекът е горд от ролята си в световния ред. „Ето тъй станаха небето и земята, при сътворението им, в онова време, когато Господ Бог създаде земята и небето и всякакво полско храсте, което го нямаше още на земята, и всякаква полска трева, що не бе още никнала; защото Господ Бог не пращаше дъжд на земята, и нямаше човек, който да я обработва...“ Обработването на земята е нещо различно от безметежното живеене „като птичка божия“ сред прохладната градина на рая.

     Така човекът получава двойствено съзнание за себе си. Несъмнено той е част от световната хармония – частица от нейния безкраен кръговрат: „с пот на челото ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет: защото пръст си и в пръст ще се върнеш.“ От друга страна обаче, той сам е господар на живота си - сам си осигурява хляба, макар и с пот на чело, сам се ражда, макар и в мъки. Това, което му остава от конфликта с Бога, е чувството за вина и наказание – изначалното човешко чувство за грехопадение. Така човекът се озовава в едно много деликатно положение на подчинение-съперничество с Бога. Световният ред е създаден от Бога, а ние можем само да го спазваме, или да го нарушаваме. Едното е добро, а другото е грях. И грехът ще тежи на хората до момента, в който не бъде изкупен. Именно изкуплението определя човешката участ.

      Още синовете на Адам и Ева се оказват въвлечени в тази драма. Първородният грях, причинен от човешката слабост, продължава да тегне над хората. Каин убива брат си не за отмъщение за сторено зло, не за да се защити от някаква опасност, а от завист. Затова той е наказан с допълнително изкупление. Бог поставя на Каин знак, за да не го убие никой. На пръв поглед това е нелогично, защото за всяко прегрешение Бог обичайно наказва из-вършителя. Но безсмъртието на Каин също е наказание. Защото смъртта от една гледна точка, е зло, но от друга, е успокоение, измъкване от отговорност. Човекът обаче трябва да осъзнае същността на своето деяние.

      Точно със същия проблем се срещаме и в историята за спасяването на евреите от египетско робство под предводителството на Мойсей. Хората продължават да не осъзнават смисъла на своите постъпки и вършат грехове, водени само от първичните си инстинкти, страхове и желания. Някой трябва да им отвори очите за божия закон и това не може да бъде обикновен човек. Мойсей е особен герой – той е посредник между човешкия свят и света на божественото. Именно тази посредническа роля е неговият специфичен начин да въплъти хуманитарните проблеми на времето, да изрази мярата за човешкото, утвърждавана от библейското предание.

      От една страна, Мойсей е подвластен на своята човешка природа. Той убива египтянина, поддавайки се на човешкия порив да отмъсти, бяга от фараона, воден от страха за живота си, създава семейство, търсейки сигурност и продължение на рода. Това са неговите нормални човешки постъпки. Но един ден го настига предизвикателството. Той е призован от Господа да изпълни ролята на народен водач. Мойсей не крие уплахата и слабостта си. Но веднъж убеден, поема цялата отговорност и нито веднъж не се отклонява от поетия път. Оттук насетне започва неговото героично извисяване.

      Ролята на народния водач е изключително важна както в историята, така и в културата. Без народните водачи едва ли биха се осъществили много уж естествени процеси. Ролята на такъв човек е свръхчовешка и затова са му необходими свръхчовешки сили. В библейското предание сам Бог дарява Мойсея с чудотворна сила, която ще му позволи да победи фараона, да раздели водите на Червено море, да влезе в общение с божественото и да организира цялостния живот на своя народ. Така библейското предание внушава идеята за особената, почти божествена сила, която трябва да има героят, за да сътвори главното чудо: да накара народа си да прекрачи от робството към свободата. В един момент Мойсей се оказва в трагичната ситуация на предаден водач, чий- то народ няма сили да издържи трудностите. Изходите от подобна ситуация са само два - или героят да загине и така делото да пропадне, или да издържи с цената на всичко, балансирайки между слабия народ и отмъстителния, гневлив и ревнив Бог. Преборването с подобна задача извисява образа на Мойсей много повече, отколкото чудотворните способности, дарени му от Бога. Така Мойсей се издига до вечен и непреходен символ на човешкото величие, наредило го сред основните образци на европейската култура.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave