Пейо Яворов
Градушка

   „Една, че две, че три усилни
   и паметни години… Боже,
   За някой грях ръце всесилни
   издигна ти и нас наказа.
       Кой ли може
   неволя клетнишка изказа,
   макар и — вчерашна се дума?
   Да беше мор, да беше чума,
   че в гроба гърло не гладува,
       ни жадува!
   А то градушка ни удари,
   а то порой ни мътен влече,
   слана попари, засух беше —
   в земята зърно се опече…“

* * *

   Но мина зима снеговита,
   отиде пролет дъждовита —
       и знойно лято позлати
       до вчера злъчни широти.

   Назряла вече тучна нива,
   класец натегнал се привежда
   и утешителка надежда
   при труженик селяк отива.

   Затопли радост на сърцето,
   усмивка свърне на лицето,
       въздишка кротка, пръст до пръст —
       ръка неволно прави кръст:

   „Да бъде тъй неделя още,
   неделя пек и мирно време,
   олекне ще и тежко бреме, —
   на тежки мъки края дойде“.

* * *

       Додето сила има,
   селяк без отдих труд се труди…
   Почивка — ей я, би-ще зима.
   Сега — недремнал и се буди:
   петлите първи не пропели,
   дори и куче не залае,
   на крак е той… — „Катран и върви,
   бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае
   невеста ранобудна — всичко,
   готово е, но пак ще пита,
   че утре жетва е; — самичко
   сърце си знае как се стяга…
   И сърдита
   за нещо тя на двора бяга
   и пак се връща в килеря,
   тършува… „Днеска да намеря
   Седмина още — чуеш жено?
   — Ти ставай, Ваньо, — лентьо стига!
   Небето ето — го червено,
   че вече слънцето се дига,
   добитъкът те гладен чака“.
   А Ваньо сънен се прозява
   и зад сайванта в полумрака
   подал се — Сивчо го задява
   с носът си влажен по вратлето.
   „Хе ставай! — вика пак бащата
   отсреди двора, на колата
   затракал нещо, — стига…“ Ето
   в съседен двор се вдига врява —
   там някой люто се ругае.
   Наблизко негде чук играе
   и наковалнята отпява.
   А сутренник повява леко
   и звън от хлопки от далеко
   донася в село; стадо блее…
   На всякъде живот захваща.
   И ето вече слънце грее
   и на земята огън праща.

* * *

   Преваля пладне. Задух страшен.
   И всеки дигне взор уплашен,
   с ръкав избрише си челото
   и дълго гледа към небето,
   а то сивее мъгловито.
   И слънцето жълтей сърдито:
   От юг бухлат се облак дига
   пълзи и вече го настига;
   по-доле вирнали главите
   и други… Знак е — чуй петлите.
   А гъски около реката
   защо размахали крилата,
   и те са глупи закрещели,
   Какво ли са орали, сели?

* * *

   Върни се облако неверен, —
   почакай, пакостнико черен,
   неделя — две… ела тогази,
   страшилище! А облак лази,
   ръсте и вий снага космата,
   засланя слънце; в небесата
   тъмней зловещо… Милост няма!
   Ще стане пак беда голяма. —
   на завет всичко се прибира,
   сърцето трепне, в страх премира,
   че горе — дим и адски тътен.
   Върхушка, прах… ей свода мътен
   продран запалва се — и блясък —
   и още — пак, — О Боже!… Трясък
   оглася планини, полета —
   земя трепери… Град! — парчета —
       яйце и орех… Спри… Недей…
       Труд кървав, Боже, пожалей!

* * *

   Но свърши. Тихо гръм последен
   заглъхва нейде надалече
   и вълк на стадо — вихър леден
   подгоня облаците вече.
   А ето слънцето огряло
   тъжовно гледа върволица
   от стари, млади и дечица
   забързали навън от село;
   в калта подпретнали се боси,
   глави неволнишки навели,
   отиват, — черно зло ги носи
   в нивята грозно опустели.
   Че там жетварка бясна хала
   просо, пшеница, ръж, ечмени —
   безрадно, зрели и зелени,
   и цвет — надежди е познала…