ЕКСТРАЛИНГВИСТИЧНИ И ПАРАЛИНГВИСТИЧНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ В УСТНОТО ОБЩУВАНЕ

 

          ◾ Общуването е обмен на информация, представена чрез код (система от символи), който участниците в общуването владеят.

          ◾ Езикът е системата от символи, чрез които се предава информация.

          ◾ Речта е целенасочената съзнателна употреба на елементите от езиковата система в конкретна комуникативна ситуация.

          ◾ Тъй като общуването предполага обмен на информация, размяна на идеи, мнения, оценки, то се определя и като вид социално взаимодействие. Общуването е условие за реализиране на съвместна дейност от членовете на дадена група. Чрез взаимодействието в групата индивидът се социализира, изявява се като личност, развива своите способности, разширява връзките си с други индивиди, като наред с това допринася за развитието и на самата група, от която е част.

          ◾ В зависимост от формата, в която се реализират езиковите средства, общуването може да бъде устно или писмено.

          ◾ Речевата (комуникативната) ситуация е съвкупността от всички условия, които са необходими за реализиране на общуването. Тя включва следните елементи:
            • участници: отправител (адресант) и получател (адресат) на съобщението;
            • комуникативен канал: слухов или зрителен; еднопосочен (без обратна информация за степента на възприемане на съобщението, например печатни издания, радио, телевизия) и двупосочен (при разговор, чат);
            • код: системата, чрез която се предава информация;
            • предмет (тема) и цел на общуването;
            • ситуационен контекст (място и време на общуването) и социален контекст (социалните роли на участниците в общуването).

          ◾ В зависимост от ситуационния контекст, в който се реализира обменът на информация, както и от социалния контакт между участниците и предмета на общуването, то може да бъде официално или неофициално. 

          ◾ Според това в коя функционална сфера протича общуването – битова, научна, делова, естетическа и медийна сфера, се диференцират езиковите функционални стилове (регистри). Това са варианти на книжовния език, включващи устойчив набор от езикови средства, които са типични за конкретната обществена сфера.

          ▶ Успешността на устната или на писмената комуникация се определя от степента на постигане на комуникативната цел. Върху ефективността на този процес влияят фактори, свързани с елементите на комуникативния процес:

            * Адресантът изпраща послание (съобщение) на адресата.
            * Посланието е съставено според правилата на определен език (код), който и двамата участници в общуването познават – адресантът знае езика и съставя съобщението; адресатът знае езика и е в състояние да разбере съобщението.
            * Между участниците има пряк или индиректен (опосредстван) контакт.
            * Съдържанието на съобщението е свързано с определен референт (елемент от действителността, за който се говори) и се формира в определен контекст.

             ▶ Контекстът включва всички елементи от средата, в която протича общуването. Той влияе върху интерпретацията на съобщенията, разменяни между участниците в общуването.

             ▶ Видове контекст:
            * лингвистичен (езиков; непосредствен) контекст: речевото обкръжение, в което се реализира конкретна дума, изречение или текст. Когато многозначна дума е употребена в конкретен езиков контекст, многозначността „се снема“ и се реализира едно от значенията й, например нос, мост, земя, бит – съществително, причастие.
            * екстралингвистичен (извънезиков; ситуативен) контекст: физическата среда, ситуацията, в която се реализира общуването. Характеристиките му се определят от елементите на речевата ситуация време, място, социални роли на участниците и отношения между тях. Екстралингвистичните фактори влияят върху избора на езикови средства (стил и регистър) и структурирането на текста и при устно, и при писмено общуване.

              ▶ Екстралингвистичните характеристики на общуването се изграждат от:
            * функционалната сфера, в която протича общуването – делова, институционална, обществено-политическа, научна, медийна, естетическа (художествена), битова;
            * ситуацията на общуването (официална или неофициална);
            * конкретното време и място на общуването;
            * социалните роли на участниците в комуникативния процес.

               ▶ Екстралингвистиката, или външната лингвистика, изследва връзките и взаимоотношенията между езика и всичко, което не е език. Неин обект са етническите, обществено-историческите, социалните, географските и други фактори, свързани с развитието и функционирането на езика. Като екстралингвистични дисциплини може да се определят:
            * психолингвистиката;
            * социолингвистиката;
            * етнолингвистиката.

          ▶ Устното общуване се характеризира с постоянно комуникативно взаимодействие между адресанта (говорещия) и адресата (слушащия). При предаването на информацията участниците в общуването реализират два типа речеви дейности: говорене и слушане. Връзката между тези дейности също влияе върху успешността на комуникацията.

          Специфично за устното общуване е, че предаването на информацията може да се осъществи чрез два типа средства:
            * вербални (езикови) знаци: думи, изречения, текстове;
            * невербални знаци: мимики и жестове, изражение на лицето, ориентация на погледа, движения на главата, ръцете или на цялото тяло, контакт със събеседника, разстояние между говорещите, външен вид (дрехи, прическа, аксесоари).

            ▶ Невербалните средства (жестове, мимики, телодвижения), които съпровождат, допълват, а понякога и заместват вербалните (звучащата реч), се наричат паралингвистични средства (от гр. πара – извън, покрай, и лат. lingua – език). 
            * За назоваване на системата от невербални знаци се използва и популярната метафора език на тялото.
            * Невербалните знаци могат да уточняват, подкрепят, подчертават, но и да опровергават казаното. Чрез тях въздействието на речевото съобщение може да се засили, тъй като се допълва с информация за емоциите, нагласите, оценките на говорещия. Те могат да покажат отношенията между участниците в комуникацията (близост, доверие, съгласие и под.) и да се използват за регулиране на комуникативния процес.
            * В устното общуване вербалната информация се възприема чрез слуховия канал, а информацията чрез паралингвистични средства се обработва чрез зрителния канал и това определя по-бързото й, дори понякога автоматизирано, възприемане и декодиране, както и обратната реакция.

          ▶ Паралингвистиката е дял от езикознанието, който изследва жестовете, мимиката, интонацията и други системи от невербални знаци, използвани в комуникацията. Езикът на тялото е обект на проучване и от други науки, сред които психолингвистиката, етнографията, културната антропология, когнитивната психология, социалната психология. Понятието „паралингвистика“ е въведено в края на 40-те години на XX век от американските лингвисти А. Хил и Дж. Трейгър, но интересът към този тип знаци датира още от древността. Днес паралингвистиката се занимава както с общотеоретични въпроси, свързани с теорията на комуникацията, така и с практикоприложни теми за въздействието чрез невербални средства и влиянието им върху успешността на комуникацията.
            * В англоезичните изследвания обектът на паралингвистиката често се стеснява единствено до звуковите (фонационните) явления, които съпровождат устната реч. По-разпространено е схващането, че паралингвистиката изучава система от средства, които са носители на информация в устното общуване:
            * Фонационни паралингвистични средства (параезик): сила и тембър на гласа, темп на речта, интонация, дикция, мелодика, паузи в потока на речта.

          Говорещите, които умеят да контролират силата на гласа си, интонацията, ритъма и мелодиката на речта, се възприемат като по-активни и динамични личности, чиято реч звучи по-убедително. Умението да се използват фонационните паралингвистични средства за успешно постигане на комуникативните цели, се формира чрез спазване на правоговорните правила, избор на подходящ произносителен стил, усъвършенстване на говорната техника.

            * Кинетични паралингвистични средства (кинетика, или кинесика): движения на тялото, които подсилват, подчертават, допълват, заместват или се противопоставят на вербалната информация в устното общуване. Включват мимики (всички движения на лицевите мускули) и жестове (движения и положения на главата, ръцете, краката или на цялото тяло). Жестовете имат различна природа и семантика. Паралингвистиката изучава само конвенционалните (общоприетите) жестове, които носят едно и също значение за всички, които ги използват. Ритуалните жестове (ръкуване, целуване по бузата, целуване на ръка и др.) са част от етикета, а неволните (примигване, кихане и др.) са биологични, в голяма степен несъзнателни, сигнали, а не специално избрани от говорещия невербални знаци.
            * Паралингвистични средства, свързани е пространствени параметри на общуването (проксемика): взаимното разположение на говорещия и слушателя (в интимна, лична, социална или публична зона; ъгълът, под който се гледат участниците в общуването; разположението им един спрямо друг); територията, където протича общуването (първична – домът; вторична – работното място; публични или свободни пространства).
            * Фонационните особености, мимиката, жестовете, използвани в устното общуване, и проксемиката изграждат паралингвистичната характеристика на участниците в комуникацията.

          ◾ Терминът комуникация е от латински произход, от глагола communicore, който означава „съединявам, споделям, съобщавам, добавям, внасям, свързвам, имам връзка с някого или с нещо“. Communicatio е и термин от реториката, обозначаващ фигура, с която ораторът се обръща към слушателите си и като че ли ги кани да вземат участие в обсъждането на темата.

          ◾ Термините общуване и комуникация обикновено се използват като синоними, но има и случаи, в които е възможно да се употреби само единият от тях. При пренасянето на информация чрез технически средства/канали до големи групи от получатели се говори за медийна комуникация или за масова комуникация, а не за медийно или масово общуване. Обменът на информация между екипите в една организация, фирма или предприятие се определя като организационна комуникация или бизнес комуникация, а не като организационно общуване.

          ◾ Британският логик и философ на езика Пол Грайс е първият учен, който обръща внимание на един от най-важните принципи на успешната комуникация: принципа на сътрудничеството между участниците в общуването. Ученият формулира четири максими на разговора, които произтичат от този общ принцип:
               – Максима за количеството (за пълнотата, количеството на съобщаваната информация);
               – Максима за качеството (за истинността на информацията);
               – Максима за релевантността (за отношението на съобщаваното към темата и условието на общуването);
               – Максима за начина на общуване (Изразявай се ясно! Избягвай двузначността! Бъди кратък и организиран!).

          ◾ Според някои изследователи в извънезиковия контекст се включват и интонацията, темпът на речта, паузите, шумовете в комуникационния канал, например смях, плач, покашляне и др. По-разпространено е разбирането, че посочените фонационни елементи (интонация, темп, паузи) са част от по-комплексна система от знаци, които наред с езиковите знаци се използват за предаване на информация.

          ◾ В Древен Китай съществувало изкуството сянг миен – „четене по лицето“. В Тибет също приемали Стойката на човека, походката му, ставането, сядането и други негови движения като елементи на комуникацията. Древногръцките оратори обръщали внимание на телосложението на говорещия, ръста му, спецификата на гласа, изражението на лицето, жестовете като част от елемента от системата на реториката акцио (произнасяне, действие). Смята се, че трактатът „Обучението на оратора“ на римския реторик Квинтилиан е първото голямо изследване на невербалното поведение.

          В своя труд „За изразяването на емоциите при човека и животните“, публикуван през 1872 г., Чарлз Дарвин коментира приликите и разликите между човека и другите животни, общите инстинкти (например за самосъхранение, за продължаване на рода), както и емоциите (страх, ярост, привързаност, удоволствие и др.). Специални изследвания върху невербалното поведение обаче започват едва през средата на XX век. Макар да се използват различни модели за класификация на паралингвистичните средства, проучванията показват, че част от невербалните знаци и сигнали са вродени, а други се придобиват. При втората група знаци влияние оказват етнокултурните особености на средата, в която се усвоява езикът и в която личността се социализира.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave