За негов родоначалник се смята френският мислител Мишел дьо Монтен, който го налага със своята книга „Опити” (1580 г.). „Опити”-те на Монтен представляват свободни размисли върху различни страни на човешкото битие, споделен житейски опит, мъдростта на един живот, но мъдрост, почерпена не само от живота, а и от книгите. Така още при раждането си есето се очертава като критически жанр. Защото есетата на Монтен в голяма степен представляват тълкувание не само на натрупан индивидуален жизнен опит, но и на съхранен в литературното творчество въобще. ходни по дух са и „опитите” на друг родоначалник на есеизма - Френсис ейКън (1597 г.). Опитите на двамата се различават по това, че Монтен разсъждава с мъдростта на оттеглилия се от света аристократ, а мъдростта на БейКън е на стремящ се към властта търговец, на енергичния буржоа. Разбира се, още преди Монтен съществува богата - особено у гърците и римляните - традиция на философстване като споделен жизнен опит в свободна форма (Сократ, Платон, Сенека и др.) У Монтен обаче този вид мислене се превръща в жанр, който получава оригиналното си име ЕСЕ. През XIX и XX в. свободната форма на есето се оказва предпочитана и от критици, и от писатели (най-често в междинната зона между критика и литература), когато писателите се изявяват като критици и критиците - като писатели. Есеистичен характер имат портретите на Сент ьов, а в нашия век забележителни писатели и критици есеисти са Андре Жид и Пол Валери, Томас Май и Херман Хесе, Томас Елиът и Стефан Цвайг, Ален и Андре Мороа и др.

Традициите на българското есе се поставят далеч още преди времето, когато на български език се появява жанровото понятие „есе”. Александър Балабанов нарича Захари Стоянов „първия български есеист”, имайки предвид твърде свободната и жанрово неканонична форма на неговата публицистика, мемоаристика и на биографиите му. Всъщност, традициите на българското есе могат да се потърсят и в по-далечно време, а именно в дидактичните и нравоучителни творби, създадени през Българското възраждане. В същинския си вид българското есе се утвърждава жанрово едва с произведението на Константин Величков - „ Писма от Рим” и с епистоларната проза на Пенчо Славейков.

Модата на есето у нас настъпва през 30-те години. Есета създават писатели, критици, философи, историци, психолози, народопсихолози, социолози, художници, музиканти и др. Писателската есеистика от този период е народопсихологическа (Антон Страшимиров К.Петканов), научнопопуляризаторска (Г. Томалевски), морализаторска (оян олгар) и пр. Константин Константинов пише есета с по-определен културноисторически и литературен характер. От тези традиции израства изключително самобитната есеистична проза на художника Илия ешков, събрана по-късно в „Словото на Бешков”.

СЪЩНОСТ НА ЕСЕТО

В „Речника на литературните термини” ще намерите следното определение за есе-то: „...Обикновено се отличава с оригинална Композиция, с изискан, цветист стил, изпълнен с афоризми, със самобитни и духовити разсъждения и смели обобщения, които често не съвпадат със системното научно изследване на дадения проблем. Авторите на есето се добират до своите истини и обобщения главно по умозрителен път, благодарение на своята начетеност.” Всъщност, есето се получава от сполучливото съчетание на свободата и мярката. Например може да се защити една теза: за човека, обществото, живота изобщо, но разработена с остра и проникваща мисъл, с топлота на преживяването, с дълбок, оригинален и свободен поглед върху проблема, защото в противен случай написаното би се превърнало в обикновена статия. Романът и разказът анализират, есето - синтезира. В него се типизира. Есеистът се стреми към мисли, които изглеждат общозадължителни и са художествено конкретни.

 ДА  ОБОБЩИМ В НЯКОЛКО ТОЧКИ ХАРАКТЕРИСТИКИТЕ НА ЕСЕТО

1.     Есето е граничен жанр между художествения, публицистичния и научния стил, свободно интегриращ техните стилистични средства, като буквално означава „опит”, експериментаторско поднасяне в свободно прозаично изложение на идея, оценка или преживяване.

2.     „Есето изнася напред асоциациите на една оригинална мисъл, възбудена от известен повод, която се разлива в свободна и красива игра и поставя нещата в ново осветление и неочаквана перспектива.” (П. Йорданов). Есето е точно равновесие между мисъл и форма, зад привидната лекота и непосредственост на изложението трябва да прозира оригинално, духовно-поетическо виждане.

3.     Стилът на изложението при есето не трябва да бъде наивно-емоционален или открито изповеден, а селективен и интелектуален.

4.     „Общата убедителност на цялото се раджа не само от логичната последователност на мисълта, но и от естетическата перспектива, в която тя е разположена.” (П. Йорданов)

КАКВО ТРЯБВА ДА БЪДЕ УЧЕНИЧЕСКОТО ЕСЕ?

По принцип есето е жанр, чиито граници са максимално размити, с акцент върху индивидуалност на мисленето и оригиналност на идеите. Ученическото есе предполага максимална свобода при интерпретацията на темата и изграждането на текста. Пишещият трябва да изрази своята индивидуалност, а не да възпроизвежда прочетено или чуто. Към тази свобода на изказа има обаче и редица „точни” изисквания, а те са:

>      да се определи обхватът на темата;

>      да се центрира идеята и да се обоснове логично, културно и да се приведат доказателства;

да се покажат не само конкретни знания, но да се положат в адекватен литературен, исторически и културен контекст;

>      мислите да се излагат в логическа последователност; абзаците да се свързват смислово;

>      мисълта да не е разпиляна, а да се обедини около проблема или групата проблеми;

>      езикът да е богат и образен.

Ученическото есе е вид литературно есе и представлява всъщност интерпретация при зададен изходен художествен материал. Ученикът - автор на есето - от своя гледна точка разкрива и тълкува смисъла на проблема, закодиран още в подаденото заглавие. Когато темата е цитатно зададена, свободата на автора-есеист е относително по-голяма. Цитатът насочва съзнанието към мотив, проблем, тема, образ, като доминиращата асоциация става отправна точка за субективната концепция, за личностния контекст при интерпретацията.

Есето провокира и ангажира съзнанието на критици, поети, филолози. Ето няколко мнения и интерпретативни позиции:

„Аз съм сам съдържанието на тая книга... защото рисувам себе си.”

(Мишел дьо Монтен, „Опити”)

„Есето е една смееща от поезия и философия, дето мисълта е основата, а образът - само средство или повод; то е една поезия, преодоляна, и следователно изгубена.”

(Ат. Далчев)

Есето най-често е изтънчена и сложна форма на непосредствен разговор, плавен начин за изразяване на размишления за нравствеността, афоризми и неща, казани между другото, по-малко строго и по-малко отблъскващо, отколкото си позволяват трактатите и беседите на морални теми. Есето трябва да изглежда свободно, но не немощно; неангажирано, но не тривиално. Всъщност, това е краткото изкуство на егоцентризма...

(Р. Фаулър, речник на съвременните литературни термини, 1993)

 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave