ДИМИТЪР ДИМОВ И НЕГОВОТО ТВОРЧЕСТВО
Творческата съдба на Димитър Димов на пръв поглед е свидетелство за коренните промени в българската литературна традиция ,които настъпват особено след 1956 година. В действителност обаче „преработката” на романа „Тютюн” е по - скоро израз не на социалния конформизъм на автора, а на едно изтънчено, естетизирано отрицание на новото обществено устройство на нашата страна. Затова никак не е чудно, че самият писател е завещал като артфакт във времето да остане „вторият” „Тютюн”. Той по същество е много по - мащабен от „първия” и е изграден наистина по класическите закони на романа - епопея. Неговата основа не е сведена (както в първия вариант) само до пределите на малкия свят на „Никотина”, който, макар и да е визия на българското общество от първата половина на нашия век, няма епическата обобщеност, явно търсена като основа на повествованието в преработения „Тютюн”. В него, наред с обективизацията на събитията, влизащи в сюжетната схема, се засилва психологизацията на всички образи. Въвеждат се по същество и нови действащи лица, които не само са отражение на социалните колизии на времето, но задълбочават и обхвата на извършения от автора обществен анализ. Неговите параметри стават още по - конкретни, като същевременно дават основата за изграждането на един прогностичен модел на типа личности, които ще обитават в ново българско общество. Затова Лила чака „декрета на правителството”, за да узакони връзката си с Павел Морев, а еврейката Варвара е изгубила даже способността се да се радва на красивото, не вижда дори смисъла от него. Поради тази причина тя захвърля неволно набраните цветя. На нея и е достатъчна „радостта от победата”. Тези персонажи, както и още редица други (Лукан, Динко, дори и Павел) от преработения „Тютюн”, създават, макар и на контекстуално ниво, усещането за постепенното изгубване на човешкото у себе си. Причината за наличието на този елемент в характерологията им не е следствие на разочарованието от света, както е при Ирина или Костов, а от безсмисленото, сляпо отдаване на една единствена идея. След като вече са я реализирали, техният живот се е обезсмислил, по те не осъзнават този факт. Това по - късно ще ги дистанцира от другите хора, ще ги озлоби и ще ги подтикне да възстановят борбата, която ги е карала да се чувстват пълноценни личности. Тази перспектива е само набелязана в края на „втория” „Тютюн”, но нейните измерения са ясни, защото са свързани с познати и вече утвърдени по това време културологични модели не само в българската, но и в световната модернистична проза.
Творбата на Димов (и в двата си варианта) е в рамката на тази традиция и въплъщава всички нейни характерни образни структури и философско - естетически представи, както и похватите, чрез които се моделират. Това се отнася и до другите романи на писателя - „Поручик Бенц”, “Осъдени души”. Повествованието е многопластово и полемично. Събитийността, макар и да присъства в текста, не определя контекста на творбите, фабулността е само средство за да се поддържа „диалога”с читателите. Тя създава само допълнително напрежение, внася известен екзотизъм, но не предава изцяло нито гледната точка на писателя за поставените проблеми, нито моделира неговата концепция във връзка с тях. Всичко това е съсредоточено в психологическия модел “п.” персонажите, в техните съдби, които до голяма степен са предопределени от характерологията им, а не толкова от сюжетните обстоятелства. Всяко от действащите лица носи някъде дълбоко в себе си (на подсъзнателно ниво) всички предпоставки на своята лична драма, която в края на краищата преминава в трагедия. Влиянието на събитията върху поведението на персонажите е много слабо. Тази особеност се наблюдава ясно в романа „Осъдени души”. Образите на Фани и Ередия носят в себе си елементи, които ги „осъждат”на страдание, независимо от обстоятелствата, в които са поставени, Фани е преситена и разочарована от света, тя е „жена без тяло”. Ередия е толкова заслепен от идеята за служенето на Бога и на Ордена, че престава да бъде човек. Превръща се в живо превъплъщение на Сатаната.Димов „свързва”тези два персонажа чрез добре познатата от литературната традиция любовна интрига, но тя не е водеща в повествованието.Чрез колизията между Фани и Ередиа се поставя и намира своя отговор един глобален проблем - за същността на живота, за неговата естествена логика. Гледната точка на писателя, освен че е разкрита чрез всички нива на творбата, е и пряко формулирана в коментара на повествователя към състоянието на Фани в края на романа: “Тя все още не съзнаваше, че, попаднала в този лагер, бесът и омразата й срещу Ередия съвпадаха с развитието на самата действителност, която отстраняваше от себе си противоречията и абсурдите. Не случайно е подчертано изрично, че Фани не осъзнава логиката на битието, но я усеща подсъзнателно, стреми се към нея. В момента, в който достига до нея, тя разбира, че е излишен човек, че животът й няма смисъл, но не предприема следващата. очаквана стъпка -самоубийството, защото някой трябва да изкупи греховете чрез страдание. Върху нея тежат и греховете на Ередия, които е поела символично, убивайки го по време на молитвата. Така Фани спасява душата му, а за себе си оставя изкуплението, защото гордостта й е по-силна от страданието. Само силните духом могат да водят пълноценен живот, но ако позволят да ги заслепи тяхното собствено усещане за превъзходство над другите, усещането им за изключителност, те ще застанат не само на границата на престъплението, но и на лудостта. Това още по-отчетливо се изгражда като авторова позиция, когато персонажите превръщат нещо, каквото и да е то, в култ, в изгаряща ги страст. В момента, в който реализират целта си, животът им става безсмислен и те са обречени на гибел. Типичен пример в това отношение е образът на Борис Морев от романа „Тютюн”. При Фон Гайер е реализиран един, още по -висш стадий на разочарованието - обезсмисляното на идеала. Димов съзнателно поставя персонажите си в такива ситуации, защото стремежът им към катастрофичното, към болката, към страданието е част от онази сладка отрова на живота, чрез която Фани удължава своята агония. Морфинът е само средство за наподобяване на реалното битие, без да се влиза пряко в него. Той позволява на персонажа едновременно да живее и да не живее в действителността. Това състояние на неограничено страдание е близко до патологичното удоволствие. Но нима самото битие не е аналогично налудничаво?
Отговорът, който дава Димитър Димов на този въпрос е „да”, защото самият свят, чието пълно въплъщение са персонажите от „Осъдени души” и „Тютюн”, е изправен пред своя крах, пред пълната катастрофа на едно, вече отминаващо в историята виждане за развитието на човешкото общество. Но той „умира”в разкоша на дългата агония, защото всяко състояние, независимо дали е болка или удоволствие, трябва да се изживее докрай. Такава е естествената логика на битието. Само тя, а не отделният човек, дори не и обществото, може да определи кое е ценно и кое не. Личността няма право да бъде абсолютен съдник на своето време. Тя само трябва да стане част от него и да съществува в настоящето, съобразно неговите естествени, реални закономерности. Индивидът може да бъде съдник само и единствено на себе си, но не и на другите.
@bgmateriali.com
