ДРУГИЯТ В МЕНЕ

 

          Какво означава да осъзнаваш себе си, т.е. да отговориш на въпроса кой съм? Нека си представим, че се срещнат двама непознати. Първото нещо, което ще направят, е взаимно да си зададат същия въпрос. Кой си ти? Отговорът обаче няма да е толкова кратък. Най-напред е името. Хората се отъждествяват със своите имена, но ако си помислим, те в никакъв случай не са уникални. Колкото и рядко да е името, което носиш, неминуемо има и други, носещи същото име. Да не говорим за онези, чиито имена оглавяват класациите по честота на използването. И все пак името може да даде много информация – коя е народността ти, каква е религията на тази народност, кой е родът ти. Само че нищо от изброеното, макар и да се отнася до теб, не си ти самият. Това са обстоятелствата, в които си попаднал не по свое желание, а по волята на случая – да се родиш именно в това семейство, именно в този град, като част от тази народност, която изповядва точно тази религия и т. н.

          След като си кажат имената и чрез тях уточнят рода, народността, религиозната принадлежност и още много други неща, свързани с произхода, хората обикновено си задават втори въпрос – какво работиш? В някои езици, например в руския, този въпрос звучи: „Кто ты?“. Едва ли не това, което работиш – професията ти, занаятът ти, – изчерпва цялата ти същност. И това не е далече от истината, защото начинът, по който добиваш средствата, с които поддържаш своя и на семейството си живот, до голяма степен определя начина, по който виждаш, осъзнаваш и разбираш света около себе си. Нашите вярвания са такива, каквито ги намираме в митовете и религиозните книги, защото са се родили сред народи, чийто поминък е бил свързан с природните цикли и е определял цялостния им начин на живот. По един начин си представят света събираческите народи. По друг – народите, прехранващи се с лов. По трети – номадите, т.е. странстващите пастири. А по съвсем различен начин – уседналите земеделци и занаятчии.

          После следват и други въпроси – от какво се интересуваш, какво четеш, каква музика слушаш, кой е любимият ти отбор… Едва след като разберем един за друг всички тези неща, ние започваме малко или повече да опознаваме човека срещу себе си. Само че наистина ли опознаваме именно него? Честният отговор е, че научаваме най-вече към кои общности принадлежи. Какъв е самият той обаче, все още предстои да разберем. И как го разбираме?

          Една народна поговорка казва, че за да опознаеш един човек, трябва да изядете заедно един чувал сол. На практика това означава да живеете достатъчно дълго един с друг. Само тогава може да се узнае как този човек мисли, как чувства, кои са добрите и лошите му качества, как се държи по време на делничния живот и как постъпва при остри и конфликтни ситуации, изправен пред лицето на опасността. Ето че вече започваме да се приближаваме към същността на самия човек, а не да оставаме само до неговите принадлежности. Ключовата дума тук е „опознавам“. Но както казахме по-горе, човекът се различава от животните най-вече по това, че може да осъзнава своето съществуване. С други думи, да опознава себе си. Осъзнаването на собственото съществуване обаче става възможно само когато се огледаме в очите на Другия. В това, че той ни гледа, усмихва ни се, говори ни, иска нещо от нас, ние получаваме потвърждение за собственото си съществуване. Но и още нещо – ние опознаваме себе си през неговите очи. Това, което наричаме „Аз“, всъщност е възможно да се осъзнае само когато човек е познаваем отвън. Чрез това познание ние установяваме, че нашето „Аз“ има различни страни: физическа – тяло, външност, сила; деятелна – способности, дейности, постъпки; социална – групова принадлежност, роли; ментална – вярвания, чувства, мисли, индивидуални предпочитания. Но когато говорим за съзнателното човешко същество, ние знаем, че то освен познаваемо е и познаващо. Човек, освен че е познаваем отвън, е и активно опознаващ се отвътре. Така например ние знаем, че сме един и същи човек, независимо че се променяме с възрастта. Това чувство на собствена цялост, потвърждаващо усещането за самотъждественост, обикновено се нарича идентичност. Думата е латинска и означава, че един обект е тъждествен с друг обект. А = А. Идентичността обаче предполага, че двата обекта може и да не съвпадат. А не е равно на Б. Аз съм аз, защото не съм ти. Това е чувството на отграниченост, на различност от другите. Всичко това е възможно обаче, защото човекът е в състояние да осъзнае себе си като обект на познание и да размишлява върху своите мисли, чувства, постъпки, да ги оценява и евентуално коригира. И тук стигаме до основния въпрос на самоосъзнаването: Как човек може да излезе извън своите граници, така че да стане обект за познание за самия себе си?

