ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – „ПОТОМКА“
ОБРАЗЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ЖЕНА
През 20-те години на миналия век с овации и признание като равна в една територия, запазена дотогава само за мъжете, в литературния живот влиза Елисавета Багряна. След публикуването на поетичния й цикъл, а след това и на стихосбирката „Вечната и святата“, Багряна вече е авторитет в националното пространство. В този цикъл е включено и стихотворението „Потомка“, белязано от устрема на непокорния дух на поетесата, устоял на времето и превратностите на съдбата. Днес е трудно да си представим нашето литературно наследство без това стихотворение, защото то носи в себе си духа на волната, свободомислещата българка, коренно различна от патриархалната жена, която е неразделна част от своя съпруг, длъжна да се грижи за семейството си. Нищо не е в състояние да спре лирическата героиня да се освободи от ограниченията на обществото.
Стихотворението е изградено под формата на изповед. Героинята е изправена пред необходимостта и желанието да прецени своя жизнен път, своя избор и постъпки. Изповедта в творбата разкрива ценността и настъпателността в позициите й. Затова и грехът е повод за гордост и в неговото осъзнаване има нещо предизвикателно.
Самото заглавие – „Потомка“, поставя основния проблем на творбата – потомството като наследяване на устойчиви родови черти. Но още след първия стих поетесата изгражда друго впечатление. „Няма прародителски портрети“ говори за това, че лирическата героиня не е запозната със своите прародители. Тя не знае кои са били предците й, нито знае „техните завети“. Това не означава, че тя не се интересува от родното. За нея не са важни формалните връзки с рода – „фамилна книга“, „портрети“. По-важни са духовните и това, което е останало в наследство и я е оформило като свободна личност, като жена, непрекланяща глава, устремила се непоколебимо напред във времето, котата жените като нея няма да бъдат ограничавани и потискани.
За да обясни наличието на своята „древна, скитническа, непокорна кръв“, героинята търси оправдание в „прабаба тъмноока“, която й е оставила в наследство един буен нрав. Тази прабаба, която много отдавна е нарушила догмите, като е избягала с „чуждестранен светъл хан“, е престъпила забраните, законите и нормите на рода си зареди любовта. Тя е извършила грях според моралния кодекс на рода, но е останала вярна на сърцето си. Бунтът винаги е съпроводен с риск и опасност. Свободата и любовта понякога трябва да бъдат заплатени скъпо. Но щом си последвал повелята на сърцето си, значи си поел и риска. Образи на поетия риск в стихотворението са конският тропот, кинжалът, плясъкът на бича....
Наследница на такива предци, лирическата героиня не може да се промени и да приеме догмите, които й се налагат. В кръвта й тече непокорство, което „буди нощем гневно“ нея, а и много други български жени, въплътени в образа й. Разпадат се стереотипите на патриархалната жена. Споменаването на първородния грях подсказва колко древен е повикът на кръвта, но от друга страна, той носи и непримиримостта, бунта, желанието да се прекрачват забраните. Епитетите „древна“, „скитническа“, „непокорна“ създават внушението за силен характер и несломимост надуха. Образът на българската жена става силен. Бушуващата в нея кръв поражда желанието за свобода. „Тя от сън“ я буди нощем и я води към „греха“ й пръв. Опозицията „тъмноока-светъл“ засилва внушението за непокорство и жажда за нещо различно. Лирическата героиня не може да промени това, което е наследила. Кръвта, която тече в нея, не й позволява да бъде друга.
Образът на вятъра асоциативно се съотнася с образа на жената, прекрачила всички забрани и последвала повика на сърцето си. Тя е волна и непокорна като вятъра, принадлежи на необхватните пространства и само чрез тях може да се почувства истински жива.
Неслучайно Багряна намесва и природните сили, за да изрази и покаже по-ясно образа на свободната българка. „Крайдунавските равнини“ формират представата за необятност. Няма граници и пречки, които да спрат устрема към новото. Необятните пространства дават право на избор. Природата помага на тези, които искат да бъдат различни и свободни. „Вятъра“ следите заличава и никой не е в състояние да се изправи пред силата на стихиите и да ги победи. Хората не могат да спрат тези, които са нарушили догмите и са избягали, защото природата им помага да продължат напред. Ето защо лирическата героиня обича „необхватните с око поля“. Те и предоставят свобода и право на избор. Тя самата се превръща в стихия – „волен глас, по вятъра разлян“. Нейната дума ще бъде чута от всички. Героинята ще направлява живота си и хората около нея— „конски бяг под плясъка на бича“.
Въпреки желанието си за свобода и стремеж да разруши ограниченията на обществото, героинята не е неморална. Тя съзнава, че със своето поведение ще нарани много хора. Ето защо заявява, че може да е „грешна и коварна“, но тя не е забравила своя устрем към развитието. Като живо същество и за нея ще настъпи моментът, в който „сред път“ ще се сломи. Тук образът на жената приема нови очертания, допълва впечатлението, че тя е много важна част от живота. Обръщението „моя кръвна майчице-земя“ изгражда образа й като начало на всичко, дори и на мъжа. Тя не трябва да бъде потискана и мачкана, а волна и неограничена.
В стихотворението „Потомка“ Елисавета Багряна разрушава стереотипа на патриархалната жена. В своята героиня тя въплъщава обобщения образ на българската жена, която иска да бъде свободна и да продължи напред без ограничения и догми. Тя се устремява към широкия свят, където може да бъде възприета като мислеща, готова да направи сама своя избор. Притежателното местоимение „моя“, епитетът „кръвна“ и умалителното „майчице“ внушават колко тясна е връзката на лирическата героиня с изначалната прародителка. Внушават и това, че мисията на жената е да бъде мост между поколенията, който да предаде устойчивите качества на рода. Тя е тази, която е пазителката на родовата памет и едновременно с това – приносителка на бунтовната кръв.
Жената в творчеството на Багряна е „вечна и свята“, светица и грешница, но винаги личност. Тя открива своето духовно родословие в бунта и непокорството, в желанието да последва и да отстоява любовта си, дори котата прекрачва законите на рода. За пръв път в стиховете на Багряна българската жена надига своя глас и има дързостта да се опълчи срещу порядките, заставящи я да бъде просто майка и домакиня. Потомката на родовото време става потомка на земята майка, на вечния копнеж по свобода и волност. Нейното гневно нощно събуждане е великото събуждане на сетивата. То утвърждава любовта като върховна, универсална човешка ценност.
Димитрина ЛАЛОВА
@bgmateriali.com
