Поезията на Пушкин, създадена през първите две десетилетия на XIX век, изразява типичната за руската душевност „тоска”, т. е. мъка или особено състояние на неудовлетворение, която изпълва с минорни настроения душата на поета. Несъгласен с обществената действителност, той търси причината за личностния дискомфорт, който преживява. Мъчителните терзания, породени от острия конфликт между поет и общество, Пушкин изповядва в стихотворението „Пророк”, написано през 1826 г. То е израз на духовните му търсения:
Измъчен от духовна страст,
се влачех аз в пустиня тъмна
и ангел шестокрил със власт
над моя кръстопът разсъмна.
Вътрешното състояние на неудовлетвореност, мъка и „духовна страст” за преодоляване на личностната криза на поета ражда символните послания на художествените образи. Сред „пустиня тъмна" броди духът на лирическия АЗ. Той е въплъщение на субективното, нескрито присъствие на Пушкин в условното пространство на поетичните внушения, от една страна, а от друга е поетичният „глас" на лиричната изповед плод на мъчителен размисъл и емоционално страдание. Видяното и почувстваното е с трагични стойности. Мъката е изповядана искрено и открито: „Измъчен..., се влачех... в пустиня тъмна”. Широко и безкрайно като „пустиня тъмна" е вътрешното терзание на духа. Търсенията са безплодни: „влачех се". Мисълта е безпомощна да намери спасителен път за обезвереното, изпаднало в криза човешко съзнание. Духовната пустота е „тъмна", наситена с безнадеждност. Но сред мрака на страданието, богато отчаянието е непреодолимо, лирическият АЗ достига до пророческо прозрение. То е като красив „сън" за измъчената душа. Приема образа на „ангел шестокрил". Спасението за страдащия дух идва от вътрешния мисловен свят, въздейства като полъх - свеж и чист, който създава нови сетивни усети:
И с леки като сън ръце
докосна моето лице.
Зениците ми заблестяха
със поглед на орлица плаха.
Озарението, вътрешно пробуденото желание за духовен живот са изразени метафорично с одухотворения, персонално присъстващ образ на спасителното прозрение сред мрака на душата. Той наподобява човешко същество, изпълнено със светла надежда, което е в контраст с „пустиня тъмна", властваща над обезверения лирически АЗ.
Пушкин извайва символния образ на духовното раздвоение: „пустиня тъмна" и светъл „ангел шестокрил". Но от това състояние на вътрешна разколебаност и неувереност излиза само силният духом човек, който успява да се пробуди от страшния „сън" на отчаяние и безнадеждност. Вътрешната промяна приема образа на утринно зазоряване. Светлината властва над мрака в душата: „Зениците ми заблестяха/със поглед на орлица плаха."
Възприятията се променят. Лирическият АЗ долавя далечен „звън", който докосва слуха, и в съзнанието ясно се откроява картината на човешкото страдание, останала скрита до този момент, потисната от мрака на преживените минорни настроения:
Докосна остро моя слух
със звън - и аз видях и чух:
и тътнат страшно небесата,
и светли ангели летят,
и риби скитат в своя път,
и вие се в дола лозата.
Чувства и мисли получават материален израз. Внушена е визуална представа за вътрешните преживявания. Пластичната, наситена с много лиризъм картина на човешкото страдание създава усещане за реален, отново преживян досег до болката. Тя все още не е преодоляна докрай. „Сънят" на душата е апокалиптичен. Носи страшни прозрения за вътрешния свят на човека:
И от устата ми след миг
изтръгна грешния език,
проникнат от слова лукави,
и после в нямата уста
на змийско жило мъдростта
с десница кървава постави.
Раздвоението и вътрешната разколебаност между мрак и светлина достигат своята Кулминация. С родената отново духовна сила на мисловните прозрения човекът трябва да избере своя път. Пророчески глас напомня, че изходът е само един - надмогване на страданието, преодоляване на слабостта и връщане отново при хората и техните измъчени сърца. Единствена алтернатива за човека е да намери сила и мъдрост в безсилието и слабостта, за да спаси сам себе си и излезе от
кризата на духа. Мъчителните прозрения на лирическия АЗ са преживени и
изповядани като библейска битка със злото:
И ме разсече с меч блестящ,
и взе сърцето ми примряло,
и въглен яростно пламтящ.
положи в бедното ми тяло.
И Бог ме позова на глас:
„Стани, пророк, и виж, и слушай
и волята ми разбери:
със думи по вода и суша
човешките сърца гори!"
Пророк на собствената си съдба става човекът. Родила се е мъдростта сред страдание и слабост. Кризата на духа е преодоляна. Лирическият АЗ на Пушкин в стихотворението „Пророк” намира път към „човешките сърца”, който води и към реалната действителност, срещу която е готов да се изправи поетът с изстраданата мъдра сила на стиховете си.
@bgmateriali.com
