Трагичният контраст между грозно и прекрасно - разрушена хармония между човек и действителност
Свидетел на грозна обществена действителност, Вазов търси нови художествени образи, контрастни по естетическо въздействие, с които да изрази човешкото си и личностно несъгласие с безнравствеността на времето. Отчуждението между творец и действителност не е бягство от обществения живот, а бунт срещу него - гражданска позиция, защитена с художествената настойчивост на посланията, които носят разказите на Иван Вазов, написани през 1893-1895 г. и включени в сборника „Драски и шарки”.
Естетически дискомфорт поражда грозната безнравственост на епохата. Докоснати са най-изтънчените духовни сетива на твореца и той написва разказа си „Травиата”. Божествената музика на Верди откроява гласа на грубото насилие. Вазов не наблюдава, а преживява неумело скритата грозота на обществени нрави, срещу която открито застава неговият събеседник - доктор М. Писателят не е пасивен слушател, а съвременник на събитията, които прави достояние и на своите читатели. Така поколенията стават свидетели на грозната обществена действителност през последното десетилетие на XIX век в свободна България.
Очевидец на политическо насилие, лично преживяно от д-р М., герой на разказа и анонимен изразител на авторовия „глас”, въвежда темата за девалвираните стойности на обществената нравственост с естетическа оценка, адекватна по грозота на реалните измерения на действителността: „Аз не мога да търпя „Травиата". Отвращавам се... божествена музика… но вътре в една нощ я намразих за през целия живот."
При допира до красивото звучене на хармонията от „божествено" интонираните „гласове” на оперните партии, съзнанието асоциативно „извиква” противоположни на очакваното естетически усети - отвращение и погнуса. Крайно деформирани са индивидуалните човешки нагласи от личностен сблъсък с действителността. Преживяното на 30 май (събитието е с фактологична точност датирано -1891 г.) е оставило „незабравим” дискомфортен спомен в емоционалната и психологична памет. Съзнанието „изтласква” потиснати емоции, трайно асоциирани с музиката на
„Травиата”. Сама по себе си тя е красива, но нейните внушения са психологичен „екран”, на който се „разиграва” отново преживяна сцена на човешко насилие. То поражда грозота, която разрушава хармоничната цялост на естетическото възприятие. Асоциативната връзка между красиво и грозно е в дисхармонично несъответствие. Красотата буди отвращение, а грозотата е непоносима. Отрицателното й въздействие е сетивно. Извиква погнуса. Естетическите полюси са изравнени. Човекът няма избор. Той е не само отчужден, но и отвратен от действителността. Нравственото, красивото и хуманното не съществуват. Пошлото, негативното и грозното са вездесъщи „духовни” приоритети на обществените нагласи за възприятие и оценка на съществуващите реалности. Доктор М. е с обременено съзнание. Той е обет на обществен произвол и политическо насилие. Макар че не приема унижението, той е негова жертва. Носи „следите” от преживян емоционален и психологически стрес, дълбоко „врязани” в паметта му. Музиката на „Травиата” асоциира с грозната антихуманност на времето: „Аз я намразих през нощта на 30 май 1891 година и оттогава не мога да я слушам, без да настръхнат косите, без потръпване и ужас. Тя е свързана със страшни спомени за мене... Нея нощ, по 11 часа, ме преведоха гайдарите в 3-и участък от 4-и, дето бях хвърлен от тринайсет месеца... по Белчевото дело..."
Споменът е жив. Случилото се с д-р М. е индивидуален щрих към негативния образ на обществения живот в началото на 90-те години на XIX век. Отблъскваща е картината на политически произвол и човешко насилие. Немотивирани арести, съмнителни обвинения без доказателства - това е нелепата действителност в свободна България. Човешкият живот е без значение. Той няма стойност, а личната свобода на мислещия индивид - заплаха за обществото. Попаднал в подземията на 3-и полицейски участък, задържаният доктор М. неочаквано изпитва радост. Музиката на „Травиата" отключва потиснати емоционални вълнения. Красивата хармония на живота напомня за себе си, за своето съществуване. Тя е реалност, отнета незаслужено. Звучи божествено красива музика. Оркестърът в градината на „Люксембург" свири „Травиата". Животът - красив и вълнуващ – продължава зад стената на затвора. Душата се слива с хармоничната сладост на звуковете, изпълнили нощта: „Помисли си: в 4-и участък тринайсет месеца цели не чух не музика, ами и уличния шум не чух, ами и човешки глас: стражарят, що ми носеше да ям, бе му забранено да говори! Когато певицата свърши, мен ми се искаше да се присъединя към ръкоплясканията."
