„Дон Жуан“ – Героите на поемата като мяра за човешкото

 

В осма песен действащото лице, чиито преживявания и приключения се описвани най-подробно, е Дон Жуан. От друга страна обаче, само 37 от всичките 141 строфи показват събития, свързани с него. До него е друг англичанин, Джон Джонсън, който служи като обект за сравнение. И двамата участват в битката под руско знаме. Извън тях в осма песен са споменати и много исторически личности. Това са руските генерали Арсениев и Марков, белгийският принц на руска служба Шарл-Жозеф дьо Лин, както и френският херцог Ришельо (дьо Бра). Споменати са и френският генерал на руска служба Морис Ласи, швейцарецът Робопиер и полският подполковник Йесуцки. От всички тях обаче най-важни са „съперникът на Чингиз хан и Тимур“ - граф Александър Суворов и младият по онова време генерал Кутузов, отбил по-късно Наполеоновото нашествие в Русия. Сред османците се открояват безименният главнокомандващ (сераскер), пашата, както и един татарски хан с петимата му синове. Освен изобразените герои обаче много важна е ролята и на самия разказвач. Той непрекъснато прекъсва разказа, за да коментира и оценява събитията. Така се превръща в може би най-важния герой.

Така построена, осма песен може да се възприеме като историческо четиво за обсадата и щурма на Измаил. В тази песен главното събитие е войната, а основният герой са колективните войскови части. Песента противопоставя пъстрия като националности християнски свят на монолитния мюсюлмански. Мюсюлманите не са показани като естествени врагове - напротив, интересът на романтика Байрон към тях е искрен и неподправен. Той не пропуска да покаже, че при тях човешките ценности нерядко се спазват по-добре, отколкото при воюващите в името на егоистични интереси християни. Тази идея е прокарана най-ясно в епизода с бащата и неговите петимата синове, които отказват да се предадат. Те са сравнени с Омировия герой Хектор и неговия баща Приам, чиито многобройни синове загиват при отбраната на Троя. За Байрон е интересна и мюсюлманската представа за красивите хурии, които чакат героя в мюсюлманския рай. Да попаднат в него обаче имат право само онези, които са извършили праведни дела. На това място основното идейно ядро в характера на Дон Жуан - взаимодействието между любовта и смъртта - получава своята екзотична препратка. Но най-важното в случая е, че поетът разглежда защитаващите крепостта мюсюлмани не като естествени врагове, които си заслужават поражението само защото са други, а като жертви - те са нападнати и избити.

Към нападателите, за чиито мотиви да завземат Измаил не се говори, отношението е двойствено. От една страна се признава тяхната военна мощ и умения - сравнението на Суворов с велики пълководци и завоеватели е справедливо, но от друга страна, жестокостта и надменността му карат поета да оцени неговата победа и поведение с думите: „не зная нищо по-зловещо“ (строфи 133 и 134). За Байрон самото проливане на кръв в името на Бога и на тиранина с корона е престъпление срещу човечеството. В тази битка само за един ден загиват около 40 000 войници, без да се броят жертвите сред мирното население. В същото време обикновените руски войници заслужават уважение, защото не се втурват да обезчестяват жени (строфа 128). В това отношение сарказмът на Байрон е насочен към французите (строфа 129).

При разделянето на героите на жертви и насилници голяма част от представителите на европейските „цивилизовани“ нации попадат сред насилниците. Те воюват не за да защитават отечеството или свободата си, а за да получат служби, титли и медали при руския имперски двор, да грабят и плячкосват безнаказано (строфи 101 - 103). На този фон като контраст изпъква легендата за американския генерал Даниъл Бун. Образът, който Байрон рисува, е исторически неверен, а почива на фолклорни предания. Но поетът го използва, за да противопостави порядките на „цивилизования“ свят на идеала за „природния“ човек. Това противопоставяне на природа и „престъпна“ цивилизация е типично романтическо.

При изобразяването и оценяването на героите Байрон използва различни подходи. От една страна, описанието на гордата смърт на бащата с неговите синове и на живота на „природния“ човек Бун са типично романтически мотиви, чрез които се защитават определени ценности. От друга страна обаче, невероятната сцена с хапещата отсечена глава (строфи 82 - 86) е пародия на романтическата сензационност. От трета страна, натуралистичното изобразяване на войната е реалистичен похват, а коментарите, подчинени на идеята за разума, който единствено трябва да управлява човешкия живот, са типично просвщенски. Но специфичният принос на Байрон се проявява в образа на Дон Жуан. За да видим в какво се състои този принос, трябва да проследим различните моменти от участието на героя в битката, показващи различни черти от неговия характер.

В началото героят проявява лек страх, все пак никога до този момент не е участвал в битка. След известно време обаче привиква и се отдава е цялото си същество на боя. В един момент остава сам на бойното поле и се присъединява към войската на генерал Ласи, увличайки и приятеля си Джон, който е тръгнал да бяга. По време на битката двамата с Джон предлагат на османския главнокомандващ да се предаде, но след отказа му, както и след смъртта на един млад англичанин, участват в убиването на пашата. По-късно Дон Жуан спасява малката Лейля от двама казаци, които искат да я убият. Така героят се изправя пред важен избор - дали да гони слава и плячка, или да се грижи за детето. Решението се намира неочаквано - Лейля е предадена на други, които да се грижат за нея срещу заплащане. Джон и Жуан молят стария хан с петимата синове да се предаде, но след като онзи ги напада, те се разяряват и участват в убийството му. След края на битката заради смелостта и човечността му на Дон Жуан му е оказана честта да отнесе вестта за победата на императрица Екатерина II и в резултат да получи орден „Свети Владимир“.

Тази верига от събития разкрива различни черти от характера на героя. Той е смел, но не и безогледен. При всеки сблъсък се стреми да вземе противника си в плен, а не да го убие. Това негово милосърдие се проявява най-силно при спасяването на малката туркиня. Онова, което го води, е вродената му доблест, която не му позволява да бяга от изпитанията. В един момент е завладян от идеята да се прослави - все пак славата е висшата цел на военното съсловие. За това помага и неговата чувствителност - отдавайки се на емоцията, той е увлечен от битката и става безстрашен (приема смъртта, без да се замисля, а това е в основата на всеки героизъм - затова се бие като демон). У него няма злоба, той е един вид рицар на „добрите намерения“, но това е в резултат на неговата младост и незрялост, както подсказва коментарът на поета.

Спонтанност, основана на чувства; благородство; готовност да се биеш, когато бъдеш нападнат; отговорност в начинанието и доза вродена демоничност, но също така милосърдие и човечност. Всичко това очертава изключителността на героя, който притежава тези качества по природа. Това са характерни черти за Байроновия романтически герой, които откриваме в образа на Дон Жуан.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave