Умеем ли да ценим красотата в природата? Способни ли сме да я опазим и съхраним? На тези въпроси търси отговор Елин Пелин в своя разказ „Нане Стоичковата върба”.
Порасналата на воля върба в „сиромашкия двор" на многолюдното селско семейство на нане Стоичко приютява във високите си тежки клони един невероятно романтичен свят, населен от горди и красиви дългокраки птици. С любов и с вдъхновение Елин Пелин описва изключителното „радостно събитие". Заедно с разцъфналата пролет, когато душите на хората се изпълват със светли надежди, „честитата върба като чели това е чакала - отведнъж цяла се разлиства и във всяко гнездо почва живот ".
Очарован от възкръсналия живот в природата, авторът одухотворява образа на върбата: „Още от земята тя се разклоняваше на пет здрави и еднакво дебели братя." Всеки от тези „пет братя" сама за себе си е отделно и могъщо дърво. Но превърнали се в едно цяло, те придобиват облика на „грамадна китка", която се издига „високо над къщите и плевниците" и привечер хвърля „сянка като някой баир върху широката поляна". Приказно красива, короната на нане Стоичковата върба се е превърнала в общ дом за голям род щъркели, свили дванайсет гнезда. Чудният образ на това гордо дърво, носещо в клоните си живот, олицетворява трудовото всекидневие на задружно българско семейство: „...щърците хвъркат, отлитат, долитат... мъкнат клечки, парцали, слама, нареждат домакинството си и се радват на живота в мир и сговор..." Чрез техния живот Елин Пелин утвърждава труда като нравствена ценност.
Радостно оживление настъпва в дома на нане Стоичко след пристигането на щъркелите. Светът наоколо се преобразява. Небето се изпълва със светлина. Сивият мрак отстъпва. Всичко в природата приветства долетелите отдалеч птици. „Дългокраките гости" са се завърнали отново в родния си дом. Искрена и непринудена е детската радост, бликнала в обредната песничка: „Щърк клечи – аз хвърча!". Малчуганите „изскачат радостни, затичат се", „заскачат и завикат". Към всеобщото оживление се присъединява и стрина Стоичковица, която застава „умилено" и гальовно приветства скъпите си гости. Доброто й сърце прелива от щастие. „Възбудена от празничната картина", тя искрено се радва и известява съпруга си за тяхното идване. След дълга раздяла Стоичковица отново посреща птиците като свои собствени деца. Те са част от живота й, от усетената радост. Дори и душата на нане Стоичко - „твърдоглав и проклет човек", се пробужда от „ веселия вик на децата". Детският безгрижен смях пленява всички, усетили хармонията в природата. С идването на скъпите гости - щъркелите, „в къщата на нане Стоичко настава радост, в селото празник".
Елин Пелин открива силите на живота в олицетворения образ на дървото, дарява го с дълбока и нежна чувствителност. Върбата е един от фолклорните символи на събуждащата се за живот природа.
Емоционалният ход на действието се променя неочаквано. „Капата" на нане Стоичко щъркелът отнася високо горе в клоните на върбата. Настроението се сменя. Сякаш „залязва" „слънцето" в душата на Елин-Пелиновите герои. Зли мисли спохождат намръщения „като облак" и „лют" в гнева си „като арнаутска чушка" нане Стоичко. Злото е обсебило не само душата му, но е надвиснало като неумолима заплаха над цялото семейство. Руши се хармонията между човека и природата. Всички изтръпват, притаяват дъх. Когато брадвата се врязва в дървото, човешката душа е покосена от мъка: „Скоро грамадното дърво се залюля страшно и се наведе. Разтрепераха се смъртно клоните му и дънерът изпращя, сякаш извика от болка. Убитото дърво се наклони бавно и падна на поляната с трясък и проклятие. Крехките му съчки се изпочупиха с плач. От разрушени те гнезда се вдигна прах."
Яростта на човека носи зло за себе си и за природата. Героят напуска очертанията на двора, сякаш бяга от мястото на срамното си деяние. Стрина Стоичковица, „уплашена" и „смаяна", отправя гневно проклятие към своя „твърдоглав и проклет"'съпруг: „Ка не бе те грях! Господ да те убие!"
Противоречиви са чувствата на стрина Стоичковица. Съжаление и болка за погубения живот на не излюпените щъркелчета и за отсечената чудно хубава върба, но и неприкрит протест изразяват думите й. Нейната душа не приема насилието. Тя всъщност изразява гневния упрек на автора.
Природата е тъжна, Елин Пелин съчувства на своите герои за отнетата радост в душите и разрушения хармоничен свят на човек и природа. Финалът на разказа оставя чувство на тревога и у читателя.
@bgmateriali.com
