Поезията на Лилиев вълнува и впечатлява със своята красота на изказа, мелодичност, благозвучие. В стиховете си поетът рисува един по-различен, по-хубав свят, устремен към доброто и духовното.

Лирическият герой в Лилиевата поезия търси в поетичното преживяване живота и действителността на свят, който желае да докосне и да бъде щастлив. Авторът разкри­ва красотата в мечтателния унес на героя си, устремен към щастие, пресъздава душев­ното му състояние и търсенията му чрез описанията на природата в стихотворения­та си. Конкретните природни обекти, описа­ни в стихотворенията, са изразна вътрешната действителност на героя, образи на мечтата. Но въпреки копнежа по един по-добър свят и моментната радост, изпитана пред карти­ната на възраждащата се природа, в своята същност героят остава една тъжна, обезве­рена и меланхолично настроена личност. Неговият полет към щастието, макар и миг­новен, е единствената цел на духовните му търсения.

В стихотворението „Тихият пролетен дъжд” Лилиев създава бодро и весело настроение. Настъпилата пролет променя душевната нагласа на героя. Той изпитва же­лание за живот, у него се събужда стреме­жът към щастие. Пролетта е символ на въз­раждането, на новия живот, на възкръсва­нето на света, отърсил се от тъгата и страда­нието. Нейната картина внася радост в ду­шата както на лирическия герой, така и на читателя. С пролетта идва и надеждата:

... с тихия пролетен дъжд

колко надежди изгряха!

Събужда се неутолимият копнеж на чове­ка към онзи друг, непознат, по-красив и стой­ностен свят. В своите духовни търсения ли­рическият герой иска да го достигне, да се докосне до неговата магическа сила и така да намери покой за душата си. Многократ­ното повторение на стиха „тихият проле­тен дъжд” внася не само поетичност и музикалност в творбата, но чрез него сякаш се осъществява съприкосновението с мечтата. Пролетният дъжд е символ на надеждата, на радостта, на раждането, на възкресени­ето. Напоена с него, природата се събужда след зимния сън. Разцъфтяват цветя и дър­вета, поникват първите тревички. Като сигнал за събуждане, за отърсване на душата от меланхолията и тъгата звънна дъждът:

Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха...

Пролетта силно въздейства върху съзна­нието и чувствата на лирическия герой. И както променлив и нестабилен е този сезон, в който се редуват слънце и дъжд, така и настроенията динамично се сменят. От една страна е красивият блян за един по-добър свят, от друга страна, лирическият герой е неудовлетворен, изгу­бил се в пътищата на живота човек. Стихът: „пролетни приказки шъпне”, допълва чувст­вото за безнадеждност и обреченост, които изпитва героят. Осезаема е нуждата му от топлина и разбиране, но той не може да ги намери в действителността. Моментното му щастие: „колко надежди изгряха”, ярко се про­тивопоставя на тъгата от помръкналата радост: „колко искрици изтляха”. Надежда­та, радостта, красивите копнежи са само един миг от вечността, моментно състояние на героя, защото негови постоянни спътни­ци са тъгата, безнадеждността, меланхолия­та. Духовното търсене на щастието също е част от неговата същност, която осмисля жи­вота, но въпреки това не е способна да го извади от нещастието и мъката.

Стихотворението „Светло утро” също звучи бодро и създава усещане за свежест, за ведрост и светлина. Долавят се радостта и приповдигнатото настроение на лиричес­кия герой от настъпилото ново начало. В творбата символното значение на светлото утро се припокрива става на пролетта в „Тихият пролетен дъжд”. Поражда се усеща­не за полет в утринния простор. Началото на деня се свързва с възраждането на душа­та за нов живот. Всичко се пробужда от нови духовни устреми, прозвучали като музика в първия стих:

Светло утро, ти прокуди

всяка пара и мъгла...

Показателен в случая е глаголът „прокуди", който поражда очакване за промяна, за отхвърлянето на нещо нежелано и появата на новото. С пропъждането на тъгата и не­щастието в душата остават красотата и ра­достта пред чистото и свежо утро, символ на духовното прераждане и живота. Както в „Тихият пролетен дъжд”, така и тук при­съствието на лирическия герой е подчерта­но единствено с притежателното местоимение „моите”. Но въпреки това неговият об­раз отново не остава скрит за читателя. Ге­роят е в духовно търсене на красотата, стре­ми се към нейната пречистваща сила. В твор­бата повтарящият се стих:

пеперуди, пеперуди,

тънки сребърни крила...,

внася не само движение, бодрост и лъчезарност на картината, но е символ и на окриле­на надежда. Прероден и щастлив, героят се чувства в „безбрежна шир” от красота и съ­вършенство. Осезателна за читателя е цялата тази светлина, която блика от стиховете:

Затрептяха изумруди,

цяла мрежа светлина...

Тази светлина също е израз на надеждата, на вярата в бъдещето. Усеща се стремежът на лирическия герой към един облагороден свят, в който властват доброто и красивото. Чрез символиката на пеперудите, на изум­рудите, на светлото утро, отвеждаща към радостните трепети на душата, открила тайнството на възкресението, на обновле­нието, Лилиев създава изящно като звучене и оптимистично като внушение стихотво­рение. Светлината, която струи от него, е символ на надеждата, на вярата, на пробуж­дането, за което подсказват и изразните глаголи „звънна”, „затрептяха”, „събуди”. Стихотворението звучи с характерната за поезията на Лилиев неповторима музикалност, постигната чрез игра на думи, красиви фрази, благозвучни словосъчетания.

Съвсем различно настроение създава сти­хотворението „Кръгозори надвесени”. В не­го Лилиев разкрива безнадеждността и от­чаянието, обхванали човешката душа. Ли­рическият герой е в свят на скръбна пустота. Усеща се нещастието, мъката, самотността на един обезверен човек, изгубил пътя в жи­вота си. В стихотворението описаната есен­на природна картина е символ на залеза на човешкия живот. Тя поражда тъжни чувства, буди усещане за-обреченост. Повторение­то на стиха:

Ръми,

есен е,

още повече засилва това усещане, като съ­щевременно създава и музикално звучене на творбата. Есенният дъжд се свързва със символиката на скръбта, на отчаянието, на залеза, на нощта, на смъртта. Той не е необходим като пролетния, за да възкреси природата, няма прераждаща сила. Обри­суваният пейзаж внушава чувство на неуютност, на студенина и тишина. Няма го звъна, липсва светлината, както и безбрежната шир. Всичко е прихлупено и мрачно, навяващо тъга и скръб:

Кръгозори надвесени

и сплъстени  тъми...

Изградена е картината на един отчужден и тъжен свят, в който лирическият герой е самотен, унесен в „глухи жалби”. Той отново е в своето постоянно меланхолично състоя­ние и броди сам.

Трите стихотворения сякаш представля­ват един неразрушим цикъл, в който щас­тие и нещастие вървят ръка за ръка, редуват се, преливат едно в друго и в крайна сметка се сливат в океан от чувства.

Поезията на Лилиев рисува един по-раз­личен свят, разкрива духовните търсения и стремежи на една чувствителна и самобит­на натура, кара читателя да търси красивото и доброто не само в света около себе си, но и в себе си.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave