ИЗТОК И ЗАПАД В ЕВРОПЕЙСКОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

 

          Разделянето между Източната (православна) и Западната (католическа) църква през XI век води до значителни различия в принципите и формите на развитие на литературата и културата в двете части на Европа в следващите столетия. Макар да запазват общите, базисни особености на средновековната епоха (като се основават на християнския мироглед и феодалните обществени структури), Изтокът и Западът преминават по различни пътища и по различен начин стигат до края на епохата, наречена Средновековие. Това е и причината самите времеви граници на Средновековието да са различни, когато говорим за католическия и за православния свят.
Ако за Западна Европа Средновековие то завършва с прехода към Ренесанс около и след средата на XIV век, то в източната част – Византия и славянския свят, които се намират след XIV век в рамките на Османската империя, този преход продължава чак до средата на XVIII век и завършва едва в XIX век.
          Всъщност бихме могли да говорим за два типа Средновековие. Нека опитаме да ги съпоставим.
          Православният изток се обособява на територията на Източната Римска империя и включва земите на днешна България, Сърбия, Гърция, Румъния, части от Русия и Турция. Повечето от тези земи са някогашни римски провинции (неслучайно византийците гордо наричат себе си „ромеи“, т.е. римляни). Макар да са населени от много и различни по произход и културни традиции племена и народи, те имат общ език на богослужението и дипломацията – гръцкия, а след християнизирането на славяните през IX – XI век – и старобългарския, на който светите братя Кирил и Методий превеждат Библията и богослужебните книги. Така те поставят началото на третата голяма средновековна цивилизация в Европа – православната славянска, известна и като Slavia Orthodoxa (т.е. православно славянство). Макар често да са разкъсвани от вътрешни военни и политически конфликти, Византия и православните славянски държави са здраво свързани помежду си чрез общото учение (православието). Според православната традиция всяка независима държава има своя независима и автономна църква, а решенията се вземат с общо съгласие (т.нар. съборност). Това води до разлики в общественото устройство – при католицизма глава на цялата църковна йерархия е римският първосвещеник (папата), а всички локални църкви, както и феодалните владетели, са му подчинени. За разлика от това в източния православен свят има отделни и независими една от друга църкви, всяка от които е в сложни отношения на взаимно подчинение със съответната държава. 
          Важно различие между културата на Православния изток и Католическия запад е отношението към свещените изображения. Макар да се създават по сходни правила, на Запад свещените образи са по-близки до реалността. В тях светците и библейските персонажи се изобразяват по-скоро като живи, истински хора, включително и чрез триизмерни образи (скулптури). В православния свят се създават икони - схематични изображения на светците, подчинени на строги правила. Иконописецът няма право да наруши канона и е задължен да нарисува светците или библейските герои по точно определен начин. Това превръща православната икона по-скоро в знак или символ, а не в реалистично изображение. Олтарът в католическите църкви е открит, докато след X век в православните църкви иконите се подреждат в иконостас, който скрива олтара.
          Разделянето на християнската църква на източна и западна и натрупването на напрежения и взаимна неприязън между двете части на Европа постепенно довеждат до отдалечаване в начина, по който се извършват основните църковни ритуали. Напр., докато православните кръщават чрез потапяне в осветената вода, католиците само поръсват кръщавания с вода; докато православните свещеници са задължени да сключат брак, преди да станат свещенослужители, на католическите бракът е забранен; докато в православната църква при литургията се използва квасен хляб, при католиците той е безквасен и т.н. Макар тези различия да са по-скоро външни, в течение на столетия те са били повод за много ожесточени богословски спорове и са довели до взаимно отхвърляне на двете големи групи християни с тежки последици за целия християнски свят.
          Друга много важна разлика между Изтока и Запада в европейското Средновековие е отношението на църквата (и държавата) към тези, които не споделят установеното и задължително тълкуване на християнското учение (т.нар. еретици). Макар ересите да се преследват навсякъде, все пак жестоките гонения срещу всички, които дори само са заподозрени в ерес, са характерни предимно за западната традиция. През XII век (т.е. след Великата схизма) е създадена специална институция – Великата инквизиция, която има за задача да следи за чистотата на вярата и да преследва и наказва отклонилите се. Санкциите са наистина тежки и засягат всички, които принадлежат към различна религия (евреи, мюсюлмани), които са заподозрени в извършването на магии (т.нар. „лов на вещици“) или които се отклоняват от официално приетите разбирания за света и Бога. В историята са останали имената на учени като Галилео Галилей и Джордано Бруно, които са изправени пред съда на Инквизицията, защото отричат учението, че Земята е плоска и неподвижна, а Слънцето обикаля около нея.
          В православния свят отношението на църквата и държавата към еретиците рядко надхвърля публичното осъждане, а Инквизицията с нейните изтезания и изгаряния на клада е напълно непозната.
          Особено значение като характерен елемент на западното Средновековие има културата на рицарите. Оформена в края на XI век и получила най-интензивното си развитие по време на кръстоносните походи, тя формира идеята за рицарските добродетели (т.нар. Кодекс на рицаря) и за рицарската любов. Тези образци на идеалното поведение ще окажат силно влияние върху западноевропейското изкуство през следващите столетия. Те ще бъдат в основата на светските литературни жанрове (рицарски романи, куртоазна поезия) и ще очертаят посоките на излизане от сферата на чисто религиозната тематика, та чак до пародирането на рицарските стереотипи в „Дон Кихот“. В православния свят рицарството е непознато, а оттам - и целият комплекс от културни явления, свързани с него.
Друга съществена разлика между средновековната култура на Изтока и Запада откриваме в ролята на градовете. Докато в Западна Европа градът още в Зрялото средновековие се превръща в средоточие на интензивни културни процеси, в православния свят духовният живот остава свързан предимно с манастирите. На Запад „градският въздух прави човека свободен“, а занаятите, търговията и публичното живеене на градския площад дават шанс за развитие на нови идеи, нови жанрове, нови художествени форми, които излизат извън непосредствения контрол на църквата. На Изток (макар и тук да имаме древни градове) културата остава най-вече аграрна и обвързана със селото. Липсват така характерната за Запада дворцова култура, кръговете от поети, философи, музиканти и художници, работещи под покровителството на феодални владетели меценати. Всичко това поставя литературата и изкуството изцяло в услуга на църквата и изключва създаването на произведения със светска тематика.
          Литературата на Православното средновековие има за цел да даде отговор на централния въпрос на своето време - как да живеем, за да спасим душата си и да си осигурим след смъртта място в рая? Затова основната фигура в литературата на епохата е тази на светеца – Божи избраник, който с праведния си живот и благочестивите си дела е заслужил да пребивава „отдясно на Бога“, т.е. сред праведниците. На светците са посветени повечето от произведенията на средновековните писатели. Те са написани в различни жанрове – жития (кратки или пространни биографични повествования, предназначени за самостоятелно четене или за богослужебна употреба), похвални слова (кратки, възторжени възхвали на подвизите и заслугите на светеца, произнасяни при неговото честване в църква), служби (сложни творби, съчетаващи литургична поезия с характерното за православното богослужебно пеене мелодично оформление), поучения (разсъждения за правилата на праведния живот, произнасяни в храма като напътствие за вярващите). Освен тези основни литургични жанрове се създават и произведения със светско (небогослужебно) съдържание – полемични творби (за да се защити „правата вяра“ от всевъзможните заблуди и ереси), летописи (за да се съхрани споменът за славните дела на прадедите), естественонаучни съчинения (за да се обясни съвършеното устройство на Божия свят). Значително по-слабо е разпространена светската поезия (и това е една от важните разлики между Изтока и Запада, където Средновековието е време на разцвет на разнообразни поетични жанрове).
          Голяма част от произведенията, които чете или слуша средновековният славянин, са преводни. В света на православното славянство източник на текстове, жанрови модели и тематични образци е преди всичко Византия с нейната древна богослужебна традиция и безценна литературна съкровищница. Важно е да знаем обаче, че старобългарските писатели не са прости подражатели. Като пренасят и прилагат византийската традиция сред славяните, те често значително надминават художественото майсторство на своите „учители“. Това говори за таланта и високото им творческо самочувствие, но и за ролята им на идеолози и водачи в процеса на формиране на самобитната литература и култура на православния славянски свят.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave