Мяра за човешкото пред стените на Измаил: анализ на героите в осма песен на поемата „Дон Жуан“ от Джордж Байрон
Зареждане на оценките…
В осма песен действащото лице, чиито преживявания и приключения се описвани най-подробно, е Дон Жуан. От друга страна обаче, само 37 от всичките 141 строфи показват събития, свързани с него. До него е друг англичанин, Джон Джонсън, който служи като обект за сравнение. И двамата участват в битката под руско знаме. Извън тях в осма песен са споменати и много исторически личности. Това са руските генерали Арсениев и Марков, белгийският принц на руска служба Шарл-Жозеф дьо Лин, както и френският херцог Ришельо (дьо Бра). Споменати са и френският генерал на руска служба Морис Ласи, швейцарецът Робопиер и полският подполковник Йесуцки. От всички тях обаче най-важни са „съперникът на Чингиз хан и Тимур“ - граф Александър Суворов и младият по онова време генерал Кутузов, отбил по-късно Наполеоновото нашествие в Русия. Сред османците се открояват безименният главнокомандващ (сераскер), пашата, както и един татарски хан с петимата му синове. Освен изобразените герои обаче много важна е ролята и на самия разказвач. Той непрекъснато прекъсва разказа, за да коментира и оценява събитията. Така се превръща в може би най-важния герой.
Така построена, осма песен може да се възприеме като историческо четиво за обсадата и щурма на Измаил. В тази песен главното събитие е войната, а основният герой са колективните войскови части. Песента противопоставя пъстрия като националности християнски свят на монолитния мюсюлмански. Мюсюлманите не са показани като естествени врагове - напротив, интересът на романтика Байрон към тях е искрен и неподправен. Той не пропуска да покаже, че при тях човешките ценности нерядко се спазват по-добре, отколкото при воюващите в името на егоистични интереси християни. Тази идея е прокарана най-ясно в епизода с бащата и неговите петимата синове, които отказват да се предадат. Те са сравнени с Омировия герой Хектор и неговия баща Приам, чиито многобройни синове загиват при отбраната на Троя. За Байрон е интересна и мюсюлманската представа за красивите хурии, които чакат героя в мюсюлманския рай. Да попаднат в него обаче имат право само онези, които са извършили праведни дела. На това място основното идейно ядро в характера на Дон Жуан - взаимодействието между любовта и смъртта - получава своята екзотична препратка. Но най-важното в случая е, че поетът разглежда защитаващите крепостта мюсюлмани не като естествени врагове, които си заслужават поражението само защото са други, а като жертви - те са нападнати и избити.
Към нападателите, за чиито мотиви да завземат Измаил не се говори, отношението е двойствено. От една страна се признава тяхната военна мощ и умения - сравнението на Суворов с велики пълководци и завоеватели е справедливо, но от друга страна, жестокостта и надменността му карат поета да оцени неговата победа и поведение с думите: „не зная нищо по-зловещо“ (строфи 133 и 134). За Байрон самото проливане на кръв в името на Бога и на тиранина с корона е престъпление срещу човечеството. В тази битка само за един ден загиват около 40 000 войници, без да се броят жертвите сред мирното население. В същото време обикновените руски войници заслужават уважение, защото не се втурват да обезчестяват жени (строфа 128). В това отношение сарказмът на Байрон е насочен към французите (строфа 129).
При разделянето на героите на жертви и насилници голяма част от представителите на европейските „цивилизовани“ нации попадат сред насилниците. Те воюват не за да защитават отечеството или свободата си, а за да получат служби, титли и медали при руския имперски двор, да грабят и плячкосват безнаказано (строфи 101 - 103). На този фон като контраст изпъква легендата за американския генерал Даниъл Бун. Образът, който Байрон рисува, е исторически неверен, а почива на фолклорни предания. Но поетът го използва, за да противопостави порядките на „цивилизования“ свят на идеала за „природния“ човек. Това противопоставяне на природа и „престъпна“ цивилизация е типично романтическо.
При изобразяването и оценяването на героите Байрон използва различни подходи. От една страна, описанието на гордата смърт на бащата с неговите синове и на живота на „природния“ човек Бун са типично романтически мотиви, чрез които се защитават определени ценности. От друга страна обаче, невероятната сцена с хапещата отсечена глава (строфи 82 - 86) е пародия на романтическата сензационност. От трета страна, натуралистичното изобразяване на войната е реалистичен похват, а коментарите, подчинени на идеята за разума, който единствено трябва да управлява човешкия живот, са типично просвщенски. Но специфичният принос на Байрон се проявява в образа на Дон Жуан. За да видим в какво се състои този принос, трябва да проследим различните моменти от участието на героя в битката, показващи различни черти от неговия характер.
В началото героят проявява лек страх, все пак никога до този момент не е участвал в битка. След известно време обаче привиква и се отдава е цялото си същество на боя. В един момент остава сам на бойното поле и се присъединява към войската на генерал Ласи, увличайки и приятеля си Джон, който е тръгнал да бяга. По време на битката двамата с Джон предлагат на османския главнокомандващ да се предаде, но след отказа му, както и след смъртта на един млад англичанин, участват в убиването на пашата. По-късно Дон Жуан спасява малката Лейля от двама казаци, които искат да я убият. Така героят се изправя пред важен избор - дали да гони слава и плячка, или да се грижи за детето. Решението се намира неочаквано - Лейля е предадена на други, които да се грижат за нея срещу заплащане. Джон и Жуан молят стария хан с петимата синове да се предаде, но след като онзи ги напада, те се разяряват и участват в убийството му. След края на битката заради смелостта и човечността му на Дон Жуан му е оказана честта да отнесе вестта за победата на императрица Екатерина II и в резултат да получи орден „Свети Владимир“.
Тази верига от събития разкрива различни черти от характера на героя. Той е смел, но не и безогледен. При всеки сблъсък се стреми да вземе противника си в плен, а не да го убие. Това негово милосърдие се проявява най-силно при спасяването на малката туркиня. Онова, което го води, е вродената му доблест, която не му позволява да бяга от изпитанията. В един момент е завладян от идеята да се прослави - все пак славата е висшата цел на военното съсловие. За това помага и неговата чувствителност - отдавайки се на емоцията, той е увлечен от битката и става безстрашен (приема смъртта, без да се замисля, а това е в основата на всеки героизъм - затова се бие като демон). У него няма злоба, той е един вид рицар на „добрите намерения“, но това е в резултат на неговата младост и незрялост, както подсказва коментарът на поета.
Спонтанност, основана на чувства; благородство; готовност да се биеш, когато бъдеш нападнат; отговорност в начинанието и доза вродена демоничност, но също така милосърдие и човечност. Всичко това очертава изключителността на героя, който притежава тези качества по природа. Това са характерни черти за Байроновия романтически герой, които откриваме в образа на Дон Жуан.
Свързани материали
Любов и смърт срещу лицемерния морал: анализ на „Дон Жуан“ от Джордж Байрон
Разбор на „Дон Жуан“, който тръгва от съдбата на самия Байрон: отхвърлянето, изгнанието и протеста срещу лицемерния морал на английското общество. Обяснено е защо непрекъснатото бягство на поета не се чете като слабост и как то се превръща в позиция. Следва частта за двете мишени на неговата критика, семейството и насилието, и за начина, по който тъкмо от тях израстват двата водещи мотива в поемата, любовта и смъртта. Показано е как Байрон променя из основи познатия образ на героя и превръща естествения човек в средство за проверка на господстващите обществени ценности. Същинската част разглежда сблъсъка между чувството и сметката в брака, причината героят да напусне Испания и срещите му по време на странстването, сред които са и жени, движени не от любов, а от собствения си интерес. Отделен акцент е поставен върху войната: епохата на постоянните походи, историческият епизод с превземането на крепостта Измаил в седма и осма песен и превръщането му в образ на универсалното зло. Разгледано е и отношението на поета към подкупната преса и към сензационната масова литература, както и кога според него военните действия са справедливи. Разработката е подходяща за подготовка на съчинение и на отговор върху „Дон Жуан“, за теми върху свободата, лицемерието и войната и за характеристика на Байроновия герой.
Прелъстителят, който всъщност е прелъстяван: „Дон Жуан“ от Джордж Байрон - анализ на поемата
Незавършена, но огромна, писана в продължение на пет години и прекъсната от смъртта на автора си, поемата „Дон Жуан“ е най-амбициозният текст на Джордж Байрон. Материалът предлага систематичен анализ на творбата, подреден по ясни раздели и написан на достъпен ученически език. В началото е поставена кратка рамка: кога и при какви обстоятелства Байрон пише поемата, колко песни са завършени и срещу какво е насочена сатирата ѝ, включително срещу конкретни политически фигури и поети от епохата. Следва проследяване на сюжета: пътят на младия севилски благородник от родния му дом през корабокрушението, гръцкия остров, Константинопол, обсадата на Измаил и руския двор до Англия. Изложението показва как отделните епизоди се свързват помежду си. Отделен раздел е посветен на жанра. Разгледано е защо самият Байрон нарича творбата поема, какво представлява поемата като лиро-епически жанр и защо в съдържателно отношение „Дон Жуан“ по-точно се определя по друг начин. Тук са дадени и примери от българската литература за различните разновидности на поемата. Анализът на героя е сред най-интересните части: посочена е разликата между Байроновия Дон Жуан и традиционния образ на севилския прелъстител и е обяснено каква е функцията на героя в цялото произведение. Разделът за композицията разглежда принципа на епизодичността, отворения финал и строфичната форма на октавата. Най-обширната част е посветена на темите: войната и разграничението, което Байрон прави между различните ѝ видове, подкрепено с цитати от текста; пътуването и връзката му с обичая на времето; Ориентът и романтичният интерес към екзотиката; и накрая самият мит за Дон Жуан през вековете, от Тирсо де Молина и Молиер до Пушкин, Хофман и Бодлер. Материалът е подходящ за подготовка за час, за устно изпитване, за контролна работа и за писане на съчинение върху творбата, а прегледът на литературната традиция може да послужи и за сравнителна задача.
Когато действието стига до нашите земи: обсадата на Измаил в „Дон Жуан“ от Джордж Байрон (анализ на седма и осма песен)
Малцина ученици знаят, че в един от най-известните романи в стихове на европейската литература действието се пренася до устието на Дунав. Точно оттам тръгва тази разработка: седма и осма песен на „Дон Жуан“ разказват обсадата и превземането на Измаил през декември 1790 г., а Байрон датира и локализира събитието с точност, необичайна за поет. Началото е посветено на българската съдба на творбата: защо преводът на такава поема е върховно изпитание, откъде тръгват прозаическите преводи у нас и кога се появява първият стихотворен превод. Следва предговорът, който самият Байрон изпраща на своя издател, и източникът, от който черпи подробностите за обсадата, както и въпросът кое в повествованието е действителна случка и кое е литературна измислица. Същинската част разглежда как е построена битката в поемата: имената на военачалниците, депешата на Суворов, цитирана и в оригинал, и в стихове, контрастът спрямо харемните песни преди това, преплитането на трагично и комично, иронията, с която поетът се кълне, че е верен на истината. Отделно са коментирани епизодът с гибелта на татарския хан и синовете му и сцената, в която младият герой спасява момиченцето Лейля. Самостоятелен акцент е поставен върху отношението на Байрон към войната и върху въпроса дали то може да се нарече пацифизъм, като аргументите са потърсени и в биографията на поета, и в цитирани октави от текста. Финалната част се занимава с жанра: как митът за Дон Жуан е пренесен в съвременността на автора, какво прави присъствието на повествователя с време-пространството на романа и защо тази творба се чете с бележките. Материалът е подходящ за подготовка на урок и на реферат върху Байрон и романтизма в 9. клас, за писане на съчинение и за самостоятелно четене, което излиза извън учебника.
Кой всъщност е врагът във войната: „Дон Жуан“ от Джордж Байрон. Анализ на конфликта като сблъсък на ценности в осма песен
Кои са „лошите“ във войната, ако не са хората от отсрещния народ? С този обрат в очакванията започва разглеждането на конфликта в „Дон Жуан“ от Джордж Байрон и на осма песен, свързана с превземането на крепостта Измаил. Началото очертава как поетът измества противопоставянето: вместо между воюващи страни, конфликтът се оказва между онези, които водят войни за собствена изгода, и мирните хора, които плащат за тях. Оттук е изведен и нравственият въпрос, който стои зад цялата песен. Следващата част свързва този конфликт с противоречието на самата епоха и с разделението между съсловията, като обяснява защо дори Наполеон не прави изключение от стария модел. Отделно място е отредено на спора на Байрон с поетите от езерната школа: какво им се вменява, как е представен случаят с Робърт Сауди и защо за поета изборът между поезията и властта е въпрос на честност. Финалната част подрежда двете противоположни представи за света, които се сблъскват в песента, и се спира на ключов епизод с участието на самия Дон Жуан. Проследени са и конкретните места в текста, в които се четат възгледите на автора за стойността на човешкия живот, за езика на пресата и за патриотизма, както и пророчеството, отправено към бъдещите поколения. Разработката е подходяща за подготовка за час и за устен отговор в 9. клас, както и за писане на съчинение върху творбата и върху романтизма.
Комическа епопея в стихове: анализ на „Дон Жуан“ от Джордж Гордън Байрон, замисъл, жанр, новаторство и герой
Обстоен разбор на „Дон Жуан“, който проследява творбата от замисъла ѝ до недовършения край. В началото е показано защо поемата „Бепо“ е генералната репетиция за нея: там са намерени и формата, италианската героическа октава, и стилистическият ключ, шеговитият авторов разказ, прекъсван от иронични размисли и сатирични скечове. Следва частта за създаването, изградена върху писмата на Байрон до неговия издател и върху отзивите на съвременниците. Личат колебанията за обема и за плана, известният отговор на поета, че план няма, както и намеренията му за съдбата на героя в различните европейски страни. Същинската част е посветена на новаторството и върви в няколко посоки. Стиловата разглежда предимствата на октавата, епиграматичното двустишие в края на строфата, сплитането на разговорна и висока лексика и езиковите игри на равнище рима, с примери от българския превод. Жанровата се занимава с въпроса поема ли е творбата, роман, сатира или комическа епопея в стихове и защо самият спор е второстепенен, като по пътя се появява съпоставката с романите на Стърн и Филдинг. Отделен акцент е образът на героя: приликите и разликите със севилския прелъстител от традицията, връзката с представата на съвременниците за самия лорд Байрон и същественото решение той да бъде не мъж в разцвета на силите си, а младеж. Проследен е и маршрутът му през Средиземноморието, Цариград, Измаил, двора на Екатерина Велика и накрая Англия, където се намират най-зрелите епизоди на епоса. Финалната част се съсредоточава върху отрицанието на лицемерието, върху пазара на булки в аристократичните салони и върху пейзажа на индустриален Лондон, който предвещава романите на Дикенс. Подходящ е за подготовка на съчинение и на отговор на литературен въпрос върху „Дон Жуан“, за реферат върху късния Байрон и за теми върху романтическата ирония и жанра на творбата.
„Мене, текел, фарес“ над кървавия пир: анализ на образа на света в осма песен на „Дон Жуан“ от Джордж Байрон
Как един поет превръща описанието на една битка в присъда над цяла епоха? Анализът разглежда образа на света в осма песен на поемата „Дон Жуан“ и показва защо той е определен като енциклопедичен, многоизмерен и динамичен. В началото се очертава основният стремеж на поета, който е едновременно разказвач и коментатор: да постигне истината за случилото се и да се разграничи от лъжите, разпространявани във вестниците. Проследено е как в текста влизат реални описания на крепостта, имената на пълководците и дори броят на жертвите. Същинската част се спира върху художествената страна на баталната картина: върху метафорите и сравненията, близки до Омировите, и върху най-често цитираните стихове за падането на града. Отделно внимание получава коментарният пласт, който има по-скоро просвещенски характер и извежда обществените позиции на автора, сред които омразата към деспотизма и призивът човечеството да не търпи робски тиранията. Разгледан е и епизодът, който най-силно потриса коментатора, както и съпоставките, чрез които Байрон го оценява: с образи от античността, от Библията и от английската драма. Показано е защо позоваванията на Омир и на Шекспир не са украса, а аргумент. Финалната част обобщава как съчетаването на събитийния и коментарния пласт поставя случващото се в контекста на световната митология, литература и история и как то обслужва основната идея на поета. Разработката е полезна за подготовка по литература в 9. клас, за писмени задачи и за устен отговор върху романтизма и Байроновата поема.