„ДЕКАМЕРОН“ – РАЗКАЗВАНЕТО КАТО ОРЪЖИЕ СРЕЩУ СМЪРТТА
Разказването. „Декамерон“ е творба, в която разказаните истории определено са по-значителни от разказвачите – младите хора, укрили се от чумата извън Флоренция. Според един от българските познавачи на „Декамерон“, проф. Исак Паси, разказвачите „присъстват като обикновени хроникьори... далеч от бурния и изпълнен с необикновени приключения живот на истинските герои на „Декамерон“ — героите на новелите... И не безплътните седем дами, нито пък техните трима кавалери, а стотиците търговци, монаси, вдовици, омъжени жени, момичета, крале, лекари, съдии, пирати, селяни, младежи, авантюристи са тези, които осигуриха вековния живот на „ Декамерон “, показаха типа на новия човек, написаха енциклопедията на ренесансовата човечност“ („Енциклопедия на ренесансовата човечност“). Това означава, че Мелхиседек и Саладин са много по-съществени герои на „Декамерон“, отколкото Филомена, която разказва за тях.
И все пак и разказвачите имат своето място в композицията на „Декамерон“, макар че им липсва силно изразена индивидуалност. Те осигуряват препредаването на разказите, изтъкават нишката на самото разказване. Малко след като „Неифила приключила своя разказ, който бил посрещнат с всеобщо одобрение“, „по волята на кралицата трябвало да продължи Филомена“. Оттук става ясно, че разказването не спира, то се поддържа с нов разказ, който идва след току-що приключилия. Разказването се осъществява на верижен принцип, сюжетите на новелите се нижат като брънки на броеница, вземайки повод един от друг.
Така дванадесетте младежи поставят обща рамка на новелите подобно на великия източен сборник от приказки „Хиляда и една нощ“, който със сигурност е оказал влияние върху творчеството на Бокачо. Там рамката е историята на Шахрияр и Шехеразада, която разказва приказки всяка нощ, за да отложи още и още своята смърт. В „Декамерон“ разказването също е оръжие срещу смъртта – отвъд стените на имението е чумата, която във въвеждащото описание на повествователя изглежда така:
Какво друго бихме могли да кажем освен това, че поради жестокостта на небето, а отчасти може би и поради хорското коравосърдечие, от март до юли (било поради силата на чумната зараза, било защото страхът, вселил се у здравите, им пречеше да се грижат както трябва за болните и да задоволяват нуждите им) сред стените на град Флоренция измряха, както се твърди, над сто хиляди души. А до тази смъртоносна напаст навярно никой не е и предполагал, че в града има толкова много люде. Колко огромни дворци, какви прекрасни къщи и знатни домове, някога гъмжащи от челяд, от синьори и дами, сега бяха опустели до последния слуга! Какви известни родове, какви несметни наследства, какви големи богатства останаха без наследници!
Разказите, които отдалечават смъртта, не само се подреждат един след друг, те се поместват и един в друг като „разказ в разказа“. Повествователят разказва за чумата и за десетимата младежи, решили да се скрият от нея. Всеки от тях разказва – Филомена разказва за срещата на Мелхиседек със Саладин, на която Мелхиседек пък разказва на Саладин притчата за трите пръстена...
@bgmateriali.com