          Така отново стигаме до извода, че, за да опознаем себе си, трябва да излезем извън себе си. Най-лесно можем да разберем това, като си припомним начина, по който общуваме. Когато един човек говори, той мисли и назовава себе си с „аз“, своя събеседник с „ти“, а човека, за когото се говори – с „той“. Но достатъчно е да спрем да говорим и другият да вземе думата, за да се превърне автоматично именно той в „аз“, а първият говорещ да стане „ти“. Това означава, че самата представа за Аз е зависима от възможността човек непрекъснато да приема ролята на Другия. Този Друг се оказва незаобиколим фактор за собственото ни самосъзнание. Но по отношение на Другия може да има два подхода. Единият е свързан с това, което аз мисля за другите и за себе си. Това е моят вътрешен свят. Вторият подход включва онова, което според мен другите мислят за мене. От отговора на този въпрос в много голяма степен зависи нашето самоутвърждаване и нашата самооценка. Когато се оглеждам в огледалото, аз се виждам там с очите на другите. Ще ме забележат ли, ще ме харесат ли, ще ме одобрят ли? Или напротив – няма да ме забележат, няма да ме харесат, ще ми се присмеят. Така стигаме до извода, че няма как да избягаме от Другия в себе си. Именно постепенното възприемане на знанието, което другите може да имат за нас, представлява процесът за постепенно изграждане на собствения ни Аз-­образ.

          Този Аз обаче не е нито нещо статично, нито пък е нещо само̀ за себе си. Той живее, а следователно действа. Но както вече стана ясно, не ние сме избрали начина, по който се появяваме на света. А това означава, че и нашите действия ще трябва да се подчиняват на заварените обстоятелства, създадени вече от Другите. Ще трябва да се съобразяваме с тях, да споделяме техните ценности, вярвания, модели на поведение, желания, интереси… За да живеем заедно, което е необходимо условие въобще да осъзнаем собственото си съществуване, трябва да спазваме основния закон на човешката цивилизация – не прави на другите това, което не искаш те да причинят на тебе.

          Само че и отделният човек има своите желания, мечти и стремежи за щастие. А и своите инстинкти, защото ние, макар и да сме „социални животни“, в някакъв смисъл си оставаме животни, т.е. био логични същества, незагубили напълно своята хищническа природа. Необходимостта да се съобразяваме с другите, всекидневно ни изправя пред ситуация на избор. Как да постъпя? Да се съобразя ли с очакванията на другите, или да следвам своите желания? Да поставя на първо място собствения си интерес или интересите на общността? И най-важното – готов ли съм да приема неодобрението и наказанието, които неизбежно ще последват, ако наруша наложените правила и норми?

          Това, което ни ръководи при правенето на моралния избор, е чувството за вина. Когато наруша предписанията на Другите, аз се чувствам виновен пред тях. Но ако се съобразя с външните очаквания и загърбя своите желания, както и своята представа за добро, ще се чувствам виновен пред себе си. Без чувството за вина човешкият живот е невъзможен. Но от друга страна, чувството за вина е изключително мощен инструмент за манипулация. Религията, моралът, властниците, собственото ни семейство непрекъснато ни карат да се чувстваме виновни за едно или за друго и така ни „вкарват в пътя“. Докъде чувството за вина е благотворно за нас като хора и откъде започва неговата тирания?

          И така – човекът е сложно същество, в което съжителстват разумът и животинските инстинкти, вътрешното Аз и оценката на Другия, желанието и необходимостта, животът и смъртта. Затова още древните са казали, че най-важното нещо за човека е да опознае себе си. Точно за това служи човешката словесност. Тя ни поставя на кръстопътя, където се срещат обществената мяра на индивида и човешката мяра на обществото. Помага ни да разберем своите ценности, желания, вярвания, да правим своите избори. Да направим сблъсъка между Аз и Другия в мене малко по-хармоничен и по-приемлив.

Източник: "Диоген"

@bgmateriali.com

Изтеглиsave