Възхищението е естествен изблик на почувстваната, дълбоко усетена красота. Тя преобразява душата, откъсва я от преживяното. Но радостта е мигновена, емоционалният порив - прекъснат. Действителността нахлува с дисхармонията на скритата си грозота. Докосва сетивата, помрачава от погнуса съзнанието: „...аз се приготвих пак да слушам певачката... Тя запя пак операта. Ненадейно чувам нейде близко, като изпод земята, едно изохкване: „Леле, мале!" и друг шум: „бух!", пак; „леле, мале!", и пак „бух!"... и след всяко едно „бух!",, Травиата" цепеше въздуха, но аз вече я не чувах. Косата ми щръкна, пот затече по челото ми."
Средновековно насилие и божествено красива музика - сетивата са потресени от погнуса. Контрастът е трагичен. Отзвукът в душата - завинаги свързан с чутото и емоционално преживяното. Ужасът е неизлечим, а съзнанието - обременено с грозни асоциативни внушения. Красотата е немислима като естетическо възприятие. Тя се свързва с грозната сцена, на която неволен свидетел е почитателят на „Травиата", влюбен в музиката. Божествените гласове на хармоничното съзвучие са в нелепо несъответствие с кошмара на действителността. Красотата вече „наранява", предизвиква възмущение: „Гнусно ми беше това зрелище на средновековни зверщини; но нямах сила да се откопча от прозореца. Потът се лееше като град. Аз очаквах същото с мене. Сега разбрах защо ме преведоха тая нощ тука. Тоя зимник нарочно бе място за инквизиция... Сега виждах с очите си и слушах с ушите си тия ужаси - вързан човек, посред нощ, под земята, да изтезават така жестоко!... Усещах, като че съм в някое безизходно място, обиколен от чудовища и угасни гадове, готови да ме разкъсат..."
Всички сетива са пронизани от ужаса на видяното и чутото. Преживяването е неописуемо. Предизвиква погнуса. Асоциативните образи, родени от болезнено „нараненото" съзнание, са чудовищно уродливи. Вълшебната музика на Верди им вдъхва живот. Те са пластично откроени. Грозната им одухотвореност засилва ужаса на преживяванията. Безнравственост, грозота и погнуса стават синоними. Те са „съзвучни" с насилието, което е в странен синхрон с възхищението от великолепното изпълнение на „Травиата": „А В „Люксембург" ръкопляскания! Травиата" трети път се захващаше и възнасяше из нощния тих въздух. И ръкоплясканията, и те ми се видяха сега по-страшни и отвратителни от скърцането на зъбите в ада. Такива страхотии и такова възхищение едно до друго! Песен и охкания, облегнати гърбом:от оная страна на зида играе пръчката на капелмаистора. отсам - пясъчната торба."
Контрастът - емоционално градиран - въздейства експресивно. Възмущението расте, дъхът спира от угасяващата грозота на варварски див произвол, цинично перфиден й още по-страшен на фона на божествено красивата музика на Верди. Тя се асоциира с ниските страсти на политическото отмъщение, което е вече „красиво", „божествено" и „справедливо". И това е само част от картината на „цивилизованото" общество в свободна България. Погнусата от новия „варварски" морал, изразена директно от доктор М., е Вазовият граждански протест срещу скритата грозота на политически нрави, отнемащи естетическия критерий за красота в душата на българина: „Най-дълбокото варварство на две крачки от най-префинената цивилизация! Та тая цивилизация беше подигравка, богохулство, срам!- „Травиата" ли? Тя ми се погнуси. Погнуси ми се и цяла България! Трябваше да се пролеят порои българска кръв,..., та да бъдем честити да видим в свободна България, в столицата й, в пъпа на столицата й, повторение на сцени от правосъдие и варварщини на мрачните средни векове!"
Болка, погнуса и искрено човешко възмущение излъчват художествените послания на Иван Вазов в разказа „Травиата”. Авторът съчувства на своя герой, споделя разочарованието му от разрушената хармония между човек и действителност: ..Ти разбираш сега, че аз не мога да ида на концерта, дето има да се свири „Травиата". Докторът имаше право."
Протестът на Вазов е категоричен, макар и индиректно поднесен. „Травиата” е красивото отрицание на обществената грозота.
@bgmateriali.com
