ИВАН ВАЗОВ - „ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР“
През целия си живот Иван Вазов изпитва необикновена обич към природата, която се превръща за него в траен източник на вдъхновение. Предхождащите го възрожденски поети изобразяват природата единствено като фон, на който се разгръщат основните мотиви в техните произведения. За разлика от тях, Вазов пръв я въвежда като самостоятелна тема в българската литература и с право е считан за първомайстор на българската пейзажна лирика. Той е автор на десетки стихотворения, посветени на красотата на българската земя, защото при него любовта към природата е неразривно свързана с любовта към България.
Стихотворението „При Рилския манастир“ е типичен образец на обикнатата вече от българския читател в края на XIX век пейзажна лирика. То е първо подред и въвеждащо в цикъла от 22 стихотворения с общото заглавие „В лоното на Рила“, които Вазов публикува през 1891 г. в тогавашното списание „Денница“. „При Рилския манастир“, а и всички останали творби в споменатия цикъл, са възторжена прослава на едно от най-дивните кътчета на България - Рила планина, любовта към която поетът запазва до последните дни на живота си. Живописните изображения на конкретните географски обекти - Кадин връх, Бричебор, Царев връх - с нищо не нарушават нежното лирично настроение, което лъха от тази творба. Тя е замислена като химн за прослава на природните красоти, а се е получила задушевна изповед, в която природните картини са в пълна хармония с бързо сменящите се мисли и чувства на поета. Той не само обича и обожествява природата, но и пръв сред българските поети дръзва да я нарече „свой дом“:
Сега съм у дома. Наокол планини
и върхове стърчат; гори високи, диви,
шумят; потоците, кристални и пенливи,
бучат - живот кипи на всичките страни.
Природата отвред, кат майка нежна съща
напява ми песни, любовно ме прегръща.
С това малко странно и неочаквано признание лирическият Аз грабва вниманието на читателя. Неговите, а и въобще обичайните за всички нас представи за понятието „у дома съм“ се свързват най-често със затвореното пространство на стаята, с уюта на домашния бит и нямат нищо общо с необхватните измерения и величествената самота на Рила планина. С този оригинален начален стих обаче започва всяка от осемте строфи и читателят все повече се убеждава в истинността на неговото стряскащо на пръв поглед твърдение.
Със свойствената на един сякаш учен-географ точност, но наред с това и с поетичен размах, в творбата се възпроизвеждат както внушителният рилски пейзаж, така и настроенията, които той събужда в човешката душа. Настойчивото свързване на представата за дома с необитаваната и неопитомена от градския човек планинска природа насочва към основната идея: разкриване на органичната връзка на човека с планината, която го възродява, успокоява и вдъхновява.
Основното чувство в стихотворението „При Рилския манастир“ е бодро, възторжено и в същото време смекчено от една нежност, с която човек говори само за най-съкровени неща. В това сложно, дори многолико чувство на преклонение, се вплитат и благодарност, и стаена загриженост. То се разгръща и завладява читателя постепенно - най-вече с помощта на образите и картините. Всъщност, сменящите се пред очите на лирическия Аз като в магически калейдоскоп картини допринасят за обрисуването и на неговия собствен образ, и на самата планина - могъща и вдъхваща респект и страхопочитание с изгледа на своите върхове:
Сега съм у дома. Над мен Еленин връх
Боде лазурний свод и мен при себе кани;
отсреща Бричебор ми праща здравий дъх
на своите ели и бори великани;
а Царев връх от юг издига се огромен
с плешивия си лоб и царския си спомен.
Лирическият Аз, който в тази изповедна творба се слива напълно с образа на самия Вазов, се саморазкрива като пламенен патриот, искрено ценящ природните забележителности на България. Освен това той е и човек с верен усет за красотата, естет, който може да й се възхити, да я боготвори и безотказно да внуши тези чувства и на читателя. Лирическият Аз обаче споделя и още едно свое преживяване, породено и подхранвано от вълшебния планински пейзаж. Това е светлото чувство на удовлетворението, че се е откъснал - макар и за кратко - от тревогите и ежедневните злини на бита, от градския шум и суета, от хорската злоба и дребни страсти. Той се чувства прероден, пречистен и излекуван като по чудо от тъгата и умората, с отворена за творчество и духовен полет душа:
Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила.
Световните злини, тревоги са далеч -
за тях е тя стена до небеса турила, -
усещам се добър, почти невинен веч.
Духът ми се цери след жизнената битва,
вкушавам сладък мир във песни и молитви.
Преклонението пред красотата и величието на природата достига до обожествяване, до т. нар. пантеистично чувство, което кара човека да я отъждествява с Бога и навсякъде в нея да вижда отпечатъка на божественото начало. Така, както непрекъснато се сменят картините от чудно менящия се рилски пейзаж, така се редуват и извисяват във възходяща градация чувствата на поета. Това е причината за наличието на доста необичайните за една творба на пейзажната лирика динамика и раздвиженост. Възторгът, облекчението и наслаждението постепенно преливат в неудържимо и бурно преклонение пред красотата на рилската природа. Читателят вече е убеден, че тя напълно го заслужава: „Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!/ Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!" Какъв по-внушителен изказ на коленопреклонното чувство пред могъществото на планината, което не само отговаря на душевното състояние на Аза, но и дава представа за нейния образ - обобщен и близък до идеала на поета: „бе моят идеал величествен и прост.“
Едва ли редуването и преливането на чувствата, предизвикани от почти осезаемата красота на планината, биха стигнали до читателя, ако поетът не показваше в пълна мяра в това си стихотворение умението да си служи до съвършенство със словото и с всички почти възможни художествени средства. Езикът му е богат, неизхабен от клишета, точен и съвършен като средство за изказ и за поетично внушение. Умело подбраните ритъм и тържествен поетичен слог, пищните епитети и находчиво намерените метафори, сравненията, обръщенията и изобилието от глаголи са насочени изцяло по посока на красотата, която са призвани да обрисуват и внушат. Те допринасят в най-голяма степен да почувстваме вълнението на поета и да му повярваме, че природата е голямата му велика обич, която го кара да се чувства като частица от самата нея:
... разбирам на леса любовний тих привет,
на струите шума, на бездната мълвата.
Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит във техния живот.
Утвърдената в стихотворението „При Рилския манастир“ връзка между човека и природата буди у читателя не само съпричастност към чувствата на Вазов, но и подтиква към размисъл. Все по-често съвременният човек ще осъзнава необходимостта да се връща поне за кратко в „лоното на природата“, да се старае да я съхрани за поколенията и с нищо да не накърнява нейната красота - вечен извор на сила и вдъхновение.
@bgmateriali.com
