Петко Р. Славейков
    Жестокостта ми се сломи

    И рекъл бях: „Аз няма веч да плача
    за тежките на тоз народ беди!“
    Ожесточен, пощада му не рачах:
    „Да тегли — думах с яд, — нал тъй мъжди.“

        Народ такъв, за друго недостоен
    освен за мъки, нужди и тегла,
    неучен род, безсмислен раб, спящ воин,
    що чака той за тези си дела?

        За тоз живот, във прозебанье жалко
    така мърцина влачен ден за ден —
    теглото му бе изкупленье малко;
    и не намери отзив то у мен…

        Но, майко, чух как богу дух си дала
    преследвана, и то за моя грях,
    размислих как невинно си страдала
    за туй, нали, че твой син ази бях?…

        И поменах горката си невеста,
    що прави с мойте клети две деца
    без теб, без мен, неволница злочеста,
    как тегли от безжалостни сърца!

        И в твойта смърт, и нейното страданье
    познах теглото аз, на тоз народ
    развредиха се мойте вехти рани
    за неговът и наш злочест живот!

        Проклех и вси достойни за проклетства
    и срам, и свяст притъпкали във прах,
    виновници за всички тези бедства,
    а заедно и себе си със тях…

        И вслушах се… И близо, и далеко
    все пак тоз глас: „Ах, помощ иде ли?“
    Въздъхнах аз и толкоз само рекох:
    „О, спи ли бог? О, бог не види ли?“

@bgmateriali.com