“Героизмът на милостта е непознат за твоята душа” - смутното време на антихуманността
Творческият поглед на Иван Вазов, насочен към обществената действителност след Освобождението, е изпълнен с нарастваща тревога и нравствената „тъмнина" на разочарованието. Писателят не намира основание да се чувства особено горд от българската си принадлежност към народ със странно променена ценностна система. Следосвобожденската нравственост е чужда на неговата душевност, изпълнена с патриотични нагласи и родово пристрастие. Народопсихологията на българина все повече започва да разкрива „тъмната" си страна и все по-често определението „тъмен" се появява в произведенията на Вазов. То има многозначна, нравствено разграничителна функция между автор и действителност. Времето е „тъмно", човешките съвести - също. За народния поет нравствената „тъмнина" е по-страшна от робството, което е минало. Високите национални стремления не съществуват. Обществената ангажираност се свежда до дребното, малкото и незначителното. Националният облик на българския народ губи своя светъл предосвобожденски ореол. Издребняват съвести, характери, помисли и цели. Народът живее в „смутни" времена.
Вазов е възмутен от тази нерадостна картина на времето. Така през 1893 г. се появява разказът му „Тъмен герой” - творба с открита, гневна публицистичност, отричаща „тъмните" страни на епоха и нрави. Достатъчно красноречиво е и подзаглавието „Разказ за смутните времена". Писателят не крие разочарованието си. В търсене на истината за променената народопсихология, той не открива корелативния „светъл" образ на негативната действителност. Героят на неговото време е „тъмен". Това е единствено възможната нравствена характеристика на епохата, срещу която застава сатирично изобличителният тон на автора; „О, жестоки Времена! О, жестоко племе!"
Интонацията на Вазов наподобява публичния ораторски патос на Цицерон със заклеймяващото: „О, времена! О, нрави!" Възмущението ражда гнева и отрицанието в словото на най-пристрастно ангажирания творец с проблемите на всичко българско и родно. Авторът е категоричен. Гражданската му позиция е ясно очертана. Той не приема „новото", т.е. негативното в душевността на българина: „Героизмът на милостта е непознат за твоята душа! Жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки-робини: Не говорете ми за изключителните: не оправдавайте чрез политическите бури, които разлюшкаха страната ни, това ужасно проявление в нашия народен характер."
Да проявиш жестоко, антихуманно отношение към беззащитния, за Вазов е непростимо престъпление, обяснимо единствено с наследения азиатски примитивизъм. оставил „тъмни" варварски следи в душевността ни. Милосърдието е вече нов вид „героизъм", за който трябват нравствени сили. Повсеместно е обратното явление - жестокост и студенина към човешката безизходица. В подобна ситуация се озовава Ненко - основен художествен персонаж в разказа „Тъмен герой”. Жесток обрат претърпява личната му и семейна съдба. От „дребен, но честен търговец преди Руско-турската война " той става „жандарин". След дълго търсене на работа: „той ходеше празен повече от година и половина вече в безплодно тъпчене праговете и тропане по портите...", получава служба в полицията. Изпаднал в безизходица, почувствал безразличието и студенината на времето, в което живее, Ненко по принуда, без сърце приема новото си „тъмно" място в действителността. Той няма избор. Осъзнава нелепата си унизителна зависимост от житейските обстоятелства: болна жена, шест гладни деца. Подчинява се на.жестокото време и неговата още по-жестока екзистенциална принуда. Но под полицейската униформа остава непокътнато човешкото достойнство на Ненко, осъзнал унижението си, търсещ вина по-скоро в себе си, отколкото в другите. Докато накрая случаят не му поднася истината за жестокото „смутно" време, в което е принуден да живее.
Произволът и политическите гонения в следосвобожденска България изправят Ненко пред реалността на обществено узаконено насилие. Той, пазителят на реда и сигурността в държавата, трябва да „защити" националните „интереси", като малтретира физически напълно беззащитен човек, арестуван и задържан в подземията на полицията. Ненко отказва. Неговата човечност застава над „тъмното" беззаконие и скритите форми на произвол и насилие. Изпълнението на хуманния дълг се оказва по-силен нравствен закон за Ненко от опазването на неясните „тъмни" интереси на държавата, които той не разбира. На насилието героят противопоставя човешкото си милосърдие. Това е онзи „героизъм на милостта", за който говори Вазов, вече непознат за душата на българина. Поведението на Ненко е нравственото изключение на епохата, светъл човешки пример за „тъмното" време, в което живеят автор и герой. Вазов е потресен от антихуманността на „новите" български нрави: „Да убиеш един въоръжен и опасен за, тебе неприятел е простително, то е природният, жестокият природен закон на самозащитата. ..Но да изтезаваш или да накараш да изтезават една вързана и беззащитна жертва, без полза, без нужда, често без да я познаваш. това е варварщина на канибал, обяснима само чрез най-ниското културно равнище:..."
Писателят с най-българската принадлежност на творческото си и гражданско самосъзнание не може да приеме жестокостта за естествена проява на човешката природа, както и да намери извинение за варварския атавизъм в душата на българина: „...а понеже ние сме европейци и прогресивен народ, то как инак да се изтълкува у нас същото грозно явление, ако не чрез вроденото в душата ни, сраснато с нас още от деца чувство на жестокост и немилосьрдие към ближния?"
За първи път Вазов е разколебан в нравствените добродетели на националната ценностна система. Непозната, жестока природа крие душевността на народа. Именно нейната антихуманност отрича писателят, влизайки в открит публицистичен диспут с варварските „тъмни" наслоения в „народния характер". Те се проявяват в екстремални моменти от обществения и политически живот в страната. Изразяват кризата на народностния дух. Не подминават нито една обществена прослойка: „Това жестокосьрдечие не е дял само на хора от ниските среди, на декласираните - то е природно и на просветените, и на университантите!... Не смея да привеждам примери, че срам ми облива челото!..."
Вазов се вглежда в природата на българина. проявила негативната си страна в следосвобожденската действителност, оказала се време на произвол и насилие. Беззаконието изтласква „тъмните" нагони на душата, които говорят за жестока природа. Тя не се страхува от наказание, защото има естествени условия за цялостна и пълна изява. „Тъмното" време е в синхрон с „тъмната", жестока природа на човека, твърде често скрита зад обществено положение, интелектуален престиж и политическа власт. Вазов разкрива скрития механизъм на безнравствеността - естествена, природна реакция ма човека, живеещ в условия на обществен произвол и политическо насилие.
Жестокостта е „свиреп", неконтролируем нагон на природата, нейната антихуманна обществена рефлексия: „Изгони природата из вратата, тя ще влезе през прозореца", казва една световна пословица. Така и у нас: книгите, науката, идеологията успяват само навреме да поприспят свирепите нагони на душата ни, но не да ги изгонят от нея."
За Вазов най-висш нравствен закон е човеколюбието. Преди осъзнаване на националната си принадлежност. всеки трябва да познае човешкото у себе си. Без хуманните си измерения човешката природа губи своята идентичност - социална, обществена, личностна. Вече са без значение и всякакви национални характеристики на съзнание без хуманни принципи и нравствени приоритети. Вазов не крие тревогата си, че „трябват исполински усилия, за да се смекчат нравите у тоя народ и да накарат оня, който носи сабята, и оня, който държи книгата, да познаят, че преди да бъдат българи и тигрово, са человеци".
Основателна е тревогата, но и иронията на Вазов, с която отрича дехуманизираната обществена реалност на време с „тъмни" политически интриги и още по-„тъмни" човешки съвести: „У нас са проникнали от през море разни нови прогресивни учения: имаме либерали, имаме партизани на социализма, имаме ги на демокрацията, имаме даже партия републиканска. и радикална. Няма ли кой да основе партия на милосърдието?..."
Най-важното за едно човешко общество - милосърдието - е забравено. В риториката на Вазовия иронично отворен финал на разказа „Тъмен герой” е ясно очертана гражданската позиция на автора, несъгласен с „тъмните" нрави на българската следосвобожденска действителност през 90-те години на XIX век.
@bgmateriali.com
