ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – „ПОТОМКА“
СИЛАТА НА РОДОВИТЕ КОРЕНИ

 

          Елисавета Багряна! Най-светлата звезда в нашата поезия. Великата! Недостижимата! Разкрила нови хоризонти на българското поетическо слово, дарила го със свеж въздух и с пулс, който е в хармония с пулса на света, на звездите, на „сърцето човешко“. С нейната поява през 20-те години на миналия век в поезията ни навлиза поредната новаторска тенденция в европейската поезия по това време. Тя се характеризира с преодоляването на безплътната атмосфера на символизма и с насочването на поетичното слово към земната чувствителност и към по-сетивното възприемане на света в неговите конкретни форми и превъплъщения.
          Първата стихосбирка на Багряна – „Вечната и святата“ (1927), притежава именно тази нова духовно-емоционална атмосфера – витална и жизнерадостна, следваща пулса на пълнокръвните човешки чувства, силата на земното и светлината на високите простори. В нейното художествено пространство се откроява духовният образ на една лирическа героиня, непозната дотогава в поезията ни – волнолюбива и непокорна, жадуваща да „разтроши ключалките ръждясали“ на житейските условности и предразсъдъци. Тя живее с поривите на „древната“ си кръв и с изгарящите я докрай чувства, с радостта от земните наслади и от смелите полети на духа си към „непостижното“ и „просторното“.
          Ярък израз на този вътрешен облик на лирическата героиня на Багряна е стихотворението „Потомка“, написано през 1924 г. Основният проблем в него е проблемът за родовата първооснова, която индивидът наследява от своите далечни предшественици. Човекът е микрокосмос, в който се преплитат душевни пластове, завещани от предците му, в който звучат гласове, дошли от родовото праначало. Той е загадка, която трудно може да бъде разгадана, ако не се обърнем към родовите корени. Към такива размисли ни води стихотворението на Багряна – едновременно лирически размисъл и лирическо откровение.
          Героинята търси пътища за опознаване на собствената си същност. Тя не притежава традиционните родословни източници – портрети или летописни книги, които биха й подсказали чертите от колективния духовен портрет на предците й, за да търси в него себе си:

          Няма прародителски портрети, 
          ни фамилни книги в моя род,
          и не знам аз техните завети,
          техните лица, души, живот.

          Думите „няма“ и „не знам“ са категорично отрицание на реалната възможност да се открият вътрешни белези чрез материални знаци. Надарена обаче със свръхчувствителност, лирическата героиня на Багряна намира друг, по-верен път за откриване на духовната си същност. Това е гласът на сърцето, усещането на кръвта, пулсираща във вените й – онази „древна, скитническа, непокорна кръв“, която я буди през нощта, разпалва цялото й същество и я води към непозволени наслади:

          Но усещам, в мене бие древна,
          скитническа, непокорна кръв.
          Тя от сън ме буди нощем гневно,
          тя ме води към греха ни пръв.

         „Нощем“ най-ясно зазвучават в нас гласовете, идващи от далечни времена, потискани през останалото време от нашия Аз. Нощем човекът е същият и не е същият – в него заговаря другата негова същност, скрита дълбоко в гънките на подсъзнанието му. Това са отгласи на всичко изживяно от предходниците му – отци и праотци, на които той е продължение. Същевременно той се явява начало на друга същност, която също ще има продължение. Такъв е законът на родовата кръв.
          Съзнанието на лирическата героиня се раздвижва, за да даде път на гласовете от миналото. В него изплуват забравени чувства, стихнали страсти, образи, които с помощта на въображението добиват в едно и също време реални и нереални очертания. От този въображаем свят пред вътрешния поглед на героинята се явява романтична картина: бягството на „прабаба тъмноока“ с един „чуждестранен, светъл хан“. Избягали от забраните, от строгото табу, пренебрегнали тегнещото над тях наказание, те вихрено летят в крайдунавската равнина на крилете на своята любов. Чаткащите копита на коня, понесъл ги в степта, устременият вятър, спасил ги от кинжала на наказанието, волните пориви, непокорството, бягството – каква  по-привлекателна картина за пламенната и волнолюбива душа на лирическата героиня на Багряна! Този е портретът, който тя е наследила от кръвните си предшественици. Тя го усеща свой и близък с всичките фибри на кръвта си. В нея бушува кръвта на амазонката, която обича „конски бяг под плясъка на бича, волен глас, по вятъра развян“. Конят и вятърът като символи на волността са ключови образи не само в това стихотворение, но и в цялата поезия на Багряна, изразяващи най-същностната черта на нейните героини. Волен полет към далечното и просторното, скитнически пориви и жажда за всеотдаване на непознатото, стремеж за докосване до безграничното са техните отличителни черти. Лирическото пространство се разширява до безкрайни предели, поемайки широтата на духа и смелите желания на тяхната създателка. В това широко пространство на волността и жизнеността се извисява любовта на жената – пламенна, горда, всепокоряваща любов, независеща от условности и предписания, пренебрегваща всякакви препятствия и забрани, която разрушава границите между позволеното и непозволеното и върши това с онази смелост, с която прабаба „тъмноока“ е избягала с чуждестранния „светъл хан“, въпреки заплахата на кинжала.
          Обхваната от романтични чувства, лирическата героиня на Багряна обаче има реалистичен поглед към своята женска същност. Тя признава, че душевната й устойчивост би могла да бъде сломена, осъзнава, че носи „греховното“ начало, завещано от далечната предходница: „Може би съм грешна и коварна, / може би сред път ще се сломя.“ Но тя усеща не само слабостите на своята женска природа, усеща и силата, която идва от една друга, съдбовна връзка, предопределяща душевността и жизненото й поведение – връзката със земята, с родната „майчица – земя“. Изповедта й звучи като молитва:

          ...аз съм само щерка твоя,
          моя кръвна майчице – земя.

          Тези финални стихове допълват представата, която стихотворението „Потомка“ изгражда за кръвните връзки на лирическата героиня. Това е общият родов корен, който оформя нейното съзнание и изгражда нашата личностна и национална същност.
          С тези свои смислови пластове стихотворението „Потомка“ се откроява като дълбоко съдържателна лирическа творба. То не само ни приобщава към богатия духовно-емоционален свят на героинята на Багряна, но ни дава насоки за размисли, които отвеждат към значими общочовешки проблеми.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave