Петко Р. Славейков
Жестокостта ми се сломи
И рекъл бях: „Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!“
Ожесточен, пощада му не рачах:
„Да тегли — думах с яд, — нал тъй мъжди.“
Народ такъв, за друго недостоен
освен за мъки, нужди и тегла,
неучен род, безсмислен раб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?
За тоз живот, във прозебанье жалко
така мърцина влачен ден за ден —
теглото му бе изкупленье малко;
и не намери отзив то у мен…
Но, майко, чух как богу дух си дала
преследвана, и то за моя грях,
размислих как невинно си страдала
за туй, нали, че твой син ази бях?…
И поменах горката си невеста,
що прави с мойте клети две деца
без теб, без мен, неволница злочеста,
как тегли от безжалостни сърца!
И в твойта смърт, и нейното страданье
познах теглото аз, на тоз народ
развредиха се мойте вехти рани
за неговът и наш злочест живот!
Проклех и вси достойни за проклетства
и срам, и свяст притъпкали във прах,
виновници за всички тези бедства,
а заедно и себе си със тях…
И вслушах се… И близо, и далеко
все пак тоз глас: „Ах, помощ иде ли?“
Въздъхнах аз и толкоз само рекох:
„О, спи ли бог? О, бог не види ли?“
@bgmateriali.com