ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА В „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ“ ОТ ХРИСТО БОТЕВ

 

          1. ЕПОХАТА, АВТОРЪТ И ТВОРБАТА

          Творческа история
          Стихотворението „До моето първо либе“ е публикувано за пръв път на 22 юни 1871 г. в първия брой на вестник „Дума на българските емигранти“, издаван от Христо Ботев. То е включено и в стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ през 1875 г.
          Според някои биографи на поета творбата е посветена на Мария (Мина) Горанова от Карлово, братовчедка на Ботев. За нея се знае, че е имала „глас чуден“, както е споменато в стихотворението. Получила е образование в Прага, но се е завърнала в родината си, където приема идеите на националноосвободителното движение. Между Мина и Ботев се заражда сърдечна връзка, но баща й я омъжва за богат търговец, който я отвежда далече. Предполага се, че поетът й посвещава и стихотворенията „На прощаване в 1868 г.“ и „Пристанала“.
          Съществуват и други мнения – че творбата е вдъхновена от „първото либе“ на поета – учителката Парашкева Шушулова. Тя е била много интелигентна, завършва образованието си в Русия, където се запознава с Ботев. След завръщането си в България става учителка в Калофер и там отново се среща с него. Поетът е привлечен от нейното обаяние и начетеност. Двамата се срещали и разговаряли, което не се приемало добре от патриархалното калоферско общество.

          2. ТВОРБАТА И НЕЙНИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

                     ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ

                     Остави таз песен любовна,
                     не вливай ми в сърце отрова –
                     млад съм аз, но младост не помня,
                     пък и да помня, не ровя
                     туй, що съм ази намразил
                     и пред тебе с крака погазил.

                     Забрави туй време, га плачех
                     за поглед мил и за въздишка:
                     роб бях тогаз - вериги влачех,
                     та за една твоя усмивка,
                     безумен аз светът презирах
                     и чувства си в калта увирах!

                     Забрави ти онез полуди,
                     в тез гърди веч любов не грее
                     и не можеш я ти събуди
                     там, де скръб дълбока владее,
                     де сичко е с рани покрито
                     и сърце зло в злоба обвито!

                     Ти имаш глас чуден – млада си,
                     но чуйш ли как пее гората?
                     Чуйш ли как плачат сиромаси?
                     За тоз глас ми копней душата,
                     и там тегли сърце ранено,
                     там, де е се с кърви облено!

                     О, махни тез думи отровни!
                     Чуй как стене гора и шума,
                     чуй как ечат бури вековни,
                     как нареждат дума по дума – 
                     приказки за стари времена
                     и песни за нови теглила!

                     Запей и ти песен такава,
                     запей ми, девойко, на жалост,
                     запей как брат брата продава,
                     как гинат сили и младост,
                     как плаче сиротна вдовица
                     и как теглят без дом дечица!

                     Запей, или млъкни, махни се!
                     Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,
                     ще хвръкне, изгоро, – свести се!
                     Там, де земя гърми и тътне
                     от викове страшни и злобни
                     и предсмъртни песни надгробни...

                     Там... там буря кърши клонове,
                     а сабля ги свива на венец;
                     зинали са страшни долове
                     и пищи в тях зърно от свинец,
                     и смъртта й там мила усмивка,
                     а хладен гроб сладка почивка!

                     Ах, тез песни и таз усмивка
                     кой глас ще ми викне, запее?
                     Кървава да вдигна напивка,
                     от коя и любов немее,
                     пък тогаз и сам ще запея
                     що любя и за що милея!...
                                                          1871

          3. ТВОРБАТА И СМИСЪЛЪТ

          1. Животът и смъртта в „До моето първо либе“
               • Ботевата поезия преобръща традиционните представи за живота и за смъртта, за техния смисъл и мястото им в йерархията на човешките ценности. Двете понятия се разглеждат на фона на бунтовните настроения на епохата, в светлината на идеала, който вдъхновява борците за национална свобода и социална справедливост. Темата за сложната обвързаност на интимните преживявания на личността, на нейните мечти и стремежи е историческата действителност е основна в стихотворението „До моето първо либе“.
               • Заглавието на творбата напомня за народните песни чрез съчетанието „първо либе“, с което във фолклора се означава любимата девойка. Изразът създава романтична нагласа и очаквания за нежна, лирична изповед, но чувствата, изразени в стихотворението, прозвучават в дисонанс с това впечатление. Деветте строфи, от които се състои то, може да се разделят на три смислови части: отхвърленото минало, страдалческото настояще и революционното бъдеще на лирическия Аз.

          Първа част 
          1. – 3. строфа – отрицание на миналото, изпълнено с любовни заблуди

                     Остави таз песен любовна, 
                     не вливай ми в сърце отрова, – 
                     млад съм аз, но младост не помня, 
                     пък и да помня, не ровя 
                     туй, що съм ази намразил 
                     и пред тебе с крака погазил.

                     Забрави туй време, 'га плачех 
                     за поглед мил и за въздишка: 
                     роб бях тогаз – вериги влачех, 
                     та за една твоя усмивка 
                     безумен аз света презирах 
                     и чувства си в калта увирах!

                     Забрави ти онез полуди, 
                     в тез гърди веч любов не грее 
                     и не можеш я ти събуди 
                     там, де скръб дълбока владее, 
                     де всичко е с рани покрито 
                     и сърце зло в злоба обвито!

               • Началната строфа започва с повелителна интонация, която преобладава в цялата първа част. С помощта на императивните глаголни форми „остави“ и „не вливай“ е въведен и основният мотив в трите строфи, съставящи този фрагмент – отрицанието на любовта и отказът от личното щастие. Епитетът „любовна“ обобщава всички емоционални трепети, копнежи и надежди, вложени в песента на девойката. Именно тези съкровени вълнения, на които е символ песента на либето, са категорично отхвърлени от лирическия Аз чрез съчетанието от метафора и метонимия „не вливай ми в сърце отрова“.
               • Мрачните нотки се засилват от следващите стихове и тяхното парадоксално значение: „Млад съм аз, но младост не помня“. Това признание съдържа трагичното осъзнаване на истината за безрадостното минало и настояще, погубени от страшната действителност. Младостта е пролетта на живота и би трябвало да е изпълнена с красиви блянове, с дръзки пориви, с волност и радост. Но във времето на потисничество и неправда илюзиите на младостта са безмилостно потъпкани, а вярата във възможното щастие е заменена от горчиво разочарование и отчаяние.
               • След така декларираното заличаване на преживяното следва различно предположение с антитезисен характер („пък и да помня“), но то не води до смислово-емоционален обрат, а по-скоро е използвано отново да се заяви отричането от миналите грешки и заблуди: „не ровя / туй, що съм ази намразил“. За лирическия Аз промяната в чувствата и разсъжденията е резултат от неговото съзряване и „проглеждане“. Пред него няма дилема. Той окончателно е погребал в съзнанието си това, което вече е нежелано, „намразил“ е личното и го е „с крака погазил“ в името на новия си житейски избор.
               • Следващите две строфи започват с повторение на повелителната форма „забрави“. Забравата трябва да изтрие спомена за това „време“, когато любовта е владеела сърцето на лирическия Аз и той е страдал като останалите влюбени „за поглед мил и за въздишка“. Тези терзания обаче са безвъзвратно отминали и с горчива самоирония и самообвинение младият човек сравнява себе си с „роб“. За гордата и свободолюбива личност робството е най-позорното състояние на човека, то означава пълно потъпкване на достойнството му. В контекста на историческата реалност, в която е създадена творбата, думата „роб“ е най-омразната и предизвиква силно вътрешно съпротивление срещу човешкото унижение. Но тази тежка оценка за миналото увлечение сякаш не е достатъчна за Аза, осъзнал кои са истинските ценности в живота. Драматизмът на разкаянието му се засилва чрез експресивната метафора „вериги влачех“, въвеждаща образа на веригите като символ на оковаването на свободната воля и духа на личността.
               • Мисълта за заробващата сила на сърдечната връзка се откроява и в следващите стихове. Споменаването на усмивката на либето не е с цел да се опише детайл от външността й, а е повод да бъдат споделени нови прозрения за миналите прегрешения. Естественият младежки порив към взаимност на трепетите е отъждествен с безумие, а героят упреква себе си, че заслепен от него, се е превърнал в ограничен и егоистичен човек, който се отнася с презрение към света. Във времето на всенародно страдание, на революционен кипеж затварянето в тесните рамки на интимния мир е равносилно на позорно бягство от истинските конфликти в тази съдбовна за народа ни епоха. Затова всеотдайната преданост към една жена е заклеймена като лудост, която принизява личността – „чувства си в калта увирах“.
               • Лирическият Аз не се стреми да смекчи пред либето твърдостта на своето отричане от миналите си вълнения, които пренебрежително нарича „онез полуди“. Тук се проявяват буйният темперамент на самия автор, непримиримата крайност на неговите емоции, познати ни от „На прощаване в 1868 г.“„силно да любя и мразя“. С помощта на метонимия и метафора („в тез гърди веч любов не грее“) той изцяло се дистанцира от предишния си живот. Огънят на сърдечното му влечение към девойката е напълно угаснал и тя е безсилна да го запали отново. Героят е непоколебим в стремежа си да отхвърли веригите на любовта и заявява убедено, че либето не може вече да я „събуди“. Той възприема света по различен начин, изпълнен е с нови усещания, много по-силни и завладяващи.
               • Изповедта на лирическия Аз разкрива трагизма на чувствата, които го измъчват. В душата му господства дълбока и безутешна скръб, тя е раздирана от вътрешни рани, причинени от сблъсъка с нещо, несравнимо по-важно от личните тревоги. Нестихващата болка поражда естествената реакция срещу виновника за страданието. Обичта, добротата и радостта са изчезнали от сърцето на младия човек и са заменени от злобата, която го е обсебила изцяло. Тя се превръща в най-силния мотив за неговата решителност и непреклонност, за готовността му да загърби собствените си желания и да отстоява универсалните човешки ценности.

          Втора част
          4. – 6. строфа – изображение на страдалческото настояще с неговата жестока реалност

                     Ти имаш глас чуден – млада си, 
                     но чуйш ли как пее гората?
                     Чуйш ли как плачат сиромаси? – 
                     За тоз глас ми копней душата, 
                     и там тегли сърце ранено, 
                     там, де е сѐ с кърви облено!

                     О, махни тез думи отровни!
                     Чуй как стене гора и шума, 
                     чуй как ечат бури вековни, 
                     как нареждат дума по дума – 
                     приказки за стари времена 
                     и песни за нови теглила!

                     Запей и ти песен такава, 
                     запей ми, девойко, на жалост, 
                     запей как брат брата продава, 
                     как гинат сили и младост, 
                     как плаче сирота вдовица 
                     и как теглят без дом дечица!

               • Това ново светоусещане намира израз във втората смислова част, в която обект на изображение са не драматичните душевни преживявания на героя в миналото, а острите конфликти в настоящето. Мрачната действителност го прави равнодушен към привлекателния образ на любимата. Нейният „глас чуден“ и младостта й не предизвикват вече възхищението му, защото бледнеят пред песента на гората. Още във фолклора песента на гората е изразител на тревогите, на скърбите и надеждите на народа, чрез нея се съхранява паметта за минали славни събития. В хайдушкия епос гората се явява майка и закрилница на юнаците, които се борят срещу тиранията, тя е пространството на свободата и волността. Затова изразеното в нейната песен е свещената истина, в която трябва да се вслушаш.
               • Реторичният въпрос „Чуйш ли как плачат сиромаси?“ въвежда темата за страданието на онеправдания български народ, измъчван от тежестта на националното и социалното потисничество. Думата „сиромах“ в Ботевата поезия е наситена с богат смисъл, тя е обобщено название на бедния и изтерзан клетник, унижаван и ограбван и от чуждите властници, и от алчните български чорбаджии. В стихотворението „Хайдути“ и в „На прощаване“ поетът е обрисувал нещастната съдба на народа с думите „тегло сюрмашко“ и „клети сюрмаси“. Но сиромасите са и движещата сила на народния бунт, както Ботев акцентира във финала на „На прощаване“: „...умря сиромах за правда, / за правда и за свобода...“. Затова в общия глас на гората и сиромасите се сливат мъката от вековното иго, гневът срещу несправедливостта и призивът за борба срещу нея. Това е гласът, който вълнува душата на непокорната и свободолюбива личност и за който тя копнее. Той засяга най-чувствителните струни в сърцето на лирическия Аз и го ранява особено болезнено.
               • Именно за това „сърце ранено“ изключителна притегателна сила има многозначното „там“. Думата „там“ набелязва очертанията на света на злото и безправието, но и на непримиримата съпротива срещу тях, обрисуван образно чрез стиха „...там, де е се е кърви облено!“. Изразът създава представа както за безбройните невинни жертви на безмилостните насилници, така и за стотиците народни синове, пролели кръвта си в борбата срещу тях.
               • Колкото по-силно отекват у героя жалбите на угнетените, толкова по-ясно и безкомпромисно се разграничава от „отровните“ любовни слова. В стремежа си да приобщи либето към своите патриотични идеали, той я призовава да надмогне личните си чувства и да се вслуша в песента на родната земя. С повторенията на глагола „чуй“ се акцентира върху дълга на всеки българин да бъде съпричастен към народните терзания. Картината на тежката ни национална участ поражда зрителни и слухови асоциации, в нея се преплитат стенанията на „гора и шума“ и екотът на „бури вековни“.
               • Олицетворена от твореца, природата създава автентичната хроника на хилядолетната българска история, съчетала приказките за древните времена и песните за новите изпитания, на които е подложен народът ни. Приказките са запазили спомените за славни победи, велики владетели и възход на отечеството, но и за трагични разгроми и мъчително робство. Песните звучат като тъжни свидетелства за непосилното тегло, под което се превиват безпомощните българи в епохата, в която живее лирическият Аз. Слушането на правдивия разказ за миналото и настоящето трябва да укрепи националното самосъзнание на съвременниците му и да пробуди в душите им родолюбие.
               • За героя не е достатъчно да бъде чут заветният глас на бащината земя. За да бъде жива стародавната традиция за запомняне и „огласяване“ на събитията, те трябва да бъдат възпети в песни, които да достигат до сърцата и мислите на хората. Песента има особена художествена роля в стихотворението, отношението към нея е отражение на емоционалното състояние на младия човек, за него тя е най-искреният израз на преживяното в интимен и националноисторически план. Затова той настоява любимата му да прояви отзивчивост към тежненията на народа и да откликне с песен на скръбните му вопли. Трикратната повелителна форма „Запей“ показва силното желание на лирическия Аз да се разкрие покъртителната истина за неизмеримото страдание на потиснатите и именно либето му да бъде тази, която ще я разгласи с песента си.
               • Печалните тонове на песента ще бъдат в съзвучие с отчаянието на хората, обременени от неволята и чуждото владичество. С повторения на местоименното наречие „как“ се изреждат образ след образ, стон след стон, изграждащи по експресивен начин тягостната представа за всенародната мъка. Неправдата е заличила традиционните нравствени ценности в патриархалната общност и е довела до незачитане на родовите връзки. Изразът „брат брата продава“ показва как злото и пороците са се настанили в човешките души и са заменили взаимното разбирателство, хармонията, топлотата и подкрепата в семейството. По този начин се внушава идеята, че принудата унищожава човешкото и води до морална деградация. В тази зловеща действителност „гинат сили и младост“, защото липсата на свобода оковава духа и погубва бъдещето на нацията.
               • В изображението на неутешимата скръб на народа ни се открояват трогателните образи на най-беззащитните жертви на непоносимия гнет. Риданията на „сиротна вдовица“ и на бездомните дечица прозвучават като най-суровата присъда за антихуманната същност на тиранията. Всяка власт, която обрича на нищета и безнадеждност осиротелите жени и деца, трябва да бъде съборена в името на най-значимите общочовешки и християнски повели. Затова жалостта и съчувствието към невинните страдалци трябва да пробудят борчески пориви у всеки българин.

          Трета част 
          7. – 9. строфа – представата за мечтаното революционното бъдеще

                     Запей или млъкни - махни се!
                     Сърце ми веч трепти – ще хвръкне, 
                     ще хвръкне, изгоро, - свести се! – 
                     там, де земя гърми и тътне 
                     от викове страшни и злобни 
                     и предсмъртни песни надгробни...

                     Там... там буря кърши клонове, 
                     и сабя ги свива на венец; 
                     зинали са страшни долове 
                     и пищи в тях зърно от свинец, 
                     и смъртта й там мила усмивка, 
                     а хладен гроб – сладка почивка!

                     Ах, тез песни и таз усмивка 
                     кой глас ще ми викне, запее? – 
                     Кървава да вдигна напивка, 
                     от коя и любов немее, 
                     пък тогаз и сам ще запея – 
                     що любя и за що милея!...

               • Третата част е наситена с героично-патриотичен патос, роден от стремежа на лирическия Аз да участва в революционната промяна на робския свят. Той недвусмислено декларира, че няма друга алтернатива пред него и пред любимата му. Ако тя не откликне на призива и не се присъедини към смело издигнатия му глас за справедливост, трябва завинаги да замълчи и да напусне неговия живот. Бурните чувства, които неудържимо бушуват в душата му, го окрилят да поеме по мечтания път. Повторението на метафоричния глагол „Сърце ми... ще хвръкне, / ще хвръкне...“ изтъква непреодолимия устрем на младия човек да полети към жадуваната битка с вековното зло.
               • Поредицата от повелителни глаголи, отправени към либето му, завършва с безапелационното „свести се!“, което е използвано със значението „пробуди се, осъзнай се“. Това е последната дума, с която героят се обръща към девойката, и тя синтезира смисъла на неговото послание. Връзката между двамата е възможна само ако либето „се осъзнае“ и възприеме възвишените му идеали, ако е готова да го последва в решението му да посвети живота си на отечеството.
               • Родолюбието и себеотрицанието на лирическия Аз го отвеждат в пространството на бунтовните катаклизми, назовано отново с неконкретизираното „там“. В неговото въображение сблъсъкът между борците за свобода и потисниците е толкова грандиозен, че разтърсва дори земята, която „гърми и тътне“. Битката между двете сили е кървава и безмилостна и в нея падат покосени много жертви. Именно техните „викове страшни и злобни“ и жалостните „предсмъртни песни надгробни“ се сливат в този титаничен ек, който оглася цялата природа. Потресаващите детайли загатват за масова саможертва и разкриват ясното съзнание на героя, че пътят на борбата е изпълнен с много опасности и най-вероятно ще го отведе до смъртта, но за него тази перспектива не е страшна, а е по-скоро желана, щом се стреми към нея с цялото си сърце.
               • Представата за революционната борба като могъща природна стихия е разгърната в осмата строфа, която бележи кулминацията на борческото въодушевление. Територията на острия конфликт между двата враждуващи свята отново е очертана с двукратното повторение на символичното „там“, като двете думи са разделени от многоточие, което е графичен знак за прекъсване на речта под напора на силно вълнение. С въздействаща метафорична образност е нарисувана картината на революционната буря, която трябва да разруши света на злото, да го заличи с помощта на безграничната мощ на натрупания през вековете народен гняв.
               • Това романтично изображение на бунта като неудържима стихия свидетелства за мащаба и преобразяващата сила на борбата за свобода. Внушението се допълва от нейния символ – сабята, която ще свие от откършените от бурята клони венец, за да ознаменува победата на справедливостта. Така се откроява мисълта, че юначният борец ще бъде увенчан с ореола на героизма и славата.
               • В стила на хайдушките песни битката с поробителите се води в дебрите на планината, към което насочва стихът: „зинали са страшни долове“. На фона на злокобното описание на опасните бездни още по-заплашително звучи писъкът на куршума, който предвещава неумолима смърт. Но и тук, както в други Ботеви творби, смъртта със сабя в ръка не е ужасна и отблъскваща. За смелата и жертвоготовна личност героичната гибел в името на най-висшата ценност – свободата на родината, е подвигът, който осмисля човешкия живот. Затова за всеотдайния патриот достойната смърт в очакваната битка е „мила усмивка“, а гробът – „сладка почивка“, те му носят утешение и покой. Този желан и привлекателен образ на смъртта е в съзвучие с Ботевата идея за саможертвата като път към духовното безсмъртие на революционера.
               • Емоционалната приповдигнатост на стиховете в последната строфа разкрива опиянението на лирическия Аз от въображаемите сцени на предстоящия бунт. Възклицанието „Ах“ и реторичният въпрос отново акцентират върху ключовите образи на песента и усмивката, които вече са интерпретирани в светлината на борческата символика. За тях копнее героят, те ще го вдъхновяват и ще вливат смелост и непоколебимост в сърцето му.
               • Осъществяването на заветния идеал изисква пълно себеотрицание, за което напомня метафоричният епитет „кървава“ в стиха „Кървава да вдигна напивка“. Но тържествената интонация надделява над скръбния нюанс, защото извоюването на свободата е невъзможно, без да бъде пролята кръвта на свидни народни синове. Същевременно с ритуалната „напивка“ младият човек заявява, че обрича живота си на святата кауза. Неговата цел е толкова възвишена, че не може да бъде съизмерена с никаква друга човешка ценност, тя е над останалите нравствени категории и личните преживявания, затова пред нея и любовта „немее“.
          Лирическият Аз е изцяло запленен от романтичната красота на величавата борба, която е решил да превърне в своя съдба. Нейното привличане е така силно и непреодолимо, че предизвиква желанието му сам да запее и по този начин да провъзгласи своето приобщаване към освободителното дело. В тази нова песен ще се слеят всички чувства, пламтящи в сърцето му, тя ще е най-искреното му откровение за това какво обича и за какво милее. Тези чувства не са назовани, но идейният смисъл на цялата творба води до извода, че сред тях преобладават безкористното родолюбие, борческият ентусиазъм и несломимият оптимизъм на свободната по дух личност.
               • В стихотворението „До моето първо либе“ се внушава идеята, че героичната смърт в революционната борба осмисля в най-голя- ма степен човешкия живот, прави го пълноценен и достойно из-живян. Надмогването на индивидуалните стремежи и вълнения в името на националния идеал е свидетелство за действен патриотизъм, духовно благородство и нравствена извисеност.

          2. Заглавието
          Заглавието поражда очакване за откровено послание към любимата, като изтъква и нейната значимост чрез израза „първо либе“, който във фолклорната традиция е синоним на най-искрената и предана обич. Местоимението „моето“ разкрива, че лирическият Аз ще споделя непосредствено своите мисли и вълнения в първо лице, чрез което се постига най-голяма правдивост и въздейственост на поетическия текст.

         3. Мотивите
               • Отрицанието на личното, което ограничава човека в тясното пространство на интимния свят и го дистанцира от съдбовните исторически процеси.
               • Елегичният мотив за погубената младост, за невъзможността да бъде постигнато щастие и удовлетворение в една несправедлива действителност. Този мотив се среща и в други Ботеви творби.
               • Мотивът за безкрайното всенародно страдание във времето на национално и социално потисничество.
               • Мотивът за борбата за свобода, представена в светлината на революционната романтика като титанична буря, като непобедима природна стихия.
               • Мотивът за песента като израз на любовните трепети, на народните тежнения, на патриотичните вълнения и борческите пориви.
               • Мотивът за героичната смърт като заветна цел, която придава смисъл на човешкия живот.

          4. Лирическият говорител и лирическият герой
          Лирическият говорител изразява своите чувства и преживявания в 1 л. ед. ч. и така се превръща в лирически Аз. Неговата изповед го представя като млад човек, у когото съзнанието за дълг към родината надделява над естествения човешки копнеж за любов и щастие. Разкривайки съкровените си помисли и своя мироглед, той сам изгражда нравствената си характеристика, най-ярките качества в която са неговото мъжество, свободолюбие, патриотизъм, непримиримост към неправдата, състрадателност към угнетените, борчески дух и готовност за саможертва.
          Лирически герой е либето, чийто образ е бегло обрисуван чрез детайлите „поглед мил“, „усмивка“, „глас чуден“ и чрез израза „млада си“. Впечатлението за нейното очарование се допълва от мисълта, че в миналото тя е пленила сърцето на младежа и е пробудила у него дълбока обич. Лирическият Аз се обръща към нея, за да мотивира своя отказ от любовта и да я направи съпричастна към революционното дело.

          5. Конфликтите
               • Между интимните чувства, на които героят е бил подвластен в миналото, и новите му възгледи за света и за мисията му като човек с будно съзнание;
               • Между измъчения народ и неназованите, но безспорно ясни виновници за неговите „теглила“;
               • Между борците за свобода и правда и тиранията, чийто сблъсък е изобразен като природен катаклизъм.

          6. Посланието
          Любовната песен е безсилна да заглуши гласа на всеобщата мъка в един свят на безправие и деспотизъм. Достойната личност не може да бъде егоистично щастлива, затворена в границите на собственото си битие. Тя трябва да откликне на народните стенания и да се превърне в защитник на страдащите. Истинският патриот е призван да участва в борбата за извоюването на най-висшата човешка ценност – свободата. Неговият живот придобива смисъл и стойност, когато е пожертван в името на този свят идеал.

          АКЦЕНТИТЕ НАКРАТКО

          1. Смислови части: Стихотворението „До моето първо либе“ се състои от три смислови части. В първата, която включва началните три строфи, лирическият Аз отрича своите любовни заблуди в миналото. С повелителни глаголни форми той изразява твърдото си решение да отхвърли любовта, която метафорично определя като „отрова“, защото тя го превръща в „роб“, затворен в ограничения свят на интимните чувства. В стиховете преобладава скръбният тон, тъй като душата на героя е раздирана от вътрешни рани, причинени от драматичен конфликт, несравнимо по-важен от личните вълнения.
          Във втората част, съставена от 4., 5. и 6. строфа, обект на изображението е страдалческото настояще. Лирическият Аз призовава любимата си да се вслуша в песента на гората и в плача на сиромасите, в чийто общ глас се сливат мъката от вековната тирания, гневът срещу неправдата и борческите пориви. Това е гласът, за който копнее душата на непокорната и свободолюбива личност. Героят настоява да бъде чута самата природа, която създава автентичната хроника на българската история, разказваща за древните времена и за новите изпитания. Той силно желае девойката да прояви отзивчивост към тежненията на народа и да разгласи с песента си трагичната истина за неизмеримото му страдание. Стиховете рисуват печална картина, в която се открояват трогателните образи на най-беззащитните жертви на потисничеството – вдовиците и бездомните деца.
          Третата част обхваща последните три строфи. В нея по експресивен начин е изобразена бъдещата революционната промяна на жестоката действителност. Бурните чувства, бушуващи в душата на родолюбеца, го окрилят да полети към неуточненото „там“, където се води грандиозната битка с вековното зло.
          Неговото въодушевление достига своята кулминация в 8. строфа, в която въображението му създава романтично-героична представа за освободителната борба като могъща природна стихия, като буря, разрушаваща несправедливия свят. За смелия бунтовник смъртта със сабя в ръка не е страшна, а желана и привлекателна. Лирическият Аз е запленен от величието на борбата и от усмивката на утешителката смърт.
          Той мечтае да вдигне символична „кървава“ наздравица, с която да заяви, че обрича живота си на святото дело, и сам да запее за пламенните патриотични чувства, изпълнили сърцето му.
          2. Заглавието, началото и краят на творбата: Заглавието създава нагласа за съкровена изповед, която изразява обичта към либето, но още първият стих е в контраст с тази представа. В началните строфи лирическият Аз отхвърля любовта като заробваща сила, а в края на стихотворението разкрива, че в душата му владеят по-силни и възвишени чувства и те го вдъхновяват да се посвети на революционния идеал.
          3. Мотивите: Отрицанието на любовта, неизживяната младост, безкрайното народно страдание, борбата за свобода, песента като универсален символ, героичната смърт
          4. Лирическият говорител и лирическият герой: Посланието на лирическия Аз към любимата му го представя като безкористен родолюбец, решил да се откаже от интимните си трепети, за да се бори срещу тиранията. Лирически герой е либето, което трябва да откликне на неговите призиви и да се присъедини към справедливата му и благородна кауза.
          5. Основният конфликт: Между миналите любовни вълнения и борческите пориви в настоящето
          6. Основното послание: Достойният човек трябва да пренебрегне личното си щастие в името на заветната цел – свобода и правда за народа. Саможертвата в героичната битка за постигането на тази цел придава смисъл на живота му.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave