Поезията на Лилиев разкрива един неповторим свят на нравствени тър­сения и романтични видения, който пренася читателя в измеренията на копнежа по щастие и духовно съвър­шенство. Със своята музикалност и специфична форма стиховете му съз­дават неотразимо въздействие върху човешките възприятия и пробуждат желание за приближаване до един мечтан и бленуван свят.

Стиховете на Лилиев рисуват при­родни картини, осезателно конкретни, внушават усещане за лично преживяно. В същото време поезията му не е пейзажна, защото описанието на природата не е основна авторова цел. Природните импресии са свързани с определени човешки настроения и със­тояния, с изразяване на чувства и преживявания. „Тихият пролетен дъжд” пренася читателя в най-кра­сивия период от годината - пролет­та - време на цялостно пробуждане и обновление и в природата, и в човешката душа. Лирическият герой търси ново начало за себе си, защото е изпълнен с меланхолия и тъга. Про­летта е времето, когато той вярва, че тъгата му ще си отиде, а сърцето му ще се изпълни с радост и надежда. Дъждът отмива натрупаната житейска умора:

Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха...

Ненадейно, изведнъж се появява же­ланието за живот и щастие - този смисъл носи глаголът „звънна”. Геро­ят е мечтателна и чувствителна на­тура. Тишината и меланхолията са негово естествено състояние. Той е далеч от шума и суетата на света, а съзерцанието раджа копнежа му към истинско духовно съвършенство. За­това именно „тихият” дъжд е в със­тояние да пробуди угасналата надежда и желание за обновление. Природ­ният кръговрат е свързан с човешкия стремеж към щастие и радост. Про­летта сменя зимата - символ на покоя и умирането в природата, на за­леза на човешкия живот, на отчуждението и безнадеждността. За героя пролетта носи плаха радост и надежда, копнеж по друг, непознат, нов, по-красив и стойностен свят:

Колко надежди изгряха!

Стихотворението създава точен па­ралел между природната нагласа на би­тието и човешката душевност. Про­летта възражда силите в природата, донася неповторимостта на сътво­рението — „слуша земята и тръпне”. Пролетта променя душевната нагла­са на човека - „сълзи, възторг и упла­ха”. Лирическият герой е подвластен на радостните и оптимистични нас­троения, но в същото време усеща мимолетността на пролетния миг. А с отминаването на пролетта угасва и надеждата в душата му. Той осъзна­ва, че светът, в който живее, е разли­чен от красивия блян, към който се стреми. Копнежът му остава неудов­летворен, а онзи непознат и прекрасен свят, появяващ се като видение заедно с тихия пролетен дъжд, се из­губва много бързо. Така в стихотво­рението се противопоставят двете душевни състояния: „Колко надежди изгряха.” и „Колко искрици изтляха! ”. За героя е ясно, че тъгата и меланхо­лията са негова духовна същност, а надеждата—само миг. Глаголите в ми­нало свършено време подчертават невъзможността да бъде постигнато трайно духовно удовлетворение. Ця­лата красота, която се съдържа в меч­тата, се оказва един завинаги отминал за героя период от живота му. Пос­тоянно повтарящият се стих „тихи­ят пролетен дъжд” носи не само една неповторима поетичност и музикалност, но и усещане за безвъзвратна загуба, за съприкосновението с мечта­та в най-чистия й вид. Повторението звучи по различен начин във всеки след­ващ стих и наслагва чувството за безнадеждност и обреченост.

По-различно звучи стихотворение­то „Светло утро”. То носи бодрост­та и радостта от новото начало, без да внушава меланхолия и отчужденост. Тази лирическа миниатюра е из­градена максимално прецизно и изискано откъм стилово-езикова страна. В съзнанието ни остава образът на пеперудите с„тънки сребърни крила” Като символ на окрилената надежда. Стихотворението звучи подчертано бодро и оптимистично. Утрото е не само част от природния кръговрат, а, подобно на пролетта, носи внуше­ние за ново начало, за ведрост и светлина, за простор и нови хоризонти. Природната картина на утринното пробождане отново поставя знак за равенство с душевното състояние на лирическия герой. Светът е нов и раз­личен с настъпване на утрото. То прогонва мрака - в природата и в ду­шата:

Светло утро, ти пробуди

всяка пара и мъгла...

Утрото носи и надежда, и вяра в бъ­дещето, и представа за един друг, раз­личен от реалния, облагороден свят:

Ти безбрежна шир събуди

затрептяха изумруди...

С утрото мечтата като че ли ста­ва реалност или поне вярата, че светът от бляна може да се превърне в реален свят. В мечтания свят най-важни са красотата и съвършенст­вото. За бодрото, приповдигнато нас­троение допринасят и създадените представи за светлина - „светло ут­ро”, „мрежа светлина”, и за неспирно движение с образа на пеперудите. За внушение на чувството допринасят особено фонетичните изразни сред­ства - асонансът (повтарят се „е”, „а”, „у”) и алитерацията („р”, „л”, „н”). Те носят благозвучност и мелодичност, а повторението: „пеперуди, пе­перуди...." несъмнено има определя­що значение за създаване на бодрост и лъчезарност на картината.

Стихотворението „Светло утро” е пример за поетична организация на стиха, характерна за символистите. Внушението се постига не толкова с нарисуваната картина, колкото с неповторимата музикалност, с играта на думи, с красотата на фразата. Стихотворението доказва, че лирическият герой на Лилиев може да дос­тигне до духовно просветление и до светла вяра. Копнежът по светлината и по красотата са част от духов­ната му същност. Но негово трайно състояние е тъгата, меланхолията, отчуждеността, обезвереността.

Стихотворението „Кръгозори надвесени” създава картината на безнадеждността в човешката душа. В тази импресия няма място за вед­рина:

Ръми,

есен е.

Както в „Тихият пролетен дъжд”, и в това стихотворение е на­рисувана картината на дъжда. Но то­ва е друг, есенен дъжд, който не събужда надежда, не носи просветление, а внася в душата на човека пустота и печал. Есента отвежда към залеза - на природата и на човешкия живот. След есента идва зимата, тя е символ на отнетите хоризонти. Светът е пуст, мрачен и скръбен. Повторение­то „Ръми,/ есен е. ”, създава музиката на една тъжна мелодия и носи усе­щането за обреченост:

В глухи жалби унесени,

Самотата на човешката душа е пос­тоянен мотив в поезията на символистите. Човекът е не само скръбен и самотен, а и примирен с една негос­топриемна и нежелана действител­ност. Жалбата е постоянното му състояние, а отчуждеността - не­преодолима. В този свят няма уют­но място за героя. Той броди безпъ­тен в мрака, без да може да открие себе си. Целта в живота му е или не­ясна, или пътят е загубен - важното е, че е невъзможно постигането на духовно удовлетворение.

Трите стихотворения на Лилиев създават представата за един хармони­чен и красив свят, към който лирическият герой е устремен. Този свят неминуемо се противопоставя на от­ношението му към реалната дейст­вителност. Неудовлетворен от заключените простори на съвременност­та и липсата на перспектива в живота, героят предпочита бягството в другия, мечтания свят, който не е истински, но е подвластен на благород­ството и духовната извисеност.

@bgmateriali.com