Пейо Яворов
    Заточеници

    От заник-слънце озарени,
    алеят морски ширини;
    в игра стихийна уморени,
    почиват яростни вълни…
    И кораба се носи леко
    с попътни тихи ветрове,
    и чезнете в мъгли далеко
    вий, родни брегове

    И някога за път обратен
    едва ли ще удари час:
    вода и суша — необятен,
    света ще бъде сън за нас!
    А Вардар, Дунав и Марица,
    Балкана, Странджа и Пирин
    ще греят нам — до гроб зарица
    сред споменът един.

    Рушители на гнет вековен,
    продаде ни предател клет;
    служители на дълг синовен,
    осъди ни врага заклет.
    А можехме, родино свидна,
    ний можехме с докраен жар
    да водим бой — съдба завидна! —
    край твоя свят олтар.

    Но корабът, уви, не спира;
    все по-далеч и по далеч
    лети, отнася ни… Простира
    нощта крилото си — и веч
    едва се мяркат очертани
    на тъмномодър небосклон
    замислените великани
    на чутният Атон.

    И ний през сълзи накипели
    обръщаме за сетен път
    назад, към скъпи нам предели,
    угаснал взор — за сетен път
    простираме ръце в окови
    към нашият изгубен рай…

    Горчива скръб сърца ни трови. —
    Прощавай, роден край!

@bgmateriali.com

Изтеглиsave