ИНТЕРПРЕТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ
ПО ПРОБЛЕМ ВЪРХУ НЯКОЛКО ХУДОЖЕСТВЕНИ ТВОРБИ
I. КОГА ВЪЗНИКВА ПРОБЛЕМ, ЗА РАЗРЕШАВАНЕТО НА КОЙТО СЕ НАЛАГА ИНТЕРПРЕТИРАНЕТО НА НЯКОЛКО ХУДОЖЕСТВЕНИ ТВОРБИ?
Както вече знаем, интерпретативното съчинение, за разлика от есето, разработва проблеми, възникнали при анализа на друг текст – най-често художествен. Независимо от това какъв е проблемът – житейски, морален, граждански или естетически – задачата на пишещия е да разбере как този проблем е разработен в едно или няколко художествени произведения. С други думи, тук в центъра застава именно другият текст, текстът, който се подлага на интерпретация. Затова и този вид съчинения принадлежат не към аргументативно-разсъдъчната реч, а към оценъчно-интерпретативната.
В реалната обществена практика към този тип реч се отнасят жанрове като отзив, рецензия, литературен обзор, статия, студия, монография. Всички те се стремят да изпълнят две задачи:
1. Да установят как и с какви художествени средства в дадена художествена творба (творби) се разработва определен проблем и какво въздействие тази творба оказва върху публиката, формирайки у нея определени чувства, убеждения и нагласи.
2. Да установят доколко успешно интерпретираният художественият текст се е справил с поставения проблем и доколко ефикасно е неговото въздействие върху публиката. С други думи, да дадат оценка.
Именно тези две задачи определят основната характеристика на итерпретативно-оценъчната реч. Към нея може да се отнесе и жанрът на интерпретативното съчинение.
За разлика от реално функциониращите в обществената практика жанрове, които изброихме по-горе, интерпретативното съчинение се пише основно в училище. Това е следствие от факта, че на интерпретация се подлагат текстове, които отдавна вече са получили своята висока оценка и точно затова са включени в учебната програма. Затова при него втората от двете задачи на интерпретативно-оценъчната реч – даване на оценка – ще отпадне. Вместо нея ще се яви друга: интерпретативното съчинение трябва да помогне на учениците да овладеят изкуството на литературната интерпретация.
В зависимост от това какъв е проблемът, който трябва да се реши, интерпретативните съчинения се групират в три основни дяла.
Ако проблемът поставя въпрос, свързан с постройката на литературната творба, определяща нейния художествен смисъл и специфично въздействие, нашето съчинение ще има аналитична насоченост, доколкото анализът е операцията, с която „разглобяваме“ интерпретирания текст, за да видим как той е построен. Подобни въпроси изискват изясняване на начина, по който е построен сюжетът; как са въведени лирическите мотиви; какъв тип герои са изобразени; каква е композицията на интерпретирания текст; какви изразни средства са използвани в него и с какви художествени задачи; как отделните елементи, изграждащи текста, си взаимодействат и др. под.
Ако обаче проблемът, който решаваме, е свързан с въпроса за смисъла, който интерпретираният текст изгражда, ще имаме друга задача. Както знаем, в художественото произведение този смисъл не е изразен пряко, а възниква като резултат от внушенията, които разказаната история или лирическата изповед правят; от постъпките и характеристиките на героите; от символичните значения на определени елементи, присъстващи в творбата; от начина, по който тези елементи си взаимодействат. Но и още нещо – за да се разбере напълно смисълът на текста, трябва да се познава добре и историческият контекст, в който той е възникнал или функционира. С други думи, задачата на интерпретационната процедура е свързана с разкриване на смисъла, който текстът формира у читателя в процеса на четене. Всичко това се реализира с помощта на тълкуването (от старата славянска дума „толк“ – смисъл, разум, слово). Същият корен откриваме и в друга стара славянска дума – „тълмач“, означаваща „преводач“. Казано просто, задачата на тълкуването е да „преведе“ смисъла на художествения текст на логически разбираем език. В този случай нашето съчинение ще има тълкувателска насоченост. Задачата на този тип съчинение е да покаже какви обществени или хуманитарни проблеми са разработени в него; кои са основните мотиви и каква е тяхната символика; какво обществено противоречие лежи в основата на художествения конфликт; как изобразените човешки образи изграждат възглед за същността на човешкото; какъв е образът на света, който избраният от автора на текста жанр изгражда.
Но освен че художественото произведение е съставено от елементи, свързани по определен начин, и че в него се съдържа смисъл, който читателят изгражда в съзнанието си по време на четене, то може да се разгледа и като инструмент за оказване на въздействие върху публиката, като специфичен вид обществено действие. Всяко изказване, дори и най-простото, представлява такова действие, водещо до ответна реакция, осъществяваща се в реалната обществена практика. Тези действия са свързани с функцията, която изпълнява изкуството в реалния живот на човека и обществото. С въпроса как художественото произведение реализира своята обществена функция, използвайки определена структура и формирайки определен смисъл, се занимава процедурата, която наричаме интерпретация. Ако проблемът, който трябва да решим, е свързан с изясняване на начина, по който художествената творба изпълнява тази своя обществена функция, нашето съчинение ще има интерпретативен характер в точния смисъл на думата. Задачата на този тип съчинение е да направи комплексна интерпретация на художествения текст, за да се изясни как е разработен даден житейски, граждански, морален или естетически проблем, както и да се осъзнае какви чувства, убеждения и нагласи се формират в обществото и човека.
В някои случаи обаче поставеният проблем не може да се реши с интерпретацията само на един-единствен текст. Много често самият проблем възниква в резултат на взаимодействието на няколко текста. Какви може да са тези случаи?
Нека вземем за пример въпроса за ролята, която играят природните описания в разказите и повестите на Елин Пелин. За да отговорим на този въпрос, най-напред трябва да съпоставим начина, по който Елин Пелин използва пейзажа, с функцията му в разказите на някой друг писател. Например в разказите на Иван Вазов. В този случай сравняването на двата типа повествование е задължителна процедура, а това означава, че за да решим проблема, трябва да интерпретираме поне две творби. Но има и още нещо. Функциите, които изпълнява даден художествен похват, са много разнообразни. Природните описания например може да посочват времето и мястото, в които се извършва действието; да изграждат специфична художествена атмосфера, определяща художественото въздействие; да внушават определени символични значения, играещи съществена роля при изграждане цялостния смисъл на творбата. Едва ли в една-единствена творба тези разнообразни функции имат еднакво значима роля за постигане смисъла и въздействието на художествения текст. В този случай се налага да разгледаме поне няколко творби от даден автор, ако не и цялостното му творчество, за да бъдем сигурни, че сме изяснили задоволително поставения проблем.
Да разгледаме друга ситуация. Четем произведения на различни автори от даден период в развитието на обществото и литературата. Установяваме, че при много от тези автори се появява един и същи мотив. Такъв например е мотивът за неживения живот, който с учудващо постоянство се разработва в творбите на различни писатели от края на 19. и началото на 20. век – Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов, Атанас Далчев, Никола Вапцаров и т.н. Всеки от тези автори поставя по свой начин общия проблем, посочва различни причини за неговата поява, предлага различни начини за неговото разрешаване. Това означава, че проблемът наистина е бил важен за обществените настроения по онова време и литературата активно е реагирала на тази обществена необходимост. За да изясним, макар и в най-общи линии, същността на разглеждания проблем, както и да посочим как отделните автори и художествени направления са го разработвали, ще трябва по необходимост да проследим проявите му в целия исторически период. А това на практика означава да сравняваме и съпоставяме поне няколко художествени творби.
Трети случай. Прави ни впечатление, че даден мотив, тема или обществена ценност получават не просто различна, а направо противоположна интерпретация в произведенията на двама автори. Да вземем например понятието „отечество“. Както знаем, то възниква по време на Възраждането, за да обозначи новия тип отговорност, който хората от дадена общност трябва да проявяват към своята родина. В произведенията на възрожденските писатели, както и в тези на писателите от първите десетилетия след Освобождението, отечеството е първостепенна ценност. То се уподобява на земен рай, верността към него се издига във върховен морален дълг, забравянето на неговия завет се заклеймява най-сурово. Минават обаче няколко десетилетия. Понятието за отечеството вече е трайно установено в националната ценностна система. С него обаче започва да се злоупотребява. Властниците започват да преследват всяка проява на обществено недоволство, обявявайки го за незачитане на отечествения дълг. Така в един момент се стига до пряко усъмняване във валидността на понятието „отечество“ и неговата ценност. Както знаем, Гео Милев в некролога си за Димчо Дебелянов нарече отечеството „Безсмислена Химера“, а в поемата си „Септември“ постави провокативния въпрос: „Прекрасно: но – що е отечество?“ За да изясним причините за тези противоположни позиции, ще трябва да съпоставим поне две художествени творби, в които проблемът е поставен най-категорично. Например „Отечество любезно“ от Иван Вазов и „Септември“ от Гео Милев. Друг подобен случай може да представлява съпоставката между „Две души“ на Яворов и „Честен кръст“ на Борис Христов, в които проблемът за категоричността или невъзможността на избора е поставен много ярко.
II. ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ НА РАБОТАТА
Последователността на работата при писане на интерпретативно съчинение по проблем върху няколко художествени творби не е по-различна от тази при писането на съчинение върху една творба. Основната разлика между двата вида съчинение е в начина, по който проблемът се осъзнава, както и при търсенето и организирането на доказателствения материал. Във всичко останало трябва да следваме основните стъпки, а именно:
1. Осъзнаване на темата и заложения в нея проблем.
а) за какво пита темата (проблем)?
б) как и в кои художествени творби се проявява този проблем?
в) по какъв начин разглежданите произведения разработват проблема?
2. Формулиране на теза.
3. Събиране на материала и постройка на аргументацията.
4. Съставяне план на съчинението.
5. Написване на текста при строго следване на изработения план.
6. Проверка на готовия текст.
Определянето и тълкуването на проблема, заложен в заглавието на интерпретативното съчинение, е най-важната част от цялата работа. Най-напред анализираме понятията, с които той е въведен. След това определяме какъв е характерът на проблема, по какъв начин е поставен, в кои произведения се проявява, както и как е разработен.
Формулиране на тезата. На базата на предходните разсъждения стигаме до някаква обща идея за това как в разглежданите творби се въвежда и разработва поставеният проблем, която издигаме като теза на своето съчинение.
Събиране на материала и постройка на аргументацията. Тъй като този вид съчинение проследява как анализираният проблем се проявява в няколко различни текста, материалът, който е нужен за доказване на тезата, ще се търси във взаимодействието на тези отделни текстове. Обикновено различните произведения разработват отделни аспекти от общия проблем, посочват различни причини за неговото възникване, определят по различен начин същността му или предлагат различни решения. Това налага систематизиране на събрания материал, за да се откроят посочените разлики, както и да се посочат причините за възникването им. В повечето случаи се налага да привлечем знания за историческия контекст, в който възниква всяка от творбите, защото няма как да изясним поставения проблем, ако не осъзнаваме неговата обществена значимост за съответната епоха. А освен това много от описаните в творбите житейски реалности, възгледи за света и човека, морални принципи, светогледни представи и пр. са различни както помежду си, така и от нашите, затова трябва да се обяснят.
След като съберем достатъчно материал, с който да подкрепим тезата и да разкрием как творбите разработват интересуващия ни проблем, пристъпваме към уточняване на аргументите, както и към подреждането им в аргументативна верига (вериги).
Изводи и заключения. След като изложим всички аргументи, трябва да стигнем до извода, който показва дали тезата, която сме предложили, е правилна, или не. А в заключението трябва да посочим по какъв начин разглежданият проблем продължава да е актуален в обществения живот.
Композиция и изразни средства. За разлика от есето, което трябва да убеди и увлече своя читател и затова композицията му е построена по принципа на максималната въздейственост, композицията на интерпретативното съчинение следва логиката на доказателството и последователно въвежда отделните елементи на аргументацията. А изразните средства, които използва, са по-сдържани и се придържат към утвърдената литературна терминология. Това е нужно, за да не се създават условия за грешно или двусмислено разбиране на разсъжденията от страна на читателя.
III. ПЛАН НА СЪЧИНЕНИЕТО
Това е следващата, изключително важна стъпка при работата над текста. Планът трябва да обхване всички възможни въпроси, свързани с темата, както и да изгради аргументативната верига. Както и при другите писмени текстове, интерпретативното съчинение по проблем върху няколко художествени творби съдържа три главни части:
Въведение
Основна част
Изводи и заключения
Въведението изпълнява две основни функции:
Да постави темата и свързаните с нея проблеми, да въведе в основните аспекти на нейното разбиране, както и да посочи кои литературни произведения ще бъдат интерпретирани.
Да привлече вниманието на читателя, като го убеди, че темата е важна за него и че ще му бъде интересно да се запознае с нашето мнение по въпроса.
Основната част съдържа тезата и аргументацията. Аргументативната верига трябва да следва логичната последователност на отделните доказателства, като подкрепя всяко от тях с примери.
Заключението трябва:
Да направи изводи от аргументацията – какво следва от приведените доказателства.
Да хвърли мост между разсъжденията по повод разглеждания проблем и света, в който живеем.
За да стане по-ясна методиката на работа над интерпретативно съчинение по проблем върху няколко художествени творби, тук даваме примерна разработка на темата „Ролята на природните описания в творчеството на Елин Пелин“.
РОЛЯТА НА ПРИРОДНИТЕ ОПИСАНИЯ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЕЛИН ПЕЛИН
Проблемът, заложен заглавието
Всички думи в заглавието на предложеното съчинение са ключови: роля, природни описания, творчество и Елин Пелин. Нека ги разгледаме поред. Думата „роля“ ни съобщава, че основното, върху което трябва да съсредоточим вниманието, е функцията, която пейзажът изпълнява при Елин Пелин, за разлика от тази в творчеството на други автори. Но и при самия Елин Пелин тя не се изчерпва с решаването само на една художествена задача. От една страна, ролята на природните описания във всеки повествователен текст е да посочи кога и къде се извършва действието. В някои случаи тази информация е много важна – например в разказа „Една българка“ от Иван Вазов споменаването на имената на селата, на реката Искър, на манастира и т.н. е по необходимост свързано с историята на разбитата Ботева чета. Без тази конкретност разказът не би имал същата историческа достоверност, за която разказвачът настоява. В други случаи точната географска определеност не играе голямо значение, но все пак общият изглед на мястото е необходим за разбиране на описвания в разказа живот. Така например разказът „Ветрената мелница“ от Елин Пелин не назовава името на селото, но по свидетелства на очевидци доста точно предава пейзажа на родното място на писателя, т.е. ясно посочва, че става дума именно за шопския край, известен със своеобразния характер на населението. Задачата да даде точни сведения за времето и мястото на действието, не е водеща при Елин Пелин, с което той се различава от Вазов, но все пак присъства и при него по един своеобразен начин.
Друга характерна особеност на пейзажа у Елин Пелин е това, че с него се заместват отсъстващите авторски коментари. Разказвачът се крие зад описанията на природните картини, които въвеждат читателя в атмосферата на действието, дават насока на неговите чувства и преживявания, определят общия тон на художественото въздействие. Едва ли бихме разбрали тревогата и душевните борби на младия Лазо от разказа „Косачи“, ако възприятието ни не беше подготвено от тревожните нотки, идващи от описанието на спускащата се нощ, на тихото подплискване водите на Марица, пълни с удавници, от внушенията на прилагателното „таинствени“, определящо недрата на реката. Същата дума „таинствено“ срещаме и в разказа „Спасова могила“, с почти същото внушение – тревога, предчувствие за нещо съдбовно: „таинствено и с въздържано дихание дебне нощта“; „Монката слушаше таинствените думи на дяда си, пропити с гореща вяра, и макар че не ги разбираше, на душата му ставаше светло и топло“; „В тъмнината се мяркаха мълчаливо и таинствено човешки сенки като призраци, които внезапно никнеха от земята и пак потъваха в нея“.
Освен това обаче природните описания у Елин Пелин имат за задача не само да въведат читателя в атмосферата на действието и да насочат чувствата и преживяванията му, но и да определят посоката на неговата мисъл, да изградят основата на художествения смисъл на разказа. С подобен случай се срещаме в разказа „Андрешко“, където отделните елементи на пейзажа ритмично въвеждат мотива за замислянето: „Конете склисиха малко и също се замислиха. Господинът повдигна голямата яка на вълчия си кожух, потъна в него и също тъй се замисли. На усамотеното дърво край пътя кацна врана с настръхнала перушина, залюля се на сухия клон, гракна унило и също се замисли. И тъжното зимно време също беше замислено. По небето тежко и бавно лазеха и се разпокъсваха дебели, дрипави, влажни и мрачни зимни облаци, над които прозираха късове от също тъй замислено и студено синьо небе.“ Какво точно „мислят“ отделните елементи от пейзажа не се знае, но общото внушение е ясно – и участниците в действието, и читателите, и цялото българско общество трябва да се замислят над ставащото, а не да отсъждат прибързано, водени от предразсъдъци и лични интереси. Без това дискретно, но в същото време категорично внушение разказът би останал неразбран, както впрочем често се е случвало в дългата история на неговото възприемане – в един момент е прав Андрешко, а съдията е класов враг, докато в друг момент Андрешко е лумпен и хитрец, който бяга от гражданския си дълг.
Подобна е ситуацията и в повестта „Гераците“. Ключовата сцена със срещата на дядо Йордан и сина му Павел би останала недоразбрана, ако пропуснем символичните внушения на старческия поглед, който скача от оглавника в ръцете към панорамата на селото, съсредоточава се върху кръста на църквата и отново се връща към скъсания оглавник: „Дядо Йордан втренчи поглед надолу към селото, дето между четири високи стройни тополи се издигаше синята селска черква с червен керемиден покрив, високо над който блестеше като звезда кръстът, и дълго и неподвижно гледа нататък. После отново наведе глава над скъсания оглавник и не можеше да се види плаче ли, мисли ли.“ Противопоставянето между „долу“ и „горе“, между „кръст“, т.е. свещено, и „скъсан оглавник“, т.е. делнично, подсказва на читателя, че и най-елементарните житейски събития трябва да се преценяват от гледна точка на голямата ценностна система на човечеството, че конкретната случка крие универсално морално послание.
Втората ключова дума от заглавието на темата – „природни описания“, посочва основния обект на анализ. Отговорът на въпроса защо пейзажът е толкова важен за начина, по който Елин Пелин строи повествованието си, ще ни помогне не само да разберем художествената техника на писателя, но и ще даде насока на собственото ни читателско поведение. Изясняването на функциите, които природните описания играят при Елин Пелин, ще ни убеди, че обичайният въпрос, който вълнува читателите при четенето на повествователни произведения – какво ще се случи по-нататък – е важен, но в никакъв случай не е достатъчен. А това означава, че ще трябва да четем не само пасажите с реплики или действие, а и описанията, които читателите обичайно пропускат.
Третата ключова дума, „творчество“, също е важна, защото показва, че разбирането на ролята, която изпълняват природните описания, е необходимо не само при интерпретацията на Елин-Пелиновите разкази. Както знаем, всеки жанр има своята повествователна стратегия, свой начин да изгражда образ на света, свои средства за въздействие. В това отношение разказът и повестта се различават значително, макар че нерядко повестта се възприема като „по-дълъг разказ“. Разказът се базира върху острата ситуация на анекдота, докато повестта разгръща универсалното морално послание на притчата в едно конкретно историческо време. Оказва се обаче, че въпреки тези съществени различия ролята на природните описания е еднакво важна както за разказите, така и за повестите на Елин Пелин. В този смисъл думата „творчество“ насочва не само към обхвата на анализирания материал, но и към общите художествени принципи на автора, проявяващи се независимо от жанра на интерпретирания текст.
И накрая, ключовата дума „Елин Пелин“ ни посочва не само конкретния автор, чието творчество ще интерпретираме, но и ни подтиква да потърсим неговата своеобразност, проявяваща се в съпоставка с други автори на българската литература като Иван Вазов и Йордан Йовков например. Осъзнаването на това своеобразие ще помогне на читателя да подхожда към Елин-Пелиновите произведения с подходяща нагласа и читателско поведение. А това е много важно, когато искаме да сме сигурни, че разбираме прочетеното не повърхностно, а разностранно и задълбочено.
Формулиране на теза
Ролята на природните описания в творчеството на Елин Пелин се различава от тази в творчеството на други разказвачи като Иван Вазов и Йордан Йовков. Задачата да се дадат точни сведения за времето и мястото на действието, характерна за всички повествователни произведения, при него е поставена на заден план, докато водеща е задачата да се насочи читателското възприятие чрез създаване обща атмосфера на действието, чрез емоционални внушения, чрез скрити коментари, чрез поставяне на смислови акценти и формиране на допълнителни символични значения, формиращи основата на художествения смисъл.
Събиране и организация на материала
За да докажем тезата, трябва да разполагаме с достатъчно примери за всеки аспект от функцията на природните описания в творчеството на Елин Пелин. За по-голяма убедителност би трябвало да потърсим тези примери в цялото творчество на писателя, но това е много обемна работа. Затова може да се ограничим само върху изучените през различните години произведения – разказа „Косачи“ (6. кл.), повестта „Гераците“ (10. кл.), разказите „Андрешко“ (11. кл.), „Спасова могила“ и „Ветрената мелница“ (12. кл.). В тях по един или друг начин се проявяват различните функции на пейзажа, а именно:
1. Да даде сведения за времето и мястото, в които протича действието.
2. Да създаде общата емоционална атмосфера, в която се развива повествованието.
3. Да направлява читателското възприятие чрез емоционални и смислови внушения и акценти.
4. Да прави скрити коментари, обясняващи смисъла на протичащите събития.
5. Да привнася символичен подтекст, формиращ основата на художествения смисъл.
За илюстриране на всеки един от тези аспекти посочените произведения дават достатъчно материал. На първо място, при всеки повествователен текст природното описание трябва да даде сведения за времето и мястото, в които протича действието. Тази функция присъства и при Елин Пелин, но по своеобразен начин. Най-често той не съобщава географски названия, а предпочита да си служи с общи понятия от рода на „селото“, „града“, „полето“, „планината“ и др. под. По това той се различава съществено от Иван Вазов, за когото географската и историческата достоверност на разказа имат много голямо значение. От друга страна обаче, изследователите посочват, че описанията на пейзажа в разказите на Елин Пелин са много точни. Така например селото в разказа „Ветрената мелница“ много прилича на родното място на писателя. А и сведенията, съдържащи се в разказа „Андрешко“, също дават основание да се говори за село Байлово. Така, съвместявайки конкретност и обобщеност, Елин Пелин успява да постигне както реалистична достоверност на своя разказ, така и универсалност на идейните внушения.
Много по-значима е ролята на природните описания в творчеството на Елин Пелин за създаване на общата емоционална атмосфера, в която протича действието. За да се докаже този аспект от тезата, може да се привлекат примери както от „Косачи“ – падането на нощта, така и от „Спасова могила“ – смрачаването и нощните сенки или „Андрешко“ – мрачния и сив
зимен ден.
Ролята на природните описания при направляване на читателското възприятие чрез емоционални внушения или смислови акценти също може да се илюстрира с примери от анализираните разкази. Тревогата, излъчвана от природните шумове в „Косачи“, насочва към тревогата в душата на младия Лазо. Същото е и в „Спасова могила“ – повторената на няколко пъти дума „таинствено“ насочва възприятието към дълбочините в душевните преживявания на малкия Монка.
Важната роля на пейзажа за изграждане на символичен подтекст пък бих ме могли да илюстрираме с примери от „Гераците“ и „Ветрената мелница“ – противопоставянето на високо и ниско, на свещено и делнично, на дребните житейски дрязги и универсалните нравствени принципи лесно се улавя при проследяване погледа на дядо Йордан от оглавника в ръцете му към общия изглед на селото, съсредоточаването върху кръста на църквата и отново връщане към скъсания оглавник. А контрастът между ленивото и печално всекидневие на селото и трескавата работа на баира лежи в основата на идейното внушение в разказа „Ветрената мелница“.
Постройка на аргументацията
Начинът, по който формулирахме тезата, както и доказателствата, които събрахме от творчеството на писателя, насочват към най-простия модел за аргументация – натрупване на аргументи. Достатъчна е една аргументативна верига, последователно въвеждаща доказателствата и примерите, за да представим отделните аспекти на функцията, изпълнявана от природните описания в разказите и повестите на Елин Пелин.
План на съчинението
Въведение:
Във въведението отбелязваме своеобразието на Елин Пелин, чийто начин на разказване изисква промяна във функцията, изпълнявана от природните описания. Посочваме, че в това отношение той се различава значително от автори като Иван Вазов и Йордан Йовков, при които пейзажът изпълнява други задачи.
Основна част
Теза:
Ролята на природните описания в творчеството на Елин Пелин се различава от тази в творчеството на други разказвачи като Иван Вазов и Йордан Йовков. Задачата да се дадат точни сведения за времето и мястото на действието, характерна за всички повествователни произведения, при него е поставена на заден план, докато водеща е задачата да се насочи читателското възприятие чрез създаване обща атмосфера на действието, чрез емоционални внушения, чрез скрити коментари, чрез поставяне на смислови акценти и формиране на допълнителни символични значения, формиращи основата на художествения смисъл.
Аргументация:
Аргументативна верига. Природните описания в творчеството на Елин Пелин изпълняват специфични задачи, помагащи да се изгради емоционалното и смисловото въздействие на неговите произведения.
1. Основната за всеки повествователен текст задача на природните описания – да представят времето и мястото, в които протича действието, при Елин Пелин е ограничена – той избягва да назовава местата с географските им названия, но пък описанията им са доста точни. Така той постига едновременно реалистична достоверност и идейна универсалност на своя разказ.
2. Важна за начина на разказване на Елин Пелин е ролята, която природните описания играят за представяне на общата емоционална атмосфера, в която протича действието. По този начин той насочва читателското възприятие в необходимата посока.
3. Заедно със създаването на атмосфера природните описания при Елин Пелин изпълняват и функцията да правят емоционални и смислови внушения.
4. При изграждане на художествения смисъл природните описания изпълняват и функцията на коментар, обясняващ скрития смисъл на произтичащото.
5. Освен това пейзажът при Елин Пелин има важната задача да прави символични внушения, формиращи един по-дълбок смисъл.
Извод:
Функцията на природните описания в творчеството на Елин Пелин е многостранна и разнообразна – да представи времето и мястото, в които протича действието, съчетавайки реалистична достоверност и универсалност на внушението, да формира обща емоционална атмосфера, в която протича действието, да прави емоционални внушения и смислови акценти, да коментира смисъла на произтичащото и да прави символични внушения, постигащи смислова дълбочина на художественото послание.
Заключение:
Подчертаваме значимата роля, която играят природните описания за формиране художественото своеобразие на Елин Пелин. Осъзнаването на това своеобразие ще ни помогне в ролята ни на читатели на неговото творчество, защото постигането на истинския смисъл на Елин-Пелиновите произведения не може да се осъществи, ако не проявим необходимото внимание към присъстващите в тези произведения природни описания.
РОЛЯТА НА ПРИРОДНИТЕ ОПИСАНИЯ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЕЛИН ПЕЛИН
(примерен текст)
Когато говори за своето творчество, Елин Пелин винаги подчертава огромната роля, която случката играе в неговите произведения. Преди да си изясни как ще се развие случката, и най-вече преди да разбере как ще завърши разказът, Елин Пелин не е сядал да пише. Това е така, защото именно в сюжета той търси основата на своето идейно и художествено послание, ценностите, които да утвърди, както и пороците, които да заклейми. По този признак неговите творби много приличат на анекдотите и притчите, които често изграждат основата на повечето му разкази и повести. Защото именно анекдотът и притчата са онези разказвачески жанрове, в които водеща е моралната поука, универсалното послание, което позволява да се види общочовешкото в конкретния житейски случай.
Когато сравняваме разказите и повестите на Елин Пелин с анекдота и притчата обаче, забелязваме, че тяхното художествено въздействие е много по-дълбоко от онова, което би могло да се очаква от голата сюжетна схема. Писателят търси в развитието на случката не само едноизмерното поучение, не някаква рецепта за живота, както това е характерно за поуките на анекдота и притчата, а възможност да задълбочи познанието ни за човешката природа, да навлезе в скритите страни но човешката душа и да разбере разнопосочните мотиви, които я движат. А това не може да стане само с изобразяване на действие. То се нуждае от коментар, от осъзнаване, от психологическо проникване в трепетите на човешката душа. Ако потърсим обаче онези пасажи в разказите и повестите на Елин Пелин, където се чува гласът на коментиращия и обясняващия постъпките на героите разказвач, няма да ги намерим. Оказва се, че фигурата на разказвача, за разлика от разказите, повестите и романите на Иван Вазов, е почти невидима. Чува се само неговият глас, и то не да ни каже какво мисли и чувства скритият зад редовете човек, а само да съобщи какво се случва. Заедно с това обаче и да опише природния свят, сред който то се случва. На мястото на авторския коментар в разказите на Елин Пелин намираме описания на природата. И четейки неговите разкази и повести, разбираме, че те не биха били същите, както и въздействието им върху читателите би било много по-бедно както в смислов, така и в емоционален план, ако природните описания липсваха. Единственият извод, който можем да направим, е, че тяхната роля съвсем не се изчерпва с даването на информация къде и кога се случва действието, за да не виси то в безвъздушното пространство, а има много повече и много по-значими художествени функции.
Същевременно, ако се опитаме да сравним тази роля с функцията, която пейзажът играе в разказите на другите двама големи белетристи в историята на българската литература – Иван Вазов и Йордан Йовков – ще забележим, че в творчеството на Елин Пелин пейзажът изпълнява специфични задачи. Задачата да се дадат сведения за времето и мястото на действието, характерна за всички повествователни текстове, при него е оставена на заден план, докато водеща е функцията да се насочи читателското възприятие чрез създаване обща атмосфера на действието, чрез емоционални внушения, чрез скрити коментари, чрез поставяне на смислови акценти и формиране на допълнителни символични значения, формиращи основата на художествения смисъл.
Както знаем, в основата на всеки повествователен текст лежи някакво събитие. Това е такова действие, което по някакъв начин променя заварения ред в света, независимо дали става дума за физическа или духовна промяна. Тя обикновено е резултат на някакви постъпки на героите, на техните конфликти и сблъсъци, на техните опити да намерят решение на проблемите, с които са се срещнали, на благоприятните или враждебните обстоятелства, в които са попаднали. Действията обаче не са нещо абстрактно, а са винаги конкретни – протичат в определено време и място, извършват се от определени герои, притежаващи определени качества, начин на мислене и чувстване, възгледи за света и за своето място в него. Всичко това по някакъв начин трябва да присъства в разказа, защото в противен случай той би си останал само гола схема, която едва ли би била интересна някому. В този смисъл за всеки повествователен текст ролята на природните описания да представят времето и мястото, в които протича действието, е основна. Тя, естествено, присъства и в творчеството на Елин Пелин. Ако обаче сравним неговия начин на разказване с този на Иван Вазов, ще забележим една съществена разлика. Вазов винаги съобщава къде и кога протича действието в неговите разкази с подчертана географска и историческа точност – на тази и тази дата, в този и този край на България, в точно определено село или град, назовани с имената им. Тази историческа и географска определеност е нужна на Вазов, защото една от основните задачи, които според него трябва да изпълнява литературата, е да служи за историческа памет на общността, да покаже достоверно историческата роля на разказаното събитие. Без тази конкретност Вазовите разкази биха загубили своята достоверност, а това би разрушило изцяло художественото им въздействие. И „Една българка“, и „Дядо Йоцо гледа“, и „Тъмен герой“, и „Кардашев на лов“ не биха изпълнили художествената си функция, ако я нямаше тази реалистична достоверност.
Когато четем разказите на Елин Пелин обаче, забелязваме, че в тях историческата и географската определеност е много слаба. Писателят обикновено назовава мястото, в което протича действието, с подчертано общи названия - „селото“, „града“, „полето“, „планината“ и др. под. От друга страна обаче, изследователите посочват, че описанията на пейзажа в разказите на Елин Пелин са много точни. Така например селото в разказа „Ветрената мелница“ много прилича на родното място на писателя. А и сведенията, съдържащи се в разказа „Андрешко“, също дават основание да се говори за село Байлово. Така, съвместявайки конкретност и обобщеност, Елин Пелин успява да постигне както реалистична достоверност на своя разказ, така и универсалност на идейните внушения.
Много важна особеност на пейзажа у Елин Пелин е това, че с него се заместват отсъстващите авторски коментари. Разказвачът се крие зад описанията на природните картини, които въвеждат читателя в атмосферата на действието, дават насока на неговите чувства и преживявания, определят общия тон на художественото въздействие. Едва ли бихме разбрали тревогата и душевните борби на младия Лазо от разказа „Косачи“, ако възприятието ни не беше подготвено от тревожните нотки, идващи от описанието на спускащата се нощ, на тихото подплискване водите на Марица, пълни с удавници, от внушенията на прилагателното „таинствени“, определящо недрата на реката. Същата дума „таинствено“ срещаме и в разказа „Спасова могила“, с почти същото внушение – тревога, предчувствие за нещо съдбовно: „таинствено и с въздържано дихание дебне нощта“; „Монката слушаше таинствените думи на дяда си, пропити с гореща вяра, и макар че не ги разбираше, на душата му ставаше светло и топло“; „В тъмнината се мяркаха мълчаливо и таинствено човешки сенки като призраци, които внезапно никнеха от земята и пак потъваха в нея“.
Освен това обаче природните описания у Елин Пелин имат за задача не само да въведат читателя в атмосферата на действието и да насочат чувствата и преживяванията му, но и да определят посоката на неговата мисъл, да изградят основата на художествения смисъл на разказа. С подобен случай се срещаме в разказа „Андрешко“, където отделните елементи на пейзажа ритмично въвеждат мотива за замислянето: „Конете склисиха малко и също се замислиха. Господинът повдигна голямата яка на вълчия си кожух, потъна в него и също тъй се замисли. На усамотеното дърво край пътя кацна врана с настръхнала перушина, залюля се на сухия клон, гракна унило, и също се замисли. И тъжното зимно време също беше замислено. По небето тежко и бавно лазеха и се разпокъсваха дебели, дрипави, влажни и мрачни зимни облаци, над които прозираха късове от също тъй замислено и студено синьо небе.“ Какво точно „мислят“ отделните елементи от пейзажа не се знае, но общото внушение е ясно – и участниците в действието, и читателите, и цялото българско общество трябва да се замислят над ставащото, а не да отсъждат прибързано, водени от предразсъдъци и лични интереси. Без това дискретно, но в същото време категорично внушение разказът би останал неразбран, както впрочем често се е случвало в дългата история на неговото възприемане – в един момент е прав Андрешко, а съдията е класов враг, докато в друг момент Андрешко е лумпен и хитрец, който бяга от гражданския си дълг.
Подобна е ситуацията и в повестта „Гераците“. Ключовата сцена със срещата на дядо Йордан и сина му Павел би останала недоразбрана, ако пропуснем символичните внушения на старческия поглед, който скача от оглавника в ръцете към панорамата на селото, съсредоточава се върху кръста на църквата и отново се връща към скъсания оглавник: „Дядо Йордан втренчи поглед надолу към селото, дето между четири високи стройни тополи се издигаше синята селска черква с червен керемиден покрив, високо над който блестеше като звезда кръстът, и дълго и неподвижно гледа нататък. После отново наведе глава над скъсания оглавник и не можеше да се види плаче ли, мисли ли.“ Противопоставянето между „долу“ и „горе“, между „кръст“, т.е. свещено, и „скъсан оглавник“, т.е. делнично, подсказва на читателя, че и най-елементарните житейски събития трябва да се преценяват от гледна точка на голямата ценностна система на човечеството, че конкретната случка крие универсално морално послание.
Всички тези наблюдения върху ролята на пейзажа в разказите и повестите на Елин Пелин ни водят до извода, че в тях тя е многостранна и разнообразна – да представи времето и мястото, в които протича действието, съчетавайки реалистична достоверност и универсалност на внушението, да формира обща емоционална атмосфера, да прави емоционални внушения и смислови акценти, да коментира смисъла на произтичащото и да прави символични внушения, постигащи смислова дълбочина на художественото послание.
Този извод ни помага не само да разберем как са построени разказите и повестите на писателя, но и ни насочва към едно по-адекватно читателско поведение. Когато четем Елин Пелин, не е достатъчно да следим развитието на действието и размяната на реплики между героите, пропускайки „по диагонала“ природните описания. Истинският смисъл на тези произведения не може да се постигне, без да се потопим в атмосферата, изградена от пейзажните описания, без да се вживеем в душевните преживявания, подсказани от същите тези описания, без да се замислим над смисловите акценти и символичните внушения, съдържащи се в тях.
@bgmateriali.com
