За Ковид-19 и епидемичната обстановка
(Есе)

Промени ли ни изолацията към по-добро, или напротив, обърка нашите планове за живота? Успя ли тя да ни промени към по-добро, изграждайки ни по-скоро като стриктни и отговорни личности, или всъщност просто ни сломи? Научили ни да бъдем търпеливи, амбициозни и добри, или ни развали, повлиявайки на нашите мечти? Всеки сам, разбира се, ако иска, може да си отговори на тези въпроси. Може и да не го направи. Едно обаче е със сигурност – изолацията..., тя оставя и ще оставя както сега , така и за в бъдеще своите въздействащи следи.
Изолацията, пак питам, промени ли ни тя към по-добро, или всъщност не? Ни най-малко даже? Е, тя не успя да ме сломи, нито пък да ме промени или унищожи. Тя не ме направи нито добра, нито по-добра, но не ме направи нито лоша, нито по-лоша. Но както при другите хора, също остави своите следи, следи само че от неочакван, непосрещнат гост. Не ми повлия, а само ме окуражи: да бъда по-смела от преди, по-корава и твърда като характер сега, а не да бъда някаква, постоянно плачеща почти за всичко слабачка! Най-вече ме научи да бъда амбициозна, решителна и готова на мига. Изолацията, самата пандемия също така ме научи на много трудности, в същото време и на лесни неща. Накара ме да мина през безброй препятствия, някои от които ще запомня за дълго време и ще ми послужат някой ден като един поучителен урок, а други просто ще забравя сякаш са били просто гадна, моментна шега.
В моя живот има само два вида изолация – такава у дома, поради превенция от ковид вируса и такава в училище, когато си постоянно, всъщност винаги отбягван, нежелан, нагрубяван, удрян, тормозен, отблъснат и ненавиждан от всички и всеки, с изключение на преподаващите, хората които ти дават знания – именно социалната училищна изолация. Но аз не страдам от това и не страдам от тези изолации. И не казвам това, за да се правя на силна и корава, не! Казвам това, което чувствам и мисля. И макар да ми звучи някак си твърде момичешко обяснение, ами, пиша го! Това за мен никога не е било проблем за мен, никога няма и да бъде, защото знам: Аз не съм сама! Ковид 19 и самата пандемия объркаха доста моите неща: планове, мисли, сънища дори. Добре де, може би ме накара да се променя, но не знам как. „Ами как тогава те е променила, след като ти дори самата не знаеш?“ – предполагам, че се питате. Е, аз също се питам това, но все още нямам отговор на този въпрос. Не знам дали някога ще имам такъв. Може би се промених, защото сега когато съм в 9 клас, уча до един през нощта? Или пък от огромен страх да не напълнея толкова много, броя калориите си още от сутринта и спортувам дълго време, за да ги изгоря? Може би ме промени, защото ме накара да се отдръпна от близките си, някои от които в момента са в Чужбина и сме все още сериозно скарани? Или пък защото в съзнанието ми често изплуват едни болезнени спомени от миналото и се чувствам просто ужасно? Особено за караницата с човека, на когото най-много държах някога и се чудя въобще тежи ли ми на съвестта за чуждите, изплакани по мен, човешки сълзи? И се чудя въобще дали да грабна телефона, да набера номерът, човекът, който искам да чуя и да кажа просто едно „извинявай, прости ми“! Не знам, не искам и да мисля за това, няма и да го направя – нито днес, нито утре, нито идната седмица...
Приемам и двата вида изолация точно, каквито са. Но изолацията за мен е само един вид. Тогава защо казах, че приемам и двата вида изолация в моя живот, точно каквито са? Изолацията е просто изолация. Хиляди пъти предпочитам да бъда в нейната компания, само аз и та, само тя и аз, защото както аз я приемам такава каквато е, така и тя ме приема такава каквато съм - аз като нея и тя като мен – моята, нашата перфектна хармония. И макар да ми е адски трудно и тежко в момента да уча дистанционно от вкъщи заради нея и многото предмети, ах, тази физика, боже, а и подготовката за олимпиада по английски език и чувството, че никой не ме разбира, отговарям, че пак е по-добре, отколкото да бъда в недружелюбната компания с отвратителните ми на поведение съученици и други деца.
Много хора днес се плашат от бързо-разпространяващия се смъртоносен вирус, при това с пълно право. Аз също се страхувам и боя, но не ме е страх за себе си, а че ако се разболея, мога да го пренеса на мама и баба, а да си призная-не искам това да се случи! Боя се и близките ми също да не се разболеят. Обичам и леля също така, обичам ги всички на равно и не мисля, че мога да си представя живота без тях! Немислимо е! Имам и вуйчо, който е силен, но...той просто не е здрав и корав като скала. Не съм много сигурна дали го обичам, даже всъщност докато пиша това , нещо ми казва, че може и да не го обичам, тъй като в последните два изминали месеца той бе много гаден и лош с мен и мисля, че малко го намразих поради това негово държание. Но въпреки всичко, не искам и той да се разболее. Всъщност, искам никой човек повече да не се разболява от този страшен вирус! Е, този страх изпитват и другите хора сега в разгара на епидемична обстановка. Истината е обаче, че страхът тук въобще няма да ни помогне-нито на нас, нито на другите. Само човешкият ум, разум и мисъл могат да ни избавят от вируса поне, докато се открие лек срещу него.
Много хора се оплакват и от самата изолация, която са длъжни да спазват, ако искат те да бъдат здрави и да не заразяват другите около себе си. Вярно е, че хората сме социални същества и то си е така. Всяко живо същество търси даден вид контакт, особено социалния, но сега не е времето когато трябва да излизаме по купони, дискотеки, ресторанти и други места за забавления! Време е да вземем нещата, бъдещето си в ръце! Време е да бъдем по-верни на инстинктите си за оцеляване, разбира се, запазвайки нашата човещина все пак вътре в нас, или иначе казано по-точно и определено, човешкото в нас. Единственият изход от гадната и в същото време така опасна ситуация, е да спазваме всички правила, сред които важно и на първо място стои самата изолация, също и спазването на дистанция – изолация от много хора, струпали се на едно място, след това е носенето на предпазни маски поне от обща култура и добрата хигиена.
Нашето бъдеще, лично здраве, планове и живот изцяло зависят лично от самите нас!!! А на въпроса на това как ние решаваме да живеем в тази обстановка – дали в изолация или не, дали да не носим маски, когато излизаме някъде навън или пък да, да спазваме дистанция от поне метър разстояние или пък отново не-това, както всичко друго, отново зависи от само нас самите. И е хубаво да помним или поне да се сещаме от време навреме, че това може да е просто едно моментно решение, един моментен избор, само че това е и ще е НАШИЯ моментен избор, но избор и решение, което сериозно може или да ни помогне, да ни се отблагодари за в бъдеще, или напротив-да ни разруши от нашето неадекватно мислене, само и само заради момента за който се сещаме и мислим, но не мислим да утрешното бъдеще.
Искаме или не, всички хора, трябва просто рано или късно, независимо дали това ще бъде днес, утре или другата седмица, или след даден минал се период от време, трябва да го проумеем и разберем в името на нашето добро, в името на нашето бъдеще, в името на нашето „утре“! Защото това се оказва най-важния смисъл на живота ни-да се опитаме да оцелеем и на следващия ден да видим изгряващото слънце, галещо ни дори в това време с топлите си слънчеви и нежни лъчи, да видим че ние сме добре, здрави сме и сме в компанията на най-скъпото ни единствено богатство, което имаме на този свят – нашето семейство, а след това нашите незаменими приятели, близки и роднини, познати също!