ЧОВЕШКИТЕ СЛАБОСТИ НА ДУШКО ДОБРОДУШКОВ

В някои от своите разкази Елин Пелин осмива човешките слабости - криворазбрано чувство за възпитание, срам от произхода, лицемерие, раболепие пред висшестоящите. Причината за непринудения смях се крие в разминаването между претенциите на героя и поведението му, между желанието за самоизтъкване и реалността. Иронизирайки своя герой, Елин Пелин разкрива истинската му същност, без да бъдат назовавани конкретните качества. Читателят сам стига до обобщенията, наблюдавайки действията на героите.
В разказа „Печена тиква” главен герой е архиварят Душко Добродушков. Дошъл от село, той страда от чувство за малоценност, срамува се от селския си произход и старателно го прикрива. Самото име Душко Добродушков носи ироничен подтекст. Би трябвало името Душко да идва от душа, което би означавало, че героят е изключително добър. Според постъпките му се оказва, че значението на думата „душа”, особено в умалителния й вариант „Душко", трябва да се разбира в преносен смисъл - човек без воля, мекушав. Целта на автора е да осмее поведението на своя герой.
В началото на повествованието Елин Пелин ни представя Душко, който се озовава в дома на управителя, за да подпише книгата. Любезно поканен от семейството на управителя да похапне печена тиква, архиварят обаче отказва. Коя е причината, след като това е неговото любимо лакомство? Желанието му да демонстрира изтънчения си вкус, да покаже гражданската си изнесена същност го кара да се представи в смешна, жалка светлина. Пред очите му е „захаросаното парче тиква с почервеняла и съблазнително прегоряла кора", а той отказва любезната покана, като търси неоснователни, неубедителни и жалки извинения: „...стомахът ми, знаете, господин управителю, е отвикнал от такива работи". В следващия миг започва душевната му борба. Душко се самообвинява. Възмущава се от действията си, нарича себе си „диване". Героят изпитва искрено съжаление, че не се е възползвал от
гостоприемството и не е опитал вкусната тиква. Това е началото и на сполетялата го трагедия, която ще се разрази в душата му. Авторът надниква в мислите му, прави ни съпричастни на драмата на един жалък човек: „ - Всъщност, ако има нещо, което най-много да обичам на света, то е печена тиква - почна да размишлява той, като вървеше с наведена глава... Ям ги като прасе. Но да им не е пустото име такова! Тиква! Звучи някак просташко, дявол да го вземе! Глупешко, селендурско нещо! Ще кажат тоя и тоя яде тиква - махни го - човек без култура, простак, с една дума - свиня. Някога ще ида в село, само тикви да се отям! Далече от хората!"
Прекомерно силно е желанието на героя да се представи като културен, възпитан човек и да прикрие, че е роден на село. Поведението му предизвиква искрен смях, защото предпочитанието към определена храна не може да повлияе върху изисканите маниери. Потискайки искрените си желания, Душко се проявява като лицемер, като човек, който лакейничи пред началника, само и само той да не го помисли за прост селянин. С това свое поведение обаче той съвсем се забърква, като далеч не успява да постигне целта си.
Мисълта за недокоснатото „захаросаното парче тиква" не го напуска и в съня му. Душко става неспокоен, действията му - необмислени. Елин-Пелиновият герой погубва сам себе си - „мъчителният призрак на тиквата" постоянно го преследва. Иносказателният му сън за голямата като планина тиква внушава идеята, че всеки човек сам може да се погуби, със собствените си действия: „Присънва му се едно поле, ама какво поле! Дълго, широко, краят му се не вижда! По него се натъркаляли ония ми ти печени тикви и над всяка се вие сладка пара! Душко върви из това поле, гледа тиквите и му се иска да си отрасне, но щом се наведе, тиквата изчезва.” Мисълта за тиквата потиска през цялото време героя, откакто е отказал на управителя да опита вкусното парче. За него няма покой, ежедневието му се превръща в кошмар: „Чудовищната тиква го настига и се хвърля върху него.”
За Душко няма друг избор, освен да се предаде и да осъществи натрапчивото си желание. По време на празненството на писаря, Душко преодолял страха си от хората, споделя желанието си всички да похапнат заедно печена тиква. Героят е безкрайно щастлив, когато идеята му е приета и осъществена. Радостта му, за съжаление, се оказва краткотрайна: понесъл тавата с печената тиква, осъществил най-после съкровеното си, измъчващо го желание Душко за нещастие среща случайно управителя. Гузен от своята лъжа, той не ще може да похапне повече от любимата си печена тиква. За него е важно да се представи пред управителя. Реакциите му доказват за сетен път, че героят е безволев зове: „Душко си глътна езика", „беше прежълтял като мъртвец". Финалът на разказа убедително показва, че Душко Добродушков няма да може да продължи борбата със себе си. „Печален и убит" от своето безсилие, той напълно се предава: „Зле ми е, много ми е зле, момчета!... Ще се мре..."
Елин-Пелиновият герой е не само смешен, но и жалък. Човек, който постоянно прикрива произхода си и иска да се представи за културен и образован, губи завинаги самочувствието и самоуважението си. Достойната личност е честна и открита. Тя вярва в своите достойнства и тогава успява да реализира себе си. Така ще се издигне в очите на другите и ще спечели тяхното уважение. А Душко Добродушков, със своето желание да се представи за това, което всъщност не е, и с раболепието си пред стоящите над него, се превръща в нарицателно име за всички хора, които са нищожни по душа и неспособни да превърнат мечтите си в реалност!