Великият френски писател Оноре дьо Балзак (1799-1850), обзет от самочувствието на гения, написва под статуйка на Наполеон "Ce qu’il n’a pu achever par l’epee, je l’accomplirai par la plume" ("Това, което той завладя с меча, аз ще завладея с перото") и си поставя за цел да постави името си наред с тези на Данте Алигиери, Сервантес, Микеланджело, Гьоте. Защото е чувствал, че "по някакъв тайнствен начин е проникнало в него знанието на целия живот, стояло е събрано и съхранено", така както е било "с митическия гений на Шекспир, най-голямата... загадка на световната литература". Дали си е задавал въпроса "кога, как и откъде са израснали в него тия огромни запаси от знания, докарани от всички професии, материи, темпераменти и феномени..."? Необяснимо е как "всичко е знаел Балзак, процесите, сраженията, борсовите маневри, спекулациите с недвижими имоти, тайните на химията, хитростите на парфюмерията, похватите на художниците, дискусиите на теолозите, механизмите на вестника, измамите на театъра... Той "е накарал да се явят в сънищата му фиордите на Норвегия и окопите на Сарагоса и те са такива, каквито са в действителност... Това огромно интуитивно знание, то е геният на Балзак..." - както пише Стефан Цвайг.

И той създава една огромна епопея от над 10 хиляди страници и над 2 хиляди герои, няколко десетки романа и разкази, обединени по подобие на Дантевата трилогия "Човешка комедия". Това са знаменитите романи "Шуани", "Братовчедката Бет", "Гобсек", "Една тъмна афера", "Евгения Гранде", "Полковник Шабер", "Шагренова кожа" и много други.

Ако разтворим всяка една от тези творби, така както романа "Дядо Горио", ще се впечатлим от похвата на писателя да "сгъстява", да "кондензира" обстановката, човешките характери, събитията, като че ги "претръсква през сито, където всичко незначително ще остане" и затова неговите хора са винаги типове, винаги характеристично обхващане на едно множество и затова "неговите трагедии са кондензации" (по Стефан Цвайг).

Та нима прословутият пансион на госпожа Воке като сграда и като герои, с които се запознаваме, водени от ръката на писателя, не е "умален вид на обществото с всички негови съставки", както твърди самият Балзак! И той, както винаги, започва с обстановката, прикрепва своите герои: дядо Горио, Вотрен, Растиняк към жилището им, към стаята, към леглото, като разкрива характерите им, без да ни изненада. Те живеят в къщата на госпожа Воке - "четириетажна, с мансарда, построена от песъчлив варовик и боядисана в... жълт цвят... Между бараката и кухненския прозорец окачват кафез за продукти, под него изтича помията от умивалника..." Там се носи "миризма от пансион", която "представлява смесица от спарен въздух, мухъл, граниво... в нея има нещо лепкаво като воня на трапезария..." и т.н. Хазайката госпожа Воке "с тлъстичко лице, на което стърчи нос като папагалска човка...", и на която "в цялата є закръглена фигура като на църковен плъх... се таи алчност", се грижи срещу заплащане за тези хора, дошли при нея поради крайна оскъдица - освен стареца, студента, каторжника, тука са старата госпожица Мишоно, Бианшон, Поаре, Викторин Тайфер и др.

От самата обстановка като че ли от бедняшки декор ни се представят всички те - непременно с емоционална доминанта - "стремят се към една илюзия на живота, безразлично каква е тя - любов, изкуство, скъперничество...", присъщо на героите на Балзак. И "всяко възбудено в мономания чувство насилва останалите, отнема им водата и ги оставя да изсъхнат..." (по Стефан Цвайг).

Такъв е най-старият - дядо Горио. В неговата изключителна любов към дъщерите Анастази и Делфин се проявява тази емоционална доминанта, която осмисля живота му. Балзак разкрива източника на богатството му - по време на революцията той е присвоил имота на господаря си, после след знаменитата 1789 година спекулира със зърнени храни в бунтовния Париж, като постепенно става милионер, натрупва огромно богатство, с което осигурява достъп до висшето общество на дъщерите - едната омъжена за граф, другата - за барон. Той създава рано от тях идоли в сърцето си, а те като всички идоли постоянно искат жертви - така източват и последната монета на стария си баща.

Така както изгражда образа на дядо Горио - с диалектическа завършеност, без определен черен или бял цвят, а с реалните противоречия, с внушението за привличане и отблъскване, великият писател изгражда и образа на бедния студент Йожен дьо Растиняк, чиято емоционална доминанта е желанието да влезе във висшето общество, да стане име, един от първите хора. Син на обедняло аристократично семейство, дошъл в Париж да учи за адвокат с намерение след това "да работи ден и нощ, та богатството да е плод на труда му... да постигне всичко със собствени сили... и като наблюдава живота, да вижда, че е чист като лилия". Разговорите с бившия каторжник Вотрен му разкриват обществото от съвсем друга гледна точка. Истината, че "бързото забогатяване е целта, която си поставят петдесет хиляди момчета във вашето общество", заради което са необходими неимоверно големи усилия, "яростна борба", при което, както уверява "изкусителят", "сфинксът" Вотрен, ще "се изядете един друг като паяци в буркан". После добавя: "Знаете ли как се напредва тук? Чрез блестящ гений или чрез умело продажничество. Сред тази човешка маса трябва или да връхлетите като снаряд, или да се промъкнете като чума. Честността за нищо не служи... Покварата е оръжието на посредствеността..."

Вотрен съветва Йожен да бъде като ловец в горите на Новия свят - Америка, където "бродят двадесет различни племена... Вие пък сте ловец на милиони. Служете си с клопки, примки, стръв. Има много начини да се ловува. Едни гонят зестри, други - разпродажби, трети ловят съвести..." Бившият каторжник не само съветва, той предлага изгодна сделка на Растиняк - срещу малка сума, която ще му е нужна за начален капитал, да уреди женитбата му за забогатялата Виктория Тайфер след смъртта на брат є, чието убийство организира... И тогава настъпва раздвоението в съзнанието на Растиняк - от една страна той иска да бъде "чист като лилия", а от друга - чрез роднината си дьо Босеан влиза във висшето общество, за което е готов на всякакви унижения и двуличие. От една страна, не приема истините на Вотрен, а от друга, "като се видя с нови дрехи, ръкавици, Растиняк забрави добродетелното си решение". Дори породилата се дружба между него и дядо Горио започва от мига, когато разбира, че този обеднял старец е баща на графиня Анастази дьо Ресто и баронеса Делфин дьо Нюсенжен, до чието благоволение се домогва. От своя страна дядо Горио се надява дъщеря му Делфин да има почтен любовник, а не като предишния Дьо Трай, който безсъвестно пропилява парите на баронесата и баща є.

Йожен дьо Растиняк предпочита задния вход, за да влезе във висшето общество, а не като "блестящ гений" или "като снаряд", вероятно защото за него е по-приемливо "да пълзи, да понася всичко". И в своето разочарование от баронеса дьо Нюсенжен си мисли "какви ли ще са другите, щом в един миг най-добрата жена заличава обещанията си за приятелство и те захвърля като стара обувка?" Прехапал устни, той пренебрегва обидата и отново се домогва до близостта с баронесата, защото помни съвета на Вотрен да гледа на приятелите си "като на пощенски коне", които трябва да остави да умрат, щом стигне целта". Той разбира, че "животът не е по-хубав от готвенето и също толкова вони; а щом си поставил за цел да направиш нещо, няма как да не си измърсиш ръцете. Само трябва да знаете как се измива мръсотията...", както му говори каторжникът.

И неусетно си спомняме вонливия пансион на госпожа Воке, с "оня топъл и зловонен въздух", с "помията от умивалника" и сметта "която поливат обилно с вода, за да не въвони всичко наоколо..." Този паралел между обстановката, в която живеят героите на творбата и душевните им състояния - готови на всякаква низост и падение, допълва изобразителността и изразителността на образите и характерите.

И всъщност на каква основа става сближаването между младежа и стареца? Не би ли могло да се предположи, че младият човек се стреми към този връх, от който старецът стремглаво слиза надолу - разочарован и отчаян? Някогашният господин Горио натрупва богатство и създава положение на дъщерите си, които се отнасят с него като с "лимон, който "след като бил изцеден до капка... хвърлили кората му" по сполучливото сравнение на херцогиня дьо Ланже.

Всъщност кого да виним за отчаяния край на дядо Горио, на чието погребение дъщерите пращат празните си каляски с именитите си гербове? Само парите ли са причина за това? Обществото? Трагичната заблуда на стария милионер? Несъвършенството на човешката душа, която не познава благодарността? Можем да съдим от всякакъв ракурс, но всеки отговор ще носи част от истината.

Барон Йожен дьо Растиняк изпраща до гроба стареца, вече надвил в душевната си борба желанието си да бъде "чист като лилия", с края на стареца си е отишла от него и онази човешка топлота и искреност, с която се грижеше за него, забравена е внезапно забогатялата госпожица Тайфер, за която не пожелава да се ожени, той е вече друг в страшната закана към Париж: "А сега ще видим - аз или ти!"

В душевната борба у Растиняк между чистотата и доброто и злото, надвива второто, което ще го направи хищник в онова общество, за което мечтаеше като млад студент.

Романът "Дядо Горио" с дълбокия си психологизъм е достойна творба на един гений.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave