Произведението на Софокъл “Едип цар” е признато за съвършена драматургична творба в старогръцката литература, поставяща проблема за човешката съдба, зависима от волята на боговете, определяща нравствения свят на героите в нея. Централна фигура в Софокловата трагедия е Едип. Същността му се определя от факта, че е поставен между нравствено-етичните норми и крайните проявления на човешкия характер, а именно високомерността, грубостта и гордостта, раждаща тираничност.
Станал жертва на съдбовна обреченост, той е извършил страшно престъпление, за което дори не подозира. Въпреки ориста си, тиванския цар упорито върви към предначертаната от самия него съдба, която носи собствената му трагична вина, кореняща се не в отцеубийството и в кръвосмесителния брак с майка си Йокаста, а в поведението му – в прекомерната му гневливост, надменност и гордост, в хюбриса, в който изпада. Това го прави арогантен и тираничен.
В началото на трагедията Едип е представен като справедлив и доброжелателен цар, носещ високо чувство за отговорност и изключителен ум. Постигнал много успехи, доказал на думи и дела, че е мъдър и грижовен владетел, Едип бива почитан и ценен от поданиците си, които го величаят и наричат “най-велик сред смъртните”. Между владетел и народ цари разбирателство, хармония и взаимно уважение. Разрешавайки загадката на Сфинкса , Едип става спасител на Тива, а също така и неин цар и като такъв той показва, че изпълнява добросъвестно задълженията си. Разтревожен от опасността, надвиснала над града, от неочакваните беди, изсипали се над злочестите тиванци, царят страда заедно с тях, оплаква ориста им и всячески се опитва да намери разрешение на проблема. Той се проявява като мъдър държавник, загрижен за благото на Тива. Чувства се задължен да прикрива слабостта си, да бъде силен, да е опора за народа си, който разчита на него да намери спасителен изход. Разбирайки от делфийския оракул ,че единствения начин града да бъде спасен е да се открие убиеца на Лайос, Едип е твърдо решен да открие този човек и да възмезди правдата. Не подозирайки собствената си вина за това престъпление, той изрича страшни клетви:
Проклинам скрития убиец,
Бил той един или мнозина: в нищета
Живота си да мине той, злодеят.
Без да съзнава, с всяка стъпка, която прави към разкриване истината за извършеното убийство, тиванския цар върви към своето собствено разобличаване. Така той още повече задълбочава и усложнява конфликта. Най-голяма сила на трагичната ирония Софокъл постига в края на пролога, когато героят се кълне, че ще направи всичко възможно за разкриване на истината:
Затуй за него ще се боря аз
като за собствен мой баща докрай,
ще гледам да открия този, който го е убил...
Намеренията му са напълно искрени, но думите му звучат иронично.Определяща роля за последствията, които се стоварват върху Едип след разкриване на страшната истина изиграва поведението му – яростта и гнева, на които се поддава. Тези отрицателни черти от характера му се проявяват при разговора му със слепия гадател Тирезий и с верния си приятел Креон. При сблъсъка с Тирезий, който макар и физически сляп притежава духовно зрение, Едип се самоизтъква, превъзнася се от ума си, дори се присмива на опонента си. Упорството на гадателя предизвиква Едиповия гняв, както и неговото арогантно и дръзко поведение.След твърдата и кратка реплика на Тирезий: “Убиецът, когото търсиш днес, си – ти!” , Едип се впуска да доказва превъзходството си над иначе по-мъдрия от него. Обзет от прекомерна дързост и гордост, той не разбира, че греши. Надсмивайки се над способностите на гадателя, той поставя човешкия си разум над божествената му дарба. В гнева си той се възгордява, което поражда и неговата тираничност и грубо отношение.
Ето защо трагическата му вина се крие именно в необуздаността на характера му. Той стига дори до богохулство като подлага на съмнение гадателските способности на Тирезий:
Отде си я узнал? Навярно не чрез
Изкуството на твойто тайноведство?
В този момент проличава най-ярко надменността и арогантността му. Той не е в състояние да приеме факта, че е убил цар Лай и затова се изправя срещу гадателя, обвинявайки го в предателство и лъжа. Мъдростта на прорицателя води мисълта му отвъд видимото, единствено познато за обикновените хора. Слепотата му е само физическа, а уменията му да вижда се простират далеч извън границите на земния свят. При него слепотата е просто липса на очи, докато при Едип тя е опасна заблуда на разума и духа, непозволяваща му да прозре истината, известна само на Тирезий. Духовната мъдрост е непозната за гневливия характер на царя на Тива.
Неговото високомерие и тираничност се проявяват и в разговора му с Креон, където достига и до жестокост. Едип не е склонен да приеме друга истина освен своята, притежава тази духовна слепота, която не му позволява да види обективната действителност.Той е склонен да потъпка светостта на приятелството си с Креон, воден от егоизъм и себелюбие. Озлобява се дотолкова, че проявява желание за смъртта на верния си другар: “Не! Да умреш, а не да бягаш искам.”
Обвинявайки Креон и Тирезий в предателство и нелоялност без абсолютно никакви доказателства, готов да ги прати на смърт единствено в името на подозренията си, Едип постъпва несправедливо.Тук, царят се проявява като властолюбив държавник и тиранин. Освен това той извършва нещо недопустимо от гледна точка на етичните и нравствени норми на поведение – присмива се на божествените повели. Изцяло убеден в личните си способности, той не зачита боговете, поставя себе си над божественото. След като получава вестта за естествената смърт на предполагаемия си баща, това чувство на превъзходство се засилва още повече. В това всъщност се крие неговата трагична вина, породена от горделивост и презрение към мъдростта на духовните прозрения. Той е осъден да страда не само поради предопределената си съдба, а и заради дръзката си самоувереност, че е най-умният, най – знаещ и разбиращ човек. Едип, който се обявява за защитник на колективното благо, постепенно се отдалечава от интересите на колектива и влиза в противоречие с него. При това, продължава да живее със заблудата, че прави всичко необходимо за спасението на поданиците си. Той не е в състояние да смири гордостта и гнева си, и остава в трагично заблуждение. Смята, че не греши и божествено наказание не би могло да го застигне. В своята наглост тиванския цар се присмива над вътрешно озарения гадател, без да знае колко сляп е самия той.
Научавайки, че той е убиецът на Лайос, Едип разбира своята досегашна слепота и огромната си вина: “ Уви, уви! Сега е всичко ясно! “ Разбрал за страшната истина, той се самонаказва като избожда очите си: “Не трябва тез очи да виждат вече...” Той осъзнава, че зрението е било белег на духовната слепота. Зрящ, той не успява да се докосне до истината. Ослепен, прозира същността на заблудата си. Воден от желанието да бъде полезен на общността и да защити един морален принцип, Едип се превръща в страдащ трагичен герой, който несъзнателно греши, нарушава етичните норми, воден от стремежа за правда. Попада в капана на негативните емоции, възгордява се прекомерно, от което се ражда и неговата тираничност и деспотизъм.
Чрез образа на Едип, Софокъл изразява идеята, че човек има право на индивидуална воля, но само когато тя е съобразена с божествената предопределеност на съдбата. Той трябва да бъде благоразумен и смирен, защото гордостта и опиянението от властта са само мимолетни чувства, превръщащи човек в зрящ “слепец”. Наистина, Софокъл не би бил толкова велик, ако неговите трагедии не издигаха мисълта ни до тая върховна висота на човещина и човешко съзнание.
@bgmateriali.com
