Джордж Гордън Лорд Байрон (1788-1824) – биография

 

Животът и личността на Джордж Гордън Лорд Байрон (1788-1824) предлагат съвършена илюстрация на представата за романтическия творец с присъщия й ореол на изключителност и драматична противоречивост. Семейството му принадлежи към съсловието на аристокрацията, но когато бъдещият поет се ражда, то вече запада. Бил е необичайно красив, но е страдал от вроден недъг в крака, поради който е накуцвал.

Изживява в почти детска възраст бурна любов със своя братовчедка, което предизвиква скандал. Изпитва болезнена страст към обществено признание, но също и непреодолимо отегчение от елита, в който се движи. Тласка го порив към странстване, но страда и се ожесточава от участта на изгнаничеството.

Нататък към портрета на Байрон може да се прибавят ранният литературен успех, скандално критичното му отношение към предходното поколение английски поети, сензационните му политически изяви (например речта пред Камарата на лордовете в защита на лъдитите, която се смята за историческа), светските скандали, участието в националноосвободителната борба на гръцкия народ, преждевременната смърт.

Байрон започва творческия си път с лирическа поезия. Първата му книга е „Часове на безделие“ (1807). В нея, едва деветнадесетгодишен, поетът заема позата на високомерен аристократизъм и изплаква някаква твърде неправдоподобна за възрастта му носталгия по отминалата младост. Критиката се изказва неблагоприятно за стихосбирката. Това дава основание на Байрон да напише сатирата „Английски бардове и шотландски рецензенти“ (1809), в която осмива водещите фигури на английската поезия за момента.

От 1809 до 1811 г. година Байрон предприема голямо пътешествие из Испания, Португалия, Гърция и Албания. Резултат на впечатленията от това пътуване някои от най-значителните му творби. Между тях са поемата „Клетвата на Минерва“ (1812), в която с впечатляваща морална ангажираност поетът заявява възмущението си от произвола на лорд Елджън, задигнал и отнесъл в Англия статуи от атинския Партенон, първите две песни на поемата „Странстванията на Чайлд Харолд“ (1812) и поредицата  „Източни поеми“ - „Гяур“, „Корсар“, „Лара“, „Абидоската невяста“ (1813 - 1816). Постоянен герой в „Източни поеми“ е гордият и свободолюбив самотник, който, воден от могъщите си страсти, властва над другите безстрастно и отегчено. Независимо че до голяма степен се идентифицира с тези си герои, в образите им могат да се открият следите на специфична самоирония, която ще характеризира и по-късното му творчество. През 1815 г. излиза сборникът „Еврейски мелодии“, посветен на съпругата на полета Анабела Милбанк, в който е използвана библейската тематика, но главно като повод за представяне на конкретни събития и лични преживявания.

След този период на творческа продуктивност, признание и извънредна популярност започват изпитания и несгоди. Избухва скандал по повод близостта между поета и доведената му сестра Огъста, който води до разрив със съпругата му. Байрон напуска Англия, за да прекара в изгнание целия си по-нататъшен живот.

Първоначално Байрон заминава за Швейцария. Там той пише поемата „Шильонският затворник“ (1816), посветена на швейцарския революционер републиканец Франсоа Бонивар. В нея е развита идеята за свободата като висш нравствен идеал. Подобен е патосът на стихотворението „Прометей“ (1816), в което образът на титана човеколюбец е осмислен като романтически метежник. Продължава работата върху поемата Чайлд Харолд и е завършена трета песен, в която са отразени впечатленията на поета от пътуването му по Рейн, из Белгия и Швейцария. Пак по това време Байрон написва и голямата част от драматичната си поема „Манфред“ (1817), своеобразна интерпретация на мотива за Фауст.

През 1817 г. Байрон отпътува за Италия. Там написва четвъртата песен на „Чайлд Харолд“. Поради силния автобиографизъм на поемата образът на Чайлд Харолд представлява до голяма степен портрет на Байрон. Чрез него поетът изразява утопично-романтична представа, която е имал за себе си. Чайлд Харолд е страдалец в името на идеала, който бяга от обществените реалности, отдавайки се на странствания по далечни земи. Байрон включва в творбата си и темата за народно-освободителното движение. Докато първите две песни са съсредоточени предимно върху личността на Чайлд Харолд и на преден план са изведени интимните му преживявания, в следващите части Байрон превръща героя си в свое „второ аз“, за да даде чрез него непосредствен израз на обществено-политическите си разбирания.

В Италия Байрон пише още поемите,,Жалбата на Тасо“ (1817) и „Пророчеството на Данте“ (1819). Посветени на гениалните италиански поети, те защитават идеята за извечен конфликт между изключителната, надарена личност и обществото. По това време Байрон прави и най-значителните си драматургични опити - пиесите „Марино Фалиеро, венецианският дож“ (1820) и ,Двамата Фоскари“ (1821), в които се отразява влиянието, оказано му от движението на карбонарите върху съзнанието на поета. През 1821 г. е завършена и лирико-драматичната мистерия „Каин“ - философски размисъл върху сложността на битието и ненадеждността на нравстаените критерии, които служат на човека като ориентир. Като провокация срещу традиционните представи Каин е превърнат от Байрон в символ на човешкото безпокойство и на драматизма на съвременната епоха. По същото време Байрон работи върху най-зрялата си творба - „Дон Жуан“.

В Италия започва голямата любов на Байрон с Тереза Гуичоли. Тази връзка поставя край на безкрайните усложнени отношения, в които поетът непрекъснато попада (по време на близостта със семейство Шели например той започва връзка с балдъзата, а също така и любовница на приятеля му, от която се ражда дъщеря му Алегра). Близостта с графиня Гуичоли го въвлича в италианското движение за национална независимост, след чийто провал поетът решава да се включи в освободителната борба на гръцкия народ. Осигурява въоръжението за един двумачтов кораб и отплава за Гърция през юли 1823 г., където умира през следващата година.

Значението на Байрон за европейската литература е отвъд действителните му постижения като поет. С личността и творчеството си той създава романтичния мит - за самотната, бунтарска личност, прокудена от собствената си среда и странстваща по чужди земи, вглъбена мрачно в спомените за минали прегрешения и за несправедливостите, проявени от обществото. Емблематичният знак на тази личност е мировата скръб (Weltschmerz) - божата, породена от несъвършенствата и пороците на света, най-същностният израз на романтичния песимизъм. И въпреки че с ред факти от биографията си, както и с най-значителните си произведения Байрон се отклонява значително от този мит, в културното съзнание на Европа тъкмо той, почти идентичен с героя си Чайлд Харолд, присъства като знак на Романтизма и негово най-истинско проявление.

ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ

Времето, в което живее Байрон, се характеризира със силна обществено-политическа динамика. Пряко свързано с биографията му е движението на лъдитите, английски текстилни работници, които изразяват социалния си протест, като повреждат и чупят тъкачните станове. По този начин те се противопоставят на промишлената революция, в резултат от която мнозина от тях остават без работа. Движението е назовано на своя инициатор - текстилния работник Нед Лъд, впоследствие уподобен от народното въображение на Робин Худ. През 1812 г. унищожаването на машини е обявено от закона за углавно престъпление и това е поводът за знаменитата реч в защита на лъдитите, която Байрон произнася в Камарата на лордовете,

Друго политическо движение, с което Байрон се ангажира, е на карбонатите (на италиански името означава „копачи на въглища“). Тайната им организация, преследвана от властите, е създадена в началото на XIX век в Южна Италия. Основната й задача е постигането на обединение и национална независимост на Италия, която с решение на Виенския конгрес остава под силно влияние на европейските сили и на първо място на Австрия. Участници в нея са предимно интелектуалци, повлияни от идеите на Френската революция. През 1819г., отчасти под влияние на последната си голяма любов - към графиня Тереза Гуичоли, чието семейство е активен участник в движението, Байрон също се включва в него като съмишленик и дарител и преживява заедно с приятелите си разочарованието от неуспеха на въстанието, организирано от карбонарите през 1821 г.

Съдбовно значение за поета има ангажимента му към националноосвободителното движение на гърците. През 1823 г. той става член на комитета „Приятели на Гърция“, предоставя щедра материална подкрепа на гръцките патриоти и заминава за гръцкото градче Месолонги, където пряко се намесва в организацията на националноосвободителното въстание. Деликатното му здраве не успява да устои на поредицата простуди и усложненията от тях и на 19 април 1824 г. Байрон умира.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